Зенобия не спря, докато не намериха мъжете на арената. Назир, облечен като един от мъжете на Страйдър, стоеше с Кристиан и Свен. Назир и Свен изглеждаха сякаш са се упражнявали с мечове преди Кристиан да се присъедини към тях.

– Търсим жена – каза Зенобия, прекъсвайки разговора им.

Кристиан се намръщи.

– Какво? – попита Свен с втрещено изражение.

Назир каза нещо, което прозвуча като проклятие на арабски.

– Роуина направи връзката – каза Зенобия.

Ченето на Свен отново увисна, преди да се надсмее на хрумването им.

– Нашият убиец е жена?

– Кой по-лесно би могъл да ни убие в съня ни? – спокойно попита Кристиан.

– Бележката – добави Назир. – Помните ли какво пишеше? „Не всички се завърнахме”. Сирил беше един от мъжете, които слязоха долу в специалното крило на затвора. Помните ли какво каза онази нощ?

– Че никой не е оцелял – отвърна Кристиан с тежък глас. – Мъжете казаха, че или са мъртви или липсват.

– Какво специално крило? – попита Роуина.

Свен беше онзи, който отговори и думите му я ужасиха.

– Онова, в което сарацините държаха курвите си.

– Те не бяха курви – сопна се Кристиан, лицето му внезапно почервеня от гняв. – Това бяха жени, които са били пленени и няколко малки момчета.

Чувствайки се зле от новините, Роуина покри уста с длан. Сълзи изпълниха очите ѝ.

– Не са били освободени?

Мъжете изглеждаха още по-зле, отколкото се чувстваше тя.

– Иска ми се аз самият да бях убил Сирил – изръмжа Кристиан.

Назир присви устни.

– Защо нито един от нас не отиде и отново не провери онова, което ни казаха?

– Защото всички бяхме уплашени да не ни хванат онази нощ – напомни им Зенобия. – Най-големият от вас беше само на двадесет години. Вие самите бяхте едва момчета.

– Все пак – каза Кристиан, а гласът му беше натежал от вина и болка – един от нас трябваше да провери, когато се върнаха сами.

– Ние им вярвахме – тихо добави Свен. – Защо биха ни излъгали, че са ги освободили? Освен това брояхме всяка секунда и всички бяхме ужасени.

– Каквото и да правим – възкликна Назир, – не трябва никога да позволяваме Страйдър да научи.

Роуина се намръщи.

– Защо?

Те я погледнаха и тя си спомни обещанието, което Страйдър беше дал на младежа в съседната до своята килия.

– За бога, младежът е бил един от тях в онова крило? – попита тя със стегнато гърло.

Те кимнаха.

Назир пое дълбоко дъх и въздъхна.

– Той никога няма да си прости.

– Не – съгласи се Кристиан, когато Вал се приближи през двора до групичката им.

Той застана до тях.

– Имаме проблем.

Свен завъртя очи.

– Точно от това се нуждаем. Някой друг, който иска да добави нещо към настоящите ни неприятности?

– Какво? – попита Назир Вал, пренебрегвайки Свен.

– Страйдър ще бъде подложен на изпитание с борба.

– И защо това да е лошо? – Свен попита Вал. – Няма мъж в християнския свят, който да е по-добър от него. Ще бъде освободен веднага.

Въпреки това, съдейки по израза върху лицето на Вал, Роуина можеше да каже, че новината не е добра. В изпитание с борба шампионът на краля представлява короната, но след като Страйдър беше единственият в момента шампион на Хенри, това водеше до един прост въпрос.

– С кого ще трябва да се бие? Ще изпратят някого за Син МакАлистър или Дрейвън от Рейвънсууд?

– Това беше първата мисъл на Хенри – каза Вал, лицето му беше много сериозно. – Докато братът на Сирил не посочи, че Саймън от Рейвънсууд е един от най-близките приятели на Страйдър. Дрейвън няма да има желание да убие Страйдър повече, отколкото би убил Саймън.

– А Син е един от най-добрите приятели на Хенри – каза Кристиан. – Хенри никога няма да поеме риска да го изгуби заради Страйдър.

Сега беше ред на Роуина да се намръщи.

– Тогава кой ще се бие с него?

– О, спрете за малко и помислете – каза Вал на групата. – Кой е единственият мъж тук в тази тълпа, заради когото Страйдър по-скоро би се хвърлил на лъвовете, отколкото да убие?

– Един от нас? – попита Свен.

Вал поклати глава.

– Кит? – опита Свен отново.

– Деймиън Сейнт Сиър – каза Кристиан, тонът му беше нисък и смъртоносен.

Роуина пое остро дъх при споменаване на името. Деймиън Сейнт Сиър беше по-малкият брат на кралицата на Франция и мъж с изключително богатство, сила и слава. Тя знаеше, че той е тук, но след като се държеше настрана, тя, както повечето от придворните, все още не го бяха видели.

– Кой е той? – попита Назир. – Той не е един от нас.

Кристиан прокара гневно ръка през русата си коса.

– Не, но трябваше да е.

– Как така?

Кристиан се облегна на каменната врата, сякаш се нуждаеше да почувства нещо солидно зад гърба си.

