– Но защо е набелязал теб, а не някой друг?

– Тръгнал е след Братството. Сигурен съм в това. Какъв по-добър начин да ни го върне от това, да ме обвинят за убийството на братята ми?

Тя се намръщи на думите му.

– Роджър е бил един от вас?

– Да. Не беше активен участник. Не общуваше с останалите и в затвора и след като излязохме от там. Не мога да си представя защо някой би го наранил.

Очевидно убиецът им не беше толкова открит с деянията си. Изглежда, един член на Братството беше също толкова добър, колкото друг.

– Но как е взел туниката ти без ти или някой от хората ти да го видите?

– Всеки може да реши да влезе в палатката ми.

– Без да бъде забелязан? – настоя тя.

Той ѝ се намръщи.

– Какво имаш предвид?

– Възможно ли е асасинът да е един от мъжете, на които се доверяваш?

Страйдър млъкна, докато мисълта кръжеше из ума му. Бързо я пренебрегна, преценявайки всеки един от обкръжението си.

– Не. Моите мъже никога не биха направили подобно нещо.

– Откъде знаеш?

– Назир и Зенобия казаха, че са намерили вестоносец, който е знаел за други убийства. Очевидно асасинът действа от известно време. Има трупове в Руан, Ница, Хамбург, Фландрия...

– Турнирни градове?

Страйдър се поколеба.

– Да. Не бях помислил за тази връзка.

Сега се чувстваше като глупак, че не е осъзнал това веднага след като Назир му беше казал за убийствата.

– Убитите сред участниците ли са били?

– Не знам. Не попитах, но Назир ще знае.

Мислите на Страйдър се въртяха, докато си спомняше теориите на Назир кой иска всички им мъртви и кого биха пратили сарацините, за да ги убият.

– Назир може и да е прав. Убиецът може да е европейски рицар, изпратен от тях.

Роуина кимна в знак на съгласие.

– Някой, на когото останалите вярват. Някой, който може да влезе в палатките им като приятел.

Това беше наистина отрезвяваща мисъл, че някой може да е навън, дори в този момент, и да се придвижва из тълпата. Един от тях и все пак някой склонен на убийство в името на враговете им...

Вратата се отвори, за да се покаже стражът, който държеше меча си изваден, сякаш очакваше Страйдър да го атакува.

Изумен, графът беше шокиран от това, което видя после. Няколко прислужника влязоха, носейки разнообразие от неща за удобство. Одеяла, възглавници, нови чаршафи, дрехи за преобличане, кошница с храна, стомни с вода и ейл, малко тоалетни принадлежности и дори полирана лютня.

Те оставиха нещата долу, близо до леглото.

Роуина им благодари, преди да ги оставят отново сами.

– Какво е всичко това? – недоверчиво попита той, докато отиваше да провери нещата.

Тя пристъпи след него, присъствието ѝ наелектризираше и затопляше.

– Не исках невинен мъж да страда и Елеонор се съгласи.

Отиде до кошовете и измъкна чисти одеяла и възглавници, след което ги постави на леглото.

Страйдър беше поразен от вниманието ѝ. Никой никога не беше правил нещо за негово добро. Мъжете му рядко мислеха за комфорта му, а Кит... той се оплакваше като стара мрънкаща жена, ако го помолеше дори да си повдигне веждата.

Беше залят от добротата ѝ.

– Не трябваше да правиш всичко това.

Тя се изправи от положението, в което оправяше леглото му.

– Какво се предполагаше, че трябва да сторя? Да те оставя тук да страдаш ненужно, когато и двамата сме наясно, че не си убил Роджър или Сирил?

Той не знаеше кое го изненада повече, убеждението ѝ или присъствието.

– Защо си сигурна, че съм невинен? Ти едва ме познаваш.

Тя взе ръката му в своите. Страйдър преглътна от мекото усещане за плътта ѝ върху неговата, от огъня, който изпрати през тялото му, право към слабините му.

– Прав сте, милорд. Не ви познавам достатъчно добре, за да го твърдя със сигурност. Но вярвам на инстинктите си и те ми казват, че не сте чудовището, за което ви мислят онези хора отвън. Ако беше, никога нямаше да съм тук – тя го погледна прочувствено. – Вярвам в теб и в твоите мъже. Така че ето ме тук.

– Аз не съм подходящ за теб, за да си тук с мен.

Хватката ѝ върху ръката му се стегна, изпращайки друга вълна на желание през него, докато той си представяше какво би било усещането за тази ръка, плъзгаща се по гърба му, придържащ го близо до тяло, което само искаше да вкуси.

– Знам – каза тя тихо.

– Дворът ще бъде скандализиран – предупреди я той, нуждаейки се думите да бъдат изречени както за негово, така и за нейно добро.

Тя сви рамене равнодушно, докато пускаше ръката му и се върна към оправянето на леглото му.

– Те ме презират така или иначе. Остави ги да клюкарстват, след като се налага. Ако съм късметлийка, ще ме дамгосат за такава блудница, че никой мъж не ще ме има.

Страйдър преглътна остро при думите ѝ, докато гняв унищожаваше желанието му. Той я издърпа далеч от леглото си, за да я погледне в лицето.

– Никога не се шегувай с това.

Роуина прехапа несигурно устни. Гневът в тона му я изненада. Докато говореше с него, беше лесно да забрави, че е свиреп рицар, способен да убива.

– Съжалявам, Страйдър, само се опитвах да разведря настроението ти.

Чертите му се отпуснаха заедно с хватката му върху ръката ѝ.

– Ти направи това в момента, в който пристъпи през онази врата.

Роуина му се усмихна, а думите му накараха сърцето ѝ да забие силно.

Следващото нещо, което осъзна, бе, че той я придърпа близо до себе си и я целуна шумно по устните. Тя се отпусна върху него, когато в тялото ѝ избухна желание.

Неговата сила. Неговата мощ. Беше нещо, което никога не бе познавала. Ако упадъкът имаше вкус, то той щеше да бъде като устните на Страйдър. Никой мъж не трябваше да е толкова изкушаващ. Не беше учудващо, че жените го преследваха така.

Той използва времето си, за да изследва устните ѝ, да вкусва сетивата ѝ с езика си, докато тя го държеше в ръцете си.

А в задната част на ума си се чудеше, какво ли щеше да бъде да познае библейски този мъж, който я целуваше толкова нежно...

Водолея издърпа кинжала си от сърцето на вестоносеца и избърса острието в туниката на мъжа. Беше хубаво, че бе видял пратеника да се спотайва в сенките близо до замъка. Всеки друг щеше да го помисли за прислужник, но той познаваше сарацинския шпионин, когато го видеше. Имаха отличителна походка, която никога не можеха да скрият.

И така, тук имаше друг асасин. Проклятие. Сарацините го бяха предупредили, че ще го държат под око, че никога няма да се освободи от тях, докато не изпълни договора си. Но след всичкото това време беше подмамил себе си с фалшиво чувство на сигурност.

Още по-глупав беше да мисли дори за минута, че е свободен от договора. Че някога ще се освободи от миналото си.

Те бяха тук. Бе съмнение имаха намерение да го убият.

Много добре. Не можеше да бяга завинаги.

И когато беше притисната към стