Страйдър целуна устните ѝ, след което излезе от нея. Той се мръдна настрани, така че тя да легне до него върху тясното легло. Прегърна я нежно, докато ги покриваше с одеялото.

– И аз искам ти да спечелиш твоите, Роуина. Иска ми се желанието за мир да е толкова просто, както пееш в песните си.

Роуина погледна надолу към мястото, където бяха раните му, червени и подути. Болеше я заради него. Точно както я болеше за нея.

– Тогава какво трябва да направим?

– Трябва да се избягваме един друг колкото е възможно повече.

Сълзи напълниха очите ѝ, когато забеляза безжизнеността в неговите. Последното нещо, което искаше, бе да не го вижда.

– А турнирът? Ако спечелиш, ще трябва да се ожениш за мен. Как ще спечелиш музикалното състезание, ако не се виждаме?

– Мога да накарам Кит да ме научи на нещо, за да спечеля твоето състезание. Ще имате вашата свобода на избор, милейди. Кълна се.

А какво, ако аз искам теб? Тя преглътна неочакваната бучка в гърлото си. Ако имаше избор, това щеше да бъде единственото нещо, което би поискала.

Единственият съпруг, когото би желала.

Но това беше капризна мечта и тя много добре го знаеше. Страйдър от Блекмор беше извън досега на всяка дама. Докато търсенето му го привикваше, той никога нямаше да се установи.

– Много добре тогава.

Роуина се насили да се изправи и оправи дрехите си. Ако не можеха да се виждат повече, нямаше нужда да измъчва когото и да било от тях.

Беше по-добре да напусне сега, докато почти можеше да понесе мисълта.

Макар че, ако беше честна, болката в гърдите ѝ беше наистина непоносима. Болеше и я разсичаше. Не искаше да го напуска, но точно както той беше казал, тя разбираше защо беше необходимо.

Само се надяваше силната болка вътре в нея евентуално да намалее. Може би дори някой ден щеше да намери друг, когото да обича...

Не, никога нямаше да има друг, който да означава толкова много за нея, колкото Страйдър. Но някои неща не бяха писани да се случат и тяхната връзка беше едно от тях.

Страйдър се стегна срещу внезапния студ, обхванал тялото му, когато тя се отдръпна от него. Така беше най-добре, но въпреки това душата му крещеше да я задържи.

Тогава той направи най-тежкото нещо, което беше правил в живота си. Наблюдаваше я как напуска палатката му.

Притисна ръка към очите си и прокле тихо. Как се беше случило това? Как така беше позволил подхлъзването на една опърничава жена да се превърне в едно шеметно промъкване в добре пазеното му сърце?

И все пак тя не беше опърничава. Ако беше такава, никога нямаше да го завладее толкова майсторски. Беше просто жена с огромни убеждения. Смела, умна и решителна. Всички черти, които той почиташе.

А сега си беше отишла.

Болка, каквато никога не беше познавал, превзе сърцето му.

– Ти трябва да си най-големият глупак в целия християнски свят – каза Зенобия, докато влизаше в палатката му. – Не, ти си най-големият глупак в целия свят.

Без да открива очите си, той изръмжа към нея.

– Остави ме на мира, Зен. Нямам достатъчно търпения за теб в момента.

– Добре, след като и аз нямам към теб. Никога не съм търпяла глупостите с удоволствие.

За негово пълно удивление тя пристъпи към него и го удари по здравите му ребра.

Страйдър се намръщи на неочакваната болка и махна ръката си, за да може да погледне към нея.

– Какво правиш?

– Бъди благодарен, че си ранен. Само това ме спира да не взема меча си и да ти дам пердаха, който заслужаваш.

Той изсумтя на заплахата ѝ.

– Ще трябва някой повече от теб, за да ме нарани.

– Може би, но не и с гнева, който изпитвам в момента. Как можа да позволиш на Роуина да те напусне?

Вътрешностите му се свиха от мисълта, въпреки че с ума си разбираше причината.

– Така е най-добре.

Тя го удари отново.

– Да не си полудяла? – попита той, потривайки ребрата си.

– Не, но ми се струва, че ти си. Обичаш тази жена. Защо тогава я отблъскваш?

– Какво знаеш ти за това?

Тя застана с ръце на бедрата си и лицето ѝ изразяваше всяка частица от гнева ѝ към него.

– Знам всичко за това, също както Вал, Свен, Назир и Кристиан. Няма голяма тайна като се има предвид светлината, която излъчват очите ти само от споменаването на името на Роуина. Без да добавяме как я наблюдаваш като гладен вълк, когато тя се доближи до теб.

– Ами! Какви глупости говориш.

Тя завъртя очи към него, след което каза нещо на езика си, което той не успя съвсем да разбере.

– Прасе ли ме нарече?

– Нарекох те твърдоглав шопар.

– Това не е ли излишно?

Тя се помръдна, за да го удари отново, но този път той сграбчи ръката ѝ, преди да успее да го докосне. Вместо това тя ритна с крака си под леглото.

– Оу! – сопна се той, когато го изрита по задника.

– Обичам те като брат, Страйдър, но се кълна, че има моменти, в които мога да те удуша.

– Тогава е добре, че те е грижа за мен. Като се има предвид лечението ти потръпвам от това, какво би ми сторила, ако решиш, че ме мразиш.

Лицето ѝ стана сурово.

– Моли се никога да не разбереш.

Зенобия се обърна и тръгна към изхода. Тя се спря и погледна обратно към него.

– Кажи ми нещо, Страйдър. Когато си твърде стар за турнири, прекалено немощен да носиш меча си и твърде слаб, за да се биеш, кой ще седи до теб в залата, за да ти прави компания?

Той погледна настрани при тези думи. В действителност беше решил да не мисли за такива неща. Ако беше късметлия, нямаше да се налага да се бори с подобна съдба.

Обаче Зенобия не беше в настроение да му позволява каквото ѝ да е отдръпване от тези мисли.

– Не можеш да спреш времето да се движи напред, нито можеш да се пребориш с всеки демон на тази земя. Цял живот бягаш от призраците на родителите си и от страха да не станеш като баща си. Но кажи ми честно, Уидоумейкър, какво щеше да се случи, ако майка ти обичаше баща ти по същия начин, както той нея? Представи си това за момент. Брак, в който двама души живеят и умират един заради друг. И двамата отчаяно влюбени за цял живот.

– Мислиш ли, че това е възможно?

– Саймън живее щастливо. Ти самият ми го каза.

Да. Саймън и Кена наистина бяха щастливи с обета си. Но както беше посочил на Роуина по-рано, те все още бяха младоженци. Това, което имаха, можеше да продължи вечно или да приключи на следващата сутрин.

Без да се споменава факта, че бракът беше намалил предаността на Саймън към Братството.

– Сега Саймън е в Шотландия, завинаги извън нашите услуги.

– Наистина ли? – попита Зенобия, като повдигна вежда. – А какво ще кажеш за младежите, които му изпратихме? Без Кена и Саймън, които да разбират проблемите им и да им помогнат да се приспособят към живота извън затвора, тези деца щяха да са изгубени за нас и семействата си. Невъзстановими. На мен ми изглежда сякаш той служи на нашата кауза по-добре там, където е, отколкото, когато се влачеше след теб.

Страйдър замълча, докато обмисляше чутото. Но не беше само това, което трябваше да премисли.

– Правиш го да звучи толкова просто. Ако взема Роуина като моя съпруга, ще трябва да поема отговорност не само за моите земи, но също така и за нейните. Хенри никога няма да ми позволи свободата да пътувам. Дори сега трябва да се боря, за да го накарам да ми позволи да напусна Англия. Като сюзерен на две имения ще бъда принуден да съм винаги до него.

– Нищо не е постоянно просто – тихо каза Зенобия. – Нито пък всичко си заслужава да се има, освен ако не се налага да се бориш за него. Но не се бори твърде дълго, Страйдър, или като нищо може да се окажеш губещия. Помислил ли си как ще се почувстваш, ако видиш как жената, която обичаш бива дадена на някой друг, който да я притежава?

Страйдър премигна, когато Зенобия го остави сам с толкова обезпокоителен образ в главата му, че едва можеше да диша.

Не, не беше помислял за това.

– Роуина няма да се омъжи за друг! – извика той след Зенобия.

Страната му запротестира от повишаването на гласа и запулсира незабавно.

Зенобия промуши обратно главата си в палатката.

– Продължавай да си го повтаряш и един ден, на нейната сватба, аз ще съм там, за да те утеша.

В този момент почти намрази приятелката си, заради това, което правеше. Хвърли възглавницата си по нея и ѝ обърна гръб, опитвайки се усилено да изхвърли думите ѝ от ума си.

Роуина никога нямаше да предаде един от двама им, като си избереше друг съпруг. Свободата ѝ беше прекалено скъпоценна за нея.

А ако Хенри я принуди да избере?

А ако тя обикне друг?

Тези думи се завъртяха в ума му като демонска чума. Беше възможно. Някой друг мъж можеше да я ухажва. Мъж с поезия и песен. Такъв, който щеше да остане до нея и да я дари с деца.

Мисълта го разкъса.

В края на краищата решението дали тя щеше да има свободата да си избере съпруг зависеше само от него. Той щеше да спечели турнира без съмнение.

Но музикалното състезание...

Тя ще те намрази завинаги, ако не го спечелиш.

Щеше ли?

Щеше ли да поеме риска?

Страйдър лежеше, докато умът и сърцето му водеха безмълвна война. Беше възможно да не спечели. Имаше много други в двора, които бяха много по-добри от него в свиренето. Щеше ли да бъде негова вината, ако някой друг беше по-добър?

Щеше ли Роуина наистина да вини него?

Освободи я.

Страйдър изруга. Да, щеше да я освободи. Виж колко разсеян е сега, а те едва се познаваха. Последното нещо, което можеше да си позволи, беше да предяви претенции към жена, мислите за която засенчваха всичко останало.

Също както факта, че трябваше да намерят асасина преди той да удари отново.

Водолея се вмъкна бързо в стаята. Тихо. Нямаше никой с изключение на мишената му, която седеше сама до тоалетната си масичка. Решеше дългите си, руси къдрици и си тананикаше с верен тон, докато се оглеждаше в огледалото.