– Аз не знаех за това – отбеляза Роуина.

Кит сви рамене.

– Ти не пътуваш с менестрели, които пишат за война. – Очите му придобиха странен блясък. – Представи си какво е да прободеш някой, който не го очаква. Погледът на ужас и уважение в техните очи, докато гледат към теб, знаейки че все пак не си чак толкова слаб и безполезен. Усещането за последната им глътка дъх върху бузата ти, преди да паднат в краката ти.

Лошо усещане мина през Роуина.

– Кит?

Той я погледна простодушно.

– Да?

– Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?

Той премигна невинно.

– Не, защо да има? Само повтарям това, което съм чувал другите да говорят.

Все пак продължаваше да има неудобна неловкост между тях, докато всеки преценяваше Кит отново.

Можеше ли Кит...?

Не, реши Роуина. Не беше присъщо за него да отнема живот.

Тя беше сигурна в това. И дори да беше, никога нямаше да позволи Страйдър да плати за престъплението. Обичаше прекалено много брат си за това.

Това беше глупава мисъл. Сега умът ѝ се хващаше за всяка сламка. Освен това тя напълно вярваше, че асасинът е жена. Имаше повече смисъл от това да е Кит. Рицарите изпитваха дори по-малко уважение към него, отколкото към Роуина. Никой от тях нямаше да го приветства в палатката си, а Кит никога не би набедил брат си.

Свен въздъхна.

– Добре, ако не можем да убием Деймиън...

– Нека да говоря с него – каза Роуина, прекъсвайки Свен.

– Колко добре го познаваш? – попита Кристиан.

– Не много добре, но сме представяни няколко пъти преди.

– Защо ще те послуша? – попита Зенобия.

Обезсърчена, Роуина погледна всеки един от тях.

– Готова съм да чуя всяка една идея, която всеки един има и която не включва убийство. Някой може ли да измисли нещо по-добро?

– Аз гласувам за предложението на Кит – каза Вал с груб тон.

Свен побутна с лакът много по-едрия рицар.

– Много добре тогава, Роуина, ти си нашата единствена надежда. Ако не успееш да разубедиш Деймиън от това, да вземе участие в процеса утре, тогава Страйдър ще умре.

Пълното бреме на това изявление легна тежко на раменете ѝ.

Всичко сега зависеше от нея.

Като кимна, тя напусна групата и се отправи към замъка, но докато вървеше, осъзна нещо.

Това беше тежестта на отговорността, с която Страйдър беше живял от младостта си. Той беше предводител на Братството. Техните животи са били в ръцете му и до някаква степен все още беше така.

Това беше ужасяващо бреме, което той носеше с грация.

И в този момент тя осъзна нещо още по-плашещо: тя обичаше Страйдър от Блекмор.

Рицар. Негодник. Герой.

И щеше да направи всичко, за да го види на свобода извън затвора му.


Глава 11

Да се види с Деймиън Сейнт Сиър се оказа много по-сложно от това да се срещне с краля.

Покоите му бяха точно до тези на краля и кралицата. Всъщност той беше пътувал от Хексъм до тук в тяхната царствена компания и почти изцяло се беше усамотил от пристигането им.

За разлика от останалите благородници, той никога не ядеше в голямата зала нито пък дръзваше да тренира навън с останалите рицари. Неговото време на арената беше запазено за съмване или по зазоряване само с най-прославените от наставниците и в тези периоди не беше позволено на никой друг рицар да се доближава близо до арената.

Това я накара да се чуди как Свен изобщо беше зърнал страните на мъжа особено след като принцът носеше позлатена маска върху горната част на лицето си. Никога не беше виждан без цялото наметало, дори в средата на лятото, с вдигната качулка, за да покрие маската.

Не че тя знаеше как изглежда тази маска. Само беше чувала другите придворни да клюкарстват за нея. Много твърдяха, че е бил изгорен като младеж и се опитваше да скрие тези белези. Други казваха, че е обезобразен по рождение и че никой никога не беше зървал истинското му лице или коса.

Но ако Свен беше прав за надписите...

– Той ще ви приеме, милейди.

Роуина изпусна облекчено дъх, когато прислужникът му отстъпи назад и отвори врата, за да я пропусне в частните покои на принца.

Нервна и несигурна, тя влезе бавно в стаята. Беше богато украсена с бургундскочервени завеси по стените, махагонови столове, покрити с плюшени тъмносини възглавници. Имаше затворена врата от дясната ѝ страна, която без съмнение водеше от тази стая към спалнята.

Деймиън стоеше с гръб към нея и гледаше през ъгловия прозорец. Беше висок мъж. Такъв със заплашителен размер.

– Роуина де Витри – той произнесе името ѝ с глас, който беше копринен и спокоен. Дълбок и изтънчен. – Какво води прочутата Дама на любовта в скромното присъствие на мъж като мен?

Тя преглътна и си пожела да знаеше повече за благородника пред нея. Но всъщност едва се носеха няколко клюки за него, и това говореше много за огромното влияние на семейството му.

И за силата на Деймиън.

– Идвам да ви поискам услуга, милорд.

Тогава той се обърна към нея. Роуина не можеше да види нищо от лицето или формата му. Плътното му наметало напълно го скриваше от нея. Дори ръцете му бяха покрити с тъмносиви ръкавици.

Имаше нещо толкова внушително в присъствието му, че я побиха тръпки.

– И каква е тази услуга, която ще искате от мен, милейди?

– Ще се биете със Страйдър от Блекмор...

Той изсъска с толкова омраза, че я накара да подскочи и успя да прекъсне думите ѝ незабавно.

– Простете ми, Роуина. Може ли да ви наричам Роуина?

Сърцето ѝ биеше бясно, тя кимна.

Той се придвижи и застана точно пред нея, така че се извисяваше над крехката ѝ фигура. Тя имаше чувството, че той го направи само за да я сплаши и това беше проработило по-добре, отколкото ѝ се нравеше.

Деймиън повдигна облечената си в ръкавица ръка към брадичката ѝ и повдигна главата ѝ така, че тя едва виждаше очертанията, скрити зад гънките на наметалото му.

– Толкова си красива – въздъхна той. – Мога да видя защо те е взел.

– Извинете ме?

– Никога не се извинявай, Роуина. Унизително е.

Тя се опита да се дръпне, но той сграбчи ръката ѝ и я задържа близо до себе си.

Засмя се мрачно на опитите ѝ да се освободи.

– Няма да си помогнеш, като се бориш с мен, Роуина. Знам всичко за теб и онова копеле. Какво правехте двамата тази сутрин, докато се чувствахте в безопасност в килията му. Кой мислите, че накара Хенри да ви раздели дори след като Елеонор спореше за това?

Тя замръзна при думите му.

– Не знам какво имате предвид.

Хватката му се стегна.

– Разбира се, че знаеш. Без съмнение мечтаеш да го почувстваш в себе си отново дори докато ме гледаш.

Тя се помъчи да се освободи от тираничната му хватка. Как смееше да я държи така!

И все пак той беше на една крачка от два могъщи трона. Никой нямаше да постави под въпрос нищо, което този мъж направеше.

– Шшш – спокойно каза той. Докосването му от твърдо стана успокояващо. – Извини ме за обноските ми. Обикновено не нападам жени, обещавам ти. Просто гневът ми към твоя граф не знае граници. Самото споменаване на името му...

Той я освободи толкова внезапно, че тя в действителност се запрепъва назад от него.

Тъга поглъщаше мъжа. Той сякаш се смаляваше пред очите ѝ.

– Не искай милост или пощада там, където този мъж е засегнат, Роуина. Прекарал съм прекалено много часове от живота си, искайки смъртта му.

– Защо? Какво ви е направил изобщо?

Той не отговори. Вместо това проговори със смъртоносно спокойствие, от което я побиха тръпки.

– Вашата тайна е в безопасност с мен, милейди. Няма да кажа на никого това, което знам за вас двамата. Но ще поискам малка награда за мълчанието си.

Тя се подготви за още жестокост.

– И каква е тя?

Той изчака няколко минути, преди да проговори, и когато го направи, тонът му беше толкова нисък, че тя едва го чу.

– Ако все още вярвате в Бог, тогава кажете една молитва за мен. Той отдавна престана да обръща внимание на молбите ми.

Роуина нямаше как да е по-зашеметена.

– Стража – извика силно Деймиън.

Вратата отвън се отвори незабавно.

– Отведете дамата в безопасност до чичо ѝ.

– Но, милорд...

– Не, Роуина – студено каза той. – Утре самият Бог ще реши съдбата на мъжа. Аз само се надявам, че ще съм инструментът, който най-накрая ще отърве земята от неговата зараза.

Роуина почти не спа. Прекара цялата нощ, въртейки се в леглото, докато думите на Деймиън и омразата му се въртяха из ума ѝ.

Знаеше ли Страйдър с кого щеше да се бие? Беше ли му казал някой злонамерено?

Какво щеше да направи? Но тя знаеше. Никога нямаше да убие мъж, заради чието нараняване се обвиняваше.

Роуина се събуди точно преди да изгрее слънцето, заедно с придворните си дами. Те също бяха прекарали неспокойна нощ и също като останалата част от двора искаха да станат свидетели на изпитанието на лорд Страйдър.

Роуина забърза към арената, но докато дамите ѝ заемаха места на трибуните, които бяха издигнати заради турнира, тя се промъкна зад палатката на Страйдър, където беше отведен графът, за да сложи бронята си.

Имаше повече от дузина стражи около палатката и когато тя приближи, капитанът я спря.

– Той няма право на посетители.

– Моля ви – примоли му се настойчиво тя. – Искам да му кажа само една дума.

– Имай сърце, Босуел – каза друг страж. – Мъжът може да умре тази сутрин.

Капитанът се замисли.

– Пусни я за момент – подтикна го друг. – Той има само няколко минути, преди да започнат. Остави го да напусне този свят със спомена за лицето на хубава девойка.

Лицето на капитана стана сурово, когато я погледна.

– Само момент, така че по-добре да побързате.

Роуина го целуна целомъдрено по брадясалата страна, преди да се втурне в палатката.