Роуина положи глава на гърдите му, докато се прегръщаха в килията. Той я държеше тихо, оставяйки аромата и мекотата ѝ да го залеят. Прокара ръка през косата ѝ, докато тя не погледна към него с доверчивите си зелени очи.

Това беше толкова спокоен момент. Един от малкото в живота му. Кой би си помислил, че жена, известна с омразата си към рицарите, ще е причината за това.

Беше почти смехотворно.

– Надявам се, че ще получиш свободата си, Роуина – въздъхна той тихо.

– Аз се надявам, че няма да те обесят.

Той се засмя половинчато на това.

– Не се безпокой. Мъжете ми никога няма да го позволят.

– Какво могат да направят те?

– Положили сме клетва да пазим гърбовете си един на друг. Ако всичко друго се провали, те ще ме измъкнат оттук.

Погледът ѝ стана замечтан при мисълта за бягството му.

– Къде ще отидете?

– Нямам идея. Обратно на Континента. Ще живеем като циганите, забогатявайки по турнирите като свободни рицари.

Тя въздъхна замислено.

– Ах, истинска свобода. Ще ми хареса да я опозная някой ден.

– Тогава ела с нас.

Роуина погледна към него. Сърцето и надеждите ѝ изпълваха погледа ѝ.

– Изкушавате ме дори за още по-голямо безумие, Страйдър, лорд Блекмор. Но не мога да напусна дома си, без значение колко ми се иска. Чичо ми ще бъде съкрушен, ако изчезна. Той още не се е възстановил от последното ми приключение, а аз отидох само за да остана с братовчедка ми Камила в Нормандия – тя поклати глава. – Дори да имам смелостта да напусна пак, какво ще правиш с някой като мен?

Той ѝ отправи дяволита, очарователна усмивка.

– Мога да се сетя за много неща, които бих желал да правя с теб.

Лицето ѝ стана яркочервено.

– Бях сериозна.

– Като и аз.

Тя остана потънала в мисли за няколко секунди, а той наблюдаваше как по лицето ѝ се разля безпокойство.

– Ще бъде лесно да напусна, нали? Само да взема лютнята си и да опаковам няколко принадлежности и след това да тръгна. Но не е. Чичо ми няма наследници, а аз съм сигурна, че Хенри ще конфискува земите ни и ще ги даде на друг благородник.

– Да, ще го направи.

Тя въздъхна.

– Така че за мен няма наистина изход, нали? Ще трябва евентуално да се омъжа.

– Може би има. Можем да дадем на Хенри това, което иска. Брак между двама ни, който ще ни освободи.

Тя му отправи раздразнен поглед.

– Отново предлагаш невъзможното.

– Да, но ще е напълно логично. Ти ще си свободна да се отдадеш на музиката си и поне няколко от моите почитателки ще се откажат от домогванията си заради брака ми. В крайна сметка, защо да ме преследват, за да станат графиня Блекмор, когато вече си имам една, благополучно владееща земите ми?

– Това ли наистина желаеш? Булка, която да остане сама, докато ти пътуваш из света?

– И двамата трябва да се оженим за някого, Роуина. Съдбата изглежда също толкова неизбежна за мен, както и за теб.

Роуина обмисли думите му за кратко. Това щеше да накара чичо ѝ да я остави на мира и щеше да ѝ позволи да построи училището си.

– Но какво ще кажеш за любовта? – тихо попита тя.

– Какво за нея?

– Не искаш ли да се влюбиш? Да почувстваш възторга от стрелата на Купидон, пронизваща сърцето ти с надежда и обещание? Да изгаряш от желание всеки път, когато мислиш за жена си, която чака твоето завръщане.

Страйдър издаде знак на отвращение.

– Сега говориш глупости. Любов като тази не съществува. Любовта е само титла, дадена на отговорностите, за да ги направят по-лесни за понасяне.

Тя се намръщи на думите му. Той наистина ли мислеше така?

– Това ли е всичко, което Кит означава за теб? Твоето Братство?

Страйдър погледна настрани от нея.

– Ценя ги всички, да, но в крайна сметка ще ценя и моята клетва към теб също толкова дълбоко.

– Не, Страйдър – каза тя, протегна се нагоре и обхвана брадичката му с ръка. Насили го да погледне към нея. – Не говоря за това да цениш обет. Не по този начин. Имам предвид бурна страст, каквато може да донесе любовта. Искам от съпруга си същата искрена преданост, каквато те принуждава да събориш на земята всеки мъж, който поставя под въпрос мъжествеността на Кит. Искам повече от вярност от съпруга си. Искам сърцето му. Искам да гори за мен в мое отсъствие, също както аз за него. Искам сърцето ми да се свива от болка при мисълта да съм без него.

Той се присмя на това.

– Има достатъчно болка в живота, защо ще искаш още?

– Защото истинската любов не е болка. Тя е красива. Прави всички ни по-добри хора. Кара ни да се стремим към усъвършенстване и да станем повече от това, което сме.

– Ха! Ако любовта е толкова велика, защо тогава никога не си я почувствала? Защо аз не съм я почувствал? Няма любов като тази, която описваш. Това е измислица на мъже, които само търсят начин да накарат съпругите на други мъже да предадат господарите си заради тях.

Може би някои мъже си играеха със сърцата на жените. Но не всички. Тя вярваше, че съществува.

– Баща ти е обичал майка ти напук на всички причини. Ти самият го каза.

– Баща ми беше глупак. Такъв, който уби себе си и нея. Ако това е любов, тогава можеш да я имаш. Нямам желание да забия меча си в теб, още повече в себе си.

– А какво ще кажеш за приятеля ти – Саймън от Рейвънсууд? Той не намери ли любов?

Страйдър се поколеба, преди да проговори.

– Те се младоженци. Прекалено рано е, за да се види дали любовта им е истинска, или само увлечение.

Роуина изскърца със зъби от чувство на безсилие. Побутна го леко по рамото.

– Страйдър от Блекмор, любовта съществува и аз няма да се омъжа за нищо по-малко от това.

– А ако кралят нареди друго?

Тя се спря при това. Хенри можеше да бъде много своенравен на моменти и като нищо би могъл да се отрече от клетвата си към нея. Беше привилегия на краля да осъществява бракове, които облагодетелстваха короната.

Щеше да умре, ако Хенри я насилеше да се омъжи за някой като Сирил.

– Омъжи се за мен, Роуина – настоя Страйдър. – Не мога да ти предложа велика любов, но мога да се уверя, че Хенри няма да те обвърже с друг, който няма да изпитва уважение или да те почита.

О, това беше изкушаващо. Но макар да обожаваше Страйдър, те бяха толкова различни. Той мразеше нещата, за които тя милееше, а тя мразеше противоречивата природа, заради която той живееше.

– А какво ще стане с моите песни, които презираш толкова много? – попита го тя. – Ще ги търпиш ли?

– Неохотно, но да.

Роуина поклати глава на това.

– Поне си честен.

– В края на краищата честността е всичко, което мога да ти предложа, Роуина. Не мога да ти дам това, което не чувствам, но мога да ти предложа вярност и уважение.

Роуина въздъхна, докато седеше и обмисляше думите му. Да бъде омъжена за Страйдър, щеше да реши много проблеми. Той можеше да я защитава и както тази сутрин бе показал, беше мил и внимателен любовник. Такъв, който може и да не караше сърцето ѝ да гори, но тялото ѝ – да. Дори сега докосването му изгаряше паметта ѝ.

– А ако един ден намеря великата любов, която търся? – тихо попита тя. – Или ти всъщност. Тогава какво?

Той присви устни погнусено.

– Ти си като дете, питащо за дъгата.

Думите разпалиха гнева ѝ.

– Така ли? Няма нищо детинско в желанието да бъдеш обичан.

Страйдър искаше да я удуши заради неспособността ѝ да види причината. Женитбата им беше единственото практично нещо, което можеха да направят. Бяха достатъчно съвместими, а той се съмняваше, че някога ще намери жена, която да го привлича по-силно. Щеше да бъде чудесна и забележителна булка, ако се откажеше от настоящата си лудост, която я караше да търси невъзможното.

Роуина постави длан на бузата му.

– Оценявам това, което ми предлагаш, Страйдър. Наистина. Но аз искам мечта и няма да се задоволя с нищо по-малко от това.

– А ако Хенри те насили?

Очите ѝ потъмняха и станаха тъжни.

– Ще бъда нещастна през остатъка от живота си. Но дотогава ще отстоявам убежденията си, и ще вярвам, че някъде има нещо по-добро за мен от повърхностния брак, който споделяха родителите ми.

Той подтисна нетърпението си и отново ѝ се възхити за това, че не се влияеше толкова лесно от аргументите на другите. Ако уважаваше нещо в живота, това беше някой, който стои зад убежденията си и ги отстоява.

– Тогава се надявам да откриеш тази велика любов, която търсиш и че ще се случи, преди да е станало прекалено късно.

Вратата се отвори, за да се покаже главния секретар, който стоеше и ги наблюдаваше.

– Елате, милейди – строго нареди той. – Неприлично е да останете тук без придружител.

Роуина се вцепени в прегръдката му.

– Но кралицата...

– Заповедите ми са от самия крал. Трябва да си вървите.

Роуина прехапа устни при мисълта да остави Страйдър сам в килията. Спомни си паниката на лицето му, когато беше влязла първоначално.

– Вървете, милейди – каза Страйдър, побутвайки я към главния секретар.

– Не мога да те оставя тук.

Погледът му омекна, докато проследяваше линията на челюстта ѝ с грубите си пръсти.

– Аз съм голям мъж. Ще съм добре сам. Повярвай ми, преживял съм кошмар години наред. Тази малка килия е нищо.

Дори и така тя видя несигурността в кристално сините му очи.

– Ще се върна веднага след като говоря с Хенри.

Страйдър взе ръката ѝ в своята и положи най-нежната целувка върху дланта ѝ.

– Благодаря ти, Роуина. За утехата.

Тя наклони глава към него и неохотно издърпа ръката си. Той стисна за последно дланта ѝ, преди да я пусне.

– Ще се върна, Страйдър.

Той кимна, когато главният секретар взе ръката ѝ и я изведе извън килията му.

Сърцето му заседна в гърлото, щом вратата се затръшна, затваряйки го в малкото пространство сам. Само утехата от аромата на Роуина върху кожата му запазваше разсъдъка му цял.