Образът на лицето ѝ му даваше силата и смелостта, от които се нуждаеше, за да понесе ужаса от четирите стени, които го заграждаха: силата, от която се нуждаеше, за да се бори с демоните на миналото, които се опитваха да го разкъсат.

Страйдър погледна към прозореца, разположен високо над главата му. Мъжете му щяха да намерят асасина. Имаше вяра в тях.

Точно както имаше доверие в Роуина. Тя щеше да се върне. А дотогава щеше да се съсредоточи върху нея, и нямаше да позволи миналото да го победи.

– Какво имате предвид, че не мога да го видя отново, Ваше Величество? – попита Роуина.

Цялото ѝ тяло се тресеше от гнева ѝ към отказа на крал Хенри на молбата ѝ да остане със Страйдър.

В противоречие с обичайния си навик тя беше отделила цял час, за да се облече подходящо, преди да поиска аудиенция с краля. Хенри никога не изглеждаше благосклонен към хора, който не му оказваха уважение и тя беше отделила голямо внимание на появата си.

Без да се споменава, че беше изгубила още четири часа да чака отвън пред покоите му в малка стая заедно с други благородници, искащи да говорят с него.

През цялото това време Страйдър чакаше сам в килията си. Това беше достатъчно, за да пожелае да смаже краля от бой заради жестокостта му.

– Казахме ти, лейди Роуина, неприлично е за теб да посещаваш мъж, докато е заключен в тъмницата заради подозрение в убийство.

– Но той е невинен! – протестира тя, опитвайки се да смекчи част от яростта в гласа си.

Очите на Хенри потъмняха предупредително.

– Ние не знаем това. Сега има двама свидетели, които са го видели да напуска местата и на двете убийства, без да споменаваме доказателството за туниката му в ръката на мъртвеца.

Роуина погледна към Елеонор, но кралицата отказа да срещне погледа ѝ.

Как можеше да причиняват това на Страйдър? Не разбираха ли степента на жестокостта си?

– Но, Ваше Величество, лорд Страйдър ще умре в тази килия сам. Не може да го затворите.

– Той няма да умре, Роуина – възрази Хенри, сякаш тя беше идиотско дете, което не знаеше нищо за света. – Може да имаш вяра в това. Сега, ако ни извиниш, имаме други по-належащи дела.

Роуина искаше да спори, но не посмя. Никой не спореше с краля. Поне не за дълго.

Въздъхвайки, тя събра полите си и се запъти извън приемните помещения на краля без истинска посока наум.

Какво щеше да прави сега?

Беше дала думата си и я болеше много, че не може да я спази. Дори нещо повече, болеше я, че никой не е със Страйдър там. Никой, който да му даде утеха и да го разсейва.

Проклет да е кралят и заслепението му!

Докато минаваше през залите на замъка, всички клюкарстваха за арестуването на Страйдър. Неговата вина.

– Той е син на баща си...

Думите бяха повтаряни отново и отново от повече хора, отколкото можеше да преброи. Само тя знаеше истината. Той не беше син на баща си. Но знанието само щеше да му навреди повече.

Търсейки спокойствие от глупавите им теории и жестокост, тя се отправи към единственото място, където знаеше, че няма да чуе подобни думи.

Палатката на Страйдър.

Най-малкото там щеше да бъде сама или с други, които знаеха истината за нещата. Нямаше да има никой, който обвинява графа в убийство. Вместо това те щяха да се опитат да го оневинят.

Роуина забеляза, че няколко от рицарите завъртяха глава, когато тя мина през зоната с палатките им. Няколко от тях гледаха открито към нея особено когато осъзнаха накъде се е запътила.

Без съмнение си мислеха, че е скроила номер на Страйдър с убийствата. Беше обвинявана и в по-лоши неща. Не че наистина я беше грижа какво мислеха за особата ѝ. Само свободата на Страйдър имаше значение за нея.

Достигайки палатката му, тя тихо прекрачи вътре. Кит вече беше там, седеше мълчаливо пред писалището на Страйдър, ръцете му бяха здраво стиснати в скута. Изглеждаше толкова невероятно уморен и тъжен. Кичур от черната му коса падаше отпред сякаш я беше дърпал силно от чувство на безсилие. Дрехите му бяха смачкани, което беше рядкост за него. Обикновено се стараеше туниката и връхната му дреха да са внимателно подбрани.

– Кит?

Той подскочи при ниския ѝ тон и се обърна в стола, за да застане с лице към нея.

– Роуина – въздъхна той. – Не те чух да влизаш.

– Добре ли си?

Той кимна, след това поклати глава.

– Притеснявам се за брат ми.

– Аз също – тя прекоси разстоянието между тях и застана близо до него. Постави ръка на рамото му, мъчейки се да му даде утеха. – Трябва да призная, че съм по-скоро изненадана да те открия тук.

– Това е единственото място, където мога да намеря спокойствие. Кълна се, че ако чуя още един човек да злослови за брат ми...

Тя кимна разбиращо.

– Дойдох поради същата причина.

Кит стана и ѝ предложи стола си. Тя се усмихна на жеста, докато заемаше освободеното място. Той винаги се държеше като джентълмен.

– Къде са другите? – попита тя.

– Търсят убиеца.

Той прокара пръсти през косата си, сякаш осъзнаваше, че някак я е разбъркал.

– Имат ли някаква идея?

– Не. Знам, че няма да намерят асасина. Тук си имаме работа със зла сила. Мога да го почувствам.

– Звучиш като Зенобия.

– Някой каза ли името ми?

И двамата погледнаха към входа, за да видят как Зенобия влиза. Кит бързо изказа извиненията си и напусна.

Зенобия се намръщи на бързото му излизане.

– Защо всеки път тича, когато съм наблизо?

Роуина сви рамене.

– Кит е по-скоро срамежлив с повечето хора.

– Хм... – Зенобия се намръщи, докато вървеше, за да седне на стола от другия край на писалището срещу Роуина.

– И така, как върви търсенето?

Зенобия въздъхна уморено.

– Също като Назир, винаги е обезсърчаващо. Никой не знае нищо с изключение на това, че някой, носещ наметало като това на Страйдър, е напуснал палатката. Отново.

Зенобия стана и отвори едно от чекмеджетата на писалището на Страйдър.

– Къде е бележката, която си намерила в тентата на Сирил?

– Онази на арабски?

Зенобия продължи да отваря чекмеджетата.

– Да. Беше у Страйдър миналата нощ, когато бяхме тук и обсъждахме смъртта на Сирил.

Двете жени претърсиха писалището, но не намериха нищо.

– Може би един от мъжете я е взел? – попита Роуина с надежда.

Зенобия се намръщи още повече.

– Може би. Но не мога да си представя защо. Аз самата видях Страйдър да я пъха в писалището точно преди да излезем.

Лошо чувство обхвана Роуина, когато си спомни скъсаната туника на Страйдър.

– Мислиш ли, че убиецът може да я е взел?

Очите на Зенобия отразяваха ужаса, който Роуина чувстваше.

– Кой е този човек? – попита тя. – Който има смелост да влиза и излиза от палатката на Страйдър?

– Не знам, но по-добре да го намерим скоро. Иначе някой друг ще плати най-ужасната цена за нашата некомпетентност.

Водолея спря, след като препрочете бележката, която беше откраднал от палатката на Страйдър.

– Такъв глупак съм – въздъхна той, докато изучаваше текста.

Почеркът беше плавен и елегантен.

От женска ръка.

През всичкото това време беше предполагал, че Чакала или Скорпиона, както него, ще са мъже. Трябваше да се досети. Точно както трябваше да разпознае лицето ѝ по-рано.

Макар че, ако трябваше да бъде честен, хората, които го бяха пленили, не ги бяха събирали често заедно. Само на определени пирове и празненства, където трябваше да изпълняват номера за благото на другите...

Стомахът му отново се присви, когато гневът го сграбчи отново. Някак си щеше да се отплати на похитителите заради жестокостта им.

Той прекоси двора мълчаливо и влезе в замъка с една-единствена посока в ума. Надяваше се единствено, че другият асасин ще е сам, за да може да се изправи срещу нея.

Когато достигна вратата на покоите ѝ, тя излезе от там с три от приятелките си. Водолея отстъпи бързо назад в сенките, преди да го видят.

Проклятие. Не смееше да я приближи точно сега. Не и когато приятелките ѝ можеха да ги чуят.

Убий или умри...

Рано или късно щеше да се окаже сама. Тогава двамата щяха да проведат хубав, дълъг разговор.

Натъжени и напълно изгубили вяра, Роуина и Зенобия си запроправяха път в залата, която беше пълна с благородници, които все още не можеха да намерят друга тема за разговор от това, кога Страйдър ще си плати за животите, които беше отнел.

Защо не можеха да намерят онзи, който бе отговорен?

Но търсеха игла в купа сено. Заради турнира в Хексъм имаше близо две хиляди души.

Две хиляди.

Всеки можеше да е убиецът. Ковач, рицар, менестрел...

Роуина спря по средата на крачката, когато я осени нова мисъл.

– Зенобия, когато пристигнахте, ти ми каза, че хората ти тренират жени за битка. Не е ли така?

– Да.

Умът ѝ се замая от нова теория.

– Възможно ли е нашият убиец да е жена, а не мъж?

Тъжен поглед се появи на лицето на Зенобия. Без да продума, тя се обърна обратно и излезе от замъка.

Роуина забърза след нея.

– Зенобия?

Тя не спря. Вместо това запази гневния си, бърз ход.

– Ние сме такива глупаци! – рязко каза тя. – Защо никой от нас не помисли за това преди?

– Тогава съм права?

– Да, Роуина, най-вероятно си права. В действителност това има перфектен смисъл. Кой по-лесно може да влезе в палатката на рицар и да пререже гърлото му? Жена лесно може да излъже мъж. Ще е последният човек, за когото да заподозре, че е там, да го убие.

Част от Роуина искаше да извика триумфално, а останалата се чувстваше ужасно. Бяха изгубили скъпоценно време да търсят грешния човек.

Без да споменаваме, че се разтрепери от мисълта, че една от придворните дами има нещо общо с такава ужасна дейност.