Тя спря рязко.

Страйдър стоеше с гръб към нея, докато Кит затягаше връзките на ризницата му. Никога не беше виждала двама мъже, които да изглеждат по-мрачни.

– Все още съм на мнение, че трябваше да приемеш предложението за бягство на Кристиан.

– Няма да бягам, Кит, знаеш това. Мога да се справя с всеки френски шампион.

Кит погледна покрай Страйдър и я видя. Той спря, после освободи брат си.

Рицарят се обърна и погледите им веднага се впиха един в друг, а тя почувства студ да минава през нея.

Кит застана между тях. Той не знае, че е Деймиън. Произнесе безмълвно тези думи към нея.

Роуина се прекръсти и се замоли бронята на Деймиън да го прикрива така, че Страйдър никога да не научи срещу кого се е изправил.

– Ще изчакам навън – каза Кит и ги остави насаме.

Роуина беше поразена да види, че Страйдър изглежда забележително във форма и бдителен толкова рано. Преди да успее да се спре, тя се хвърли в прегръдката му и го притисна здраво.

Страйдър затвори очи и вдъхна сладкия аромат от косата ѝ. За пръв път в живота си мразеше ризницата, която му пречеше да почувства меките извивки, които бяха притиснати към него.

През цялата дълга нощ всичко, което беше правил, бе да мечтае за нея. Да мечтае за вкуса на устните ѝ, да почувства ръцете ѝ върху плътта си.

Сега не изгуби време и наведе глава, за да плени тази уста, която преследваше сънищата му. Изръмжа, когато усети вкуса ѝ и почувства ръката ѝ да стиска косата му.

Той прокара ръце надолу по гърба ѝ, дланите му я обхванаха и я притиснаха още по-близо до него. Искаше да бъде в нея толкова силно, че правеше всичко възможно да не разкъса бронята от тялото си и да я вземе.

Но нямаше достатъчно време за това.

– Най-сладка Роуина – промърмори той срещу устните ѝ. – Благодаря ти, че дойде.

Роуина почувства сълзи да се събират в очите ѝ при думите му.

– Мислеше си, че няма да дойда?

– Не мислех, че ще ти позволят.

Тя му се подсмихна.

– Откога следвам заповедите на другите?

Той се засмя на това и я стисна толкова здраво, че тя извика.

– Извинявай?

Роуина кимна, след което издърпа една от панделките от косата си.

– Какво правиш? – попита той, когато тя я уви около бицепса му.

– Нещо за спомен за вас, милорд. Което да ви донесе късмет.

Той беше смирен от дара ѝ.

– Ти, която нямаш никакво уважение към войната, ми предлагаш нещо такова?

Тя погледна нагоре, а погледът ѝ беше изпепеляващ и искрен.

– Да, Страйдър. Ще видя справедливостта да възтържествува тази сутрин и ти ще бъдеш свободен, така ще ми осигуриш моето право да си избера съпруг.

Той изсумтя на това.

– А аз си мислех, че имаш по-благородни причини за действията си.

Тя се протегна и постави длан на страната му.

– Само те дразня. Не искам нищо да ти се случи днес. Ако се случи така, че умреш, страхувам се, че ще съм много ядосана.

– Не толкова, колкото ще бъда аз – пошегува се той на свой ред. – Освен това продължавам да казвам на всички, че не ме е страх. Нямам равен на бойното поле.

Някой прочисти гърло.

Роуина погледна през рамо и видя капитана да стои на входа.

– Време е.

Страйдър наведе глава. Тръгна напред, но преди да направи крачка, Роуина го дръпна обратно към себе си.

Целуна го бързо по устните.

– Пожелавам ти силата на Херкулес.

Той повдигна ръката ѝ до устните си и положи нежна целувка върху дланта ѝ.

– Ще се видим ей сега.

Роуина кимна, докато капитанът мина по-напред, за да го поведе към арената.

Тя последва мъжете, след това зае собственото си място сред дамите си на трибуната.

– Ето те – каза Елизабет, когато седна до нея. – Започнахме да се притесняваме, че нещо ти се е случило.

Страйдър влезе на арената, която беше заобиколена от стрелци, в случай че решеше да избяга. Не че той щеше да го направи, но това беше обичайно предвид обстоятелствата.

Два меча бяха държани от официални лица в центъра на арената. Всичко, което чакаше, бе приближаването на френския шампион, за го предизвика.

Почти се засмя на мисълта.

Но в момента, в който видя противника си на полето, смехът му замря. Всъщност цялото му тяло се вкочани при вида на френския кралски жакет върху златната броня. И макар че лицето на мъжа беше покрито от най-хубавия му шлем, той го позна веднага.

Това беше Деймиън Сейнт Сиър.

Страйдър изруга.

– Това чувство е напълно споделено – изръмжа Деймиън, когато спря пред него.

Страйдър отново прокле съдбата. Как можеше Хенри да му причини това?

– Не прави това, Деймиън. Преди бяхме приятели, ти и аз.

– А сега сме врагове. Странно е как се обръща съдбата, нали?

Деймиън се протегна за меча си.

– Не те смятам за враг.

Деймиън подхвърли другия меч на Страйдър.

– Тогава си глупак и напълно заслужаваш да умреш.

В момента, в който Страйдър хвана меча си, Деймиън нанесе удар към него. Страйдър едва имаше време да го отблъсне и да се отдръпне от него.

– Не ме карай да те наранявам, Деймиън. Нямам желание да виждам още повече болка, нанесена върху теб.

Деймиън изрева, докато атакуваше с яростта и силата на десет мъже.

Страйдър всъщност трябваше да положи усилие, за да предпази рицаря от нараняване... истинска рядкост. Деймиън не беше научил много през годините, откакто бяха приятели. В онези дни, момчето беше със свободен дух и обичаше шегите.

Най-малкото дете на родителите си, Деймиън беше обичан безумно и от двамата, също както и от по-голямата си сестра – Аликс.

И макар че едва година ги разделяше по възраст, Страйдър винаги бе мислел за Деймиън като за малък брат, който има нужда от защита.

Но мъжът пред него изобщо не беше като момчето, което познаваше. Този Деймиън беше гневен и огорчен. Гневът му искреше като лед в зеленикаво-златистите очи, които гледаха към Страйдър от процепите на шлема на Деймиън.

Страйдър нямаше представа какво бяха причинили сарацините на приятеля му, но беше очевидно, че не го бяха държали с удоволствие заради откуп, както му беше казал, че ще направят.

Деймиън ритна към крака на Страйдър, след което замахна към главата му.

Блекмор едва избегна убийствения удар.

Деймиън пусна меча си, сграбчи го за туниката и го метна към ниската преграда, която разделяше тяхната зона от тази на зрителите.

Страйдър пусна собствения си меч, когато се забориха с ръце. Това не беше битката, която Хенри беше замислил. За Деймиън това беше лично.

И това накара сърцето на Страйдър да се свие. Много пъти се беше опитвал да говори със стария си приятел през последните няколко години само за да получи отказ от мъжете на Деймиън.

– Никога не съм имал намерение да бъдеш наранен – каза Страйдър.

Деймиън изръмжа ниско и дълбоко като страдащо животно, преди да забие юмрука си в рамото му.

Страйдър пое удара, без да трепне.

– Да не си посмял да бъдеш лицемерен с мен, копеле такова. Обещавам ти, че няма да напусна това поле, преди да се окъпя в кръвта ти.

– Това ли искаш? – попита Страйдър, докато избягваше друг удар. – Това ли е, което ще те накара да оставиш миналото настрана? – той свали шлема си от главата и погледна към приятеля си. – Аз все още те смятам за мой брат, Деймиън.

Деймиън го зашлеви през лицето.

Страйдър го погледна, докато вкусваше кръвта на устните си. Облизвайки металния вкус, той се изправи.

– Бий се с мен, проклет да си.

Страйдър поклати глава.

– Не искам да се бия с теб.

Деймиън вдигна глава като чу това, после се обърна, за да вземе отново меча си. Когато отново се изправи срещу Страйдър, студенината в погледа му го накара да потрепери.

– Много добре тогава – отвърна той. – Но преди да те убия и да отидеш в свитъците на писарите като доказан убиец, позволи ми да ти кажа нещо.

– Какво?

– Знам за момчето, към което си нарушил обещанието си Утремер. Водолея.

Страйдър замръзна при тази новина.

– Откъде знаеш това име? – Отвратително чувство мина през него. – Ти?

Деймиън се засмя на въпроса му.

– Де да бях такъв късметлия. Не, не бях аз, но знам много за него. Можех да чуя виковете му в нощите, когато го измъчваха, след като ти и Братството ти го зарязахте. Чувах проклятията му и молбите му да умре.

Страйдър не можеше да диша, когато болката го превзе.

– Той беше мъртъв, когато се махнах.

– Не – каза Деймиън с нотка на злобна радост с гласа си, – не беше. Оживя. Всъщност все още е жив и мрази теб и всички от Братството, които го оставихте, за да страда. Той те мрази дори повече, отколкото аз. Всеки път, когато го биеха, той те проклинаше и се закле, че ще те види мъртъв.

– Лъжеш ме.

Деймиън поклати глава и Страйдър имаше ясното чувство, че бившият му приятел изпитва голямо удоволствие от болката, която му причиняваше.

– Ако се съмняваш в мен, попитай брат си за истината.

Страйдър се намръщи.

– Кит? Какво общо има той с това?

– Кит е Водолея, глупако.

Страйдър беше толкова зашеметен от новината, че едва видя пробождането, което го рани. Той се мръдна настрани, но не достатъчно бързо, че да попречи на острието да разреже ребрата му.

Крещейки от гняв, той се отдалечи от Деймиън и хвана меча си.

Роуина стана на крака, когато видя Страйдър ранен. Тълпата около нея едновременно пое въздух. Никой никога не беше ранявал преди графа. Никой. За разлика от останалите тя знаеше защо Страйдър не се бие с цялата си сила, но когато той хвана меча си и се обърна към Деймиън, тя осъзна, че нещо се е променило.

Вече нямаше съчувствие върху лицето на Страйдър. Само ярост, толкова силна, че дори от разстояние успя да я изплаши.