Страйдър нападна Деймиън като обладан от дух.

Деймиън отвърна, но беше безполезно. С една бърза атака, Страйдър наруши равновесието на противника си и събори Деймиън по гръб в праха.

Роуина пое остро дъх, когато Страйдър се приготви да убие принца.

Тогава, точно когато беше сигурна, че острието ще пробие сърцето на принца, Страйдър го отклони и го заби в земята.

Сложи крак върху гърдите на Деймиън и го прикова за земята.

– Сир? – гласът на Страйдър изкънтя в ранната сутрешна мъгла. – Победих шампиона ви. Нямам желание да убивам мъж, за да докажа невинността си. Никога не съм отнемал живот хладнокръвно и нямам желание да започвам сега.

Хенри кимна в знам на съгласие.

– Наистина, лорд Страйдър. Вие доказахте вашата милост. Нека никой друг не поставя под въпрос вашата вина в убийствата. Освободете братовчед ни и ни позволете да видим, че ще се погрижат за него.

Нямаше нужда. В момента, в който Страйдър махна крака си, Деймиън стана на крака и нападна графа.

Хенри заповяда на хората си да ги разтърват.

– Това не е приключило – изръмжа Деймиън, докато хората на Хенри го издърпваха настрани.

Страйдър пое накъсано дъх, докато Роуина бързаше към него. Сърцето ѝ препускаше, тя искаше да се хвърли в прегръдката му и да го целува навсякъде по лицето му, докато и двамата не паднат на земята. Само знанието, че цяла тълпа от благородници ги наблюдава, я спря.

– Трябва да се погрижат за вас, милорд.

Собствените му мъже и Кит бързо се присъединиха към тях.

– Благодаря на Бог, че дойде на себе си – каза Кристиан, докато прегръщаше набързо Страйдър и го потупваше по гърба. – Боях се, че ще му позволиш да те убие.

Страйдър имаше странен израз върху лицето си, когато се обърна към Кит. Потърси погледа му, сякаш срещаше непознат.

– Нещо не е наред ли? – попита Кит.

– Аз... – Страйдър поклати глава, сякаш за да я проясни. – Имам нужда да бъда отведен обратно в палатката ми.

Всички те наобиколиха Страйдър, защитиха го от шокираната тълпа и го поведоха към покоите му. Но макар всички да бяха облекчени и щастливи, Страйдър изглеждаше далеч от доволен заради победата си.

Роуина и Зенобия си размениха загрижени погледи, докато мъжете поздравяваха Страйдър и се бутаха един друг като игриви деца, които са спечелили победа.

Двете жени изчакаха отвън, докато Кристиан и останалите мъже помогнаха да свалят бронята от Страйдър.

Веднага след като Страйдър се освободи от бронята, грабна чисто парче лен и го задържа към себе си, за да спре потока кръв, докато Кристиан му подаваше бокал с ейл. Приятелите му му задаваха въпроси, но ако трябваше да бъде честен, не чу нито един от тях.

Всичко, което можеше да чуе, бяха обвиненията на Деймиън.

Да чува звука от гласа на Водолея през стените, докато момчето плачеше някой да му помогне.

Тогава видя лицето на Деймиън в деня, в който се бяха сбили.

Кой си мислиш, че си ти, че да ни предвождаш? Аз съм син на крале и съм роден за това.

След смъртта на техния повелител и рицарите му, бяха останали шест от тях, да намерят пътя си от Утремер до Франция. Рейвън, най-младият, беше на тринадесет, но за щастие, беше достатъчно висок, за да мине за по-голямо момче. Останалите бяха две или три години по-големи от Рейвън.

До онзи ден Страйдър искаше да даде юздите на командването на Деймиън, когато го изиска. Но самият той беше твърде млад и суетен, и отказа.

Така че Деймиън ги напусна заедно с още двама, за да търсят собствения си път обратно. Като глупак, Страйдър го беше последвал с Рейвън и Саймън, влачещи се след него, за да ги върнат обратно.

И всички бяха завършили пленени.

Защото беше глупак.

Сега видя онзи ден ясно. Слънцето блестеше над дюните, докато се биеха и бяха пленени. Окървавени и пребити, те бяха накарани да паднат на колене в горещия пясък. Сарацините бяха вързали ръцете им зад гърбовете.

Очите на Деймиън бяха пълни с омраза, докато гледаше Страйдър.

– Не казвай на никого кой си – каза Блекмор през стиснати зъби. – Ако научат за родословието ти, ще те накарат да страдаш за това.

– Ти ревнуваш – изсъска приятелят му. – Аз струвам повече, отколкото десетима като теб.

И така, Деймиън беше оповестил всичките си титли пред присъстващите.

Водачът на сарацините се беше засмял високо, докато говореше на мъжете си на език, който никой от тях не знаеше по онова време. Деймиън беше отведен и хвърлен върху гърба на кон. Той и водачът яздеха, докато останалите трябваше да вървят през пустинята до лагера, където бяха вързани с другите пленени.

Господ и Деймиън само знаеха какво са направили сарацините, за да го накарат да си плати за високомерието. В Европа позицията на Деймиън му гарантираше само най-добрите помещения и грижи. В ръцете на номадска раса, заклела се да унищожи чуждата армия върху земите си, такова знание обикновено гарантираше смърт чрез набучване на кол.

Погледът в очите на Деймиън, когато се бяха били днес, беше казал на Страйдър, че принцът би желал много повече да срещне тази съдба, отколкото онази, която му беше дадена.

– Объркан ли си? – попита Кристиан, когато Страйдър взе чашата от ръцете му и изпи съдържанието ѝ на един дъх.

– Чуваш ли ме?

Страйдър поклати глава, за да я проясни от миналото, когато осъзна, че приятелите му му задават множество въпроси.

– Аз съм...

Той не завърши мисълта си. Не можеше. Не и докато се съмняваше за всичко относно себе си и семейството си.

Кит никога не говореше за миналото. Никога. След нощта, в която Страйдър го беше намерил в Кентърбъри, брат му отказваше да говори за годините, в които бяха разделени.

Но все пак Кит никога не говореше много за нищо лично. Имайки се предвид болката от собственото му минало, Страйдър никога не го беше притискал по този въпрос.

– Деймиън излъга.

– За какво?

Страйдър не беше осъзнал, че е проговорил на глас, докато Назир не му зададе въпроса.

– Нищо – каза той, отправяйки се към леглото си.

Докато лягаше на него, Роуина и Зенобия се присъединиха към тях.

Роуина се втурна към него и избута ръката му от превръзката, за да може да види раната.

Страйдър затвори очи и прие утехата от усещането на ръцете ѝ върху студената си плът. Прие утехата от загрижеността, която видя в зелените ѝ очи.

Тя беше прекрасна в притеснението си за него.

Несъзнателно той се протегна и прокара ръка през дългата ѝ руса коса, оставяйки я да се увие колко пръстите му. Това незабавно облекчи страховете вътре в него. Ужасът, че може би е оставил собствения си обичен брат в земята на враговете им.

– Имам нужда от купа с вино и конец – каза тя на Назир. – Раната трябва да се зашие.

Тогава тя погледна към Страйдър и нещо вътре в него се разби на парчета. Никога никоя жена не бе имала такъв израз на лицето си, когато беше гледала към него. Незабавно се възбуди. Цялото му тяло за разгоря от нуждата да вкуси устните ѝ дори когато раните му го боляха.

– Мисля, че е объркан от онзи удар по главата – каза Свен зад тях. – Погледнете го.

– Да – съгласи се Вал. – Умът му не е такъв, какъвто трябва да е. Вероятно трябва да му набием обратно малко разум.

Страйдър не го беше грижа какво мислеха мъжете му. Умът му не беше объркан. Беше ясен. Идеално ясен.

За пръв път в живота си, той разбра малко от онова, което баща му беше изпитвал към майка му. Разбра желанието просто да седне и да наблюдава жена да върши най-простите неща, докато той жадува за нея.

Но това не променяше нищо.

Деймиън. Водолея. Кит. Неговите мъже. Те бяха това, заради което живееше. Те му напомняха всекидневно защо никога няма да може да се обвърже за земите си. Докато имаше дете, което да страда, той трябваше да направи онова, което може, за да види това дете у дома.

Никога нямаше да почива. Никога.

Без значение колко много сърцето му жадуваше за друго.

Той откъсна погледа си от Роуина и намери Кит да стои зад хората му. Сурова гримаса беше сбърчила челото на брат му.

През цялото време, когато беше в затвора, Водолея отказваше да говори за семейството си. Не беше казал нищо лично. Нито дори как е бил пленен.

Всичко, което детето искаше, беше да се прибере у дома.

Можеше ли това момче наистина да бъде Кит?

Брат му беше бездомен, когато Страйдър го беше намерил. Техният полубрат, Майкъл, не беше казал нищо освен това, че Кит се е завърнал и след това го беше изхвърлил. По онова време Блекмор беше прекалено ядосан, за да попита откъде се е завърнал Кит.

Сега му се искаше да го беше направил.

Нямаше белези върху ръцете на брат му. Не и такива, които бяха жигосани върху ръцете на хората от Братството.

Не. Кит не можеше да бъде Водолея. Брат му го обичаше. В това не се съмняваше изобщо. Деймиън беше предрекъл, че Водолея го мрази и момчето имаше пълно право на това.

Но върху лицето на Кит нямаше омраза, докато брат му го наблюдаваше. Само притеснение се забелязваше в сините му очи.

Деймиън беше посадил това семе само за да го нарани. Да го отслаби. Дори като дете, приятелят му винаги знаеше как да нарани най-добре с езика си.

Изговарянето на нещо не го правеше истина.

– Страйдър?

Той върна погледа си върху Роуина, която го наблюдаваше съсредоточено.

– Добре ли си?

– Да – отвърна той, усмихна ѝ се леко, докато отпускаше ръката си да падне далеч от косата ѝ. – Не очаквах да срещна Деймиън в този двубой.

Вал побутна Свен.

– Казах ти, че трябва да го предупредим.

– Не, не го каза! – рязко му отговори Свен.

– Благодаря за това, че следите за интересите ми – каза Страйдър на хората си. – Но в бъдеще, ще оценя леко предупреждение по такива въпроси.

Всички изглеждаха виновни.