– Една нощ, преди няколко години, не много дълго след като бяхме избягали, Страйдър и аз бяхме в Хамбург на турнир, когато Деймиън се появи с група от мъжете си. Никога не съм виждал Страйдър толкова блед. Две нощи по-късно, когато Страйдър беше изпил прекалено много чаши, разбрах защо. Страйдър и Деймиън някога са били близки приятели. Приемни братя всъщност. Деймиън бил със Страйдър, Саймън и Рейвън, когато били заловени в Утремер.

– Тогава защо не беше в лагера с нас? – попита Свен.

– Защото не послушал Страйдър. Вместо да прави това, което му казал и да скрие самоличността си, Деймиън казал на сарацините кой е. Те го отвели и Страйдър никога не го видял отново. Не и до онази нощ в Хамбург.

– Да скрие каква самоличност? – попита Назир.

– Той е пра-правнук на Уилям Завоевателя – отговори Роуина. – Сестра му, Аликс, е кралица на Франция, а племенникът му Анри е граф на Блоа, Шампейн и Троа. Без да споменаваме малкия факт, че Анри също така е женен за дъщерята на Елеонор от Аквитания и крал Луи от Франция.

Зенобия се намръщи.

– Мисля, че съм по-скоро объркана. Това започва да звучи сякаш той е син на собствения си брат.

Назир поклати глава при коментара на Зенобия.

– Има ли някое кралско семейство, с което този мъж да не е свързан.

– Моето – каза Кристиан.

– Сигурен ли си? – попита Зенобия. – Знаеш, че Елеонор и Луи са били на кръстоносен поход и твоят баща е бил французин.

Кристиан наклони глава, сякаш обмисляше нещата отново.

– И все пак...

Назир вдигна ръка, за да ги прекъсне.

– Нека се върнем обратно към проблема, милейди и Абате. Защо Страйдър няма да се бие с този мъж?

Кристиан беше онзи, който отговори.

– Защото Деймиън носи два белега от сарацини на лицето си. По един през всяка от скулите му.

Зенобия пребледня.

Назир прокле.

– Какви белези? – попита Роуина. – Никой никога не е виждал лицето на Деймиън. Той винаги е с роба, когато е пред хора.

– Аз съм ги виждал – каза Свен. – Само веднъж, когато той загуби шлема си по средата на една тренировка. Те са някакъв вид надпис на арабски, но не успях да ги прочета.

– Те са белези на роб – тихо обясни Зенобия.

– Да – съгласи се Кристиан. – Деймиън мрази Страйдър с изгаряща страст. Той вини него за факта, че са били пленени.

– Страйдър е оставил да ги пленят – каза Вал с плътен глас. – Точно заради това никога няма да се бие с Деймиън. Той се обвинява за онова, което се е случило на мъжа.

– Не, не е било вина на Страйдър – опроверга го Кристиан. – Говори с Рейвън или Саймън, които са били там. Деймиън е бил причината да ги пленят. Страйдър е поел вината и я носи оттогава насам. Според Саймън, проблемът на Деймиън е и винаги е бил, че е излишен принц и жадува за свое собствено парче власт. Веднъж, когато били в Светите земи, той възнегодувал срещу властта на Страйдър и един ден, в опит да се докаже, той ги повел срещу отряда на сарацините, които ги пленили. Страйдър повел останалите, за да спасят Деймиън и всички свършили пленени или мъртви.

Тишината се настани между тях, докато всеки обмисляше последиците от това Страйдър да се изправи срещу мъж, към когото изпитваше съжаление и вина.

– Кога трябва да се бият? – Назир попита Вал.

– На следващия ден, на зазоряване.

Тежестта на това изявление падна тежко между тях.

Роуина стоеше тихо, докато обмисляше какво трябва да направят. Също като неговите мъже, тя не се съмняваше, че Страйдър ще откаже да нарани Деймиън.

Докато те стояха по средата на деня в тих размисъл, Кит се присъедини към групата им, лицето му беше мрачно.

– От вида ви ще приема, че сте чули за изпитанието?

Назир и Кристиан кимнаха.

– Някакви идеи какво трябва да направим? – попита Свен.

– Да убием Деймиън – каза Назир.

Кристиан се присмя.

– Не можем да направим това.

– Със сигурност можеш – каза Свен. – Ти не си свързан с него и никой от Франция или Англия никога не е бил способен да победи страната ти.

Кристиан беше слисан.

– Никога не бих могъл да убия хладнокръвно човек.

– Назир? – попита Свен. – Ти си нашият пясъчен демон. Защо ти не тръгнеш след него?

Назир завъртя очи.

– Аз ще го убия – предложи Вал. – Мога да го предизвикам тази нощ, докато вечеряме.

Свен поклати глава.

– Не, не можеш. Виждал съм мъжа да тренира. Добър си, Вал, но той е по-добър.

– Тогава го убийте в залата.

Те всички погледнаха Кит с повдигнати вежди, който беше проговорил със смъртоносен тон.

– Може да минете зад него, да се престорите, че се спъвате и тогава да го прободете отзад право в сърцето. По времето, когато всички осъзнаят, че е смъртоносно ранен, може да сте вън от залата и обратно в палатката си.

Назир и Зенобия си размениха озадачени погледи.

– Откъде знаеш за това?

– Аз съм менестрел. Това е често срещан начин да се справиш с враговете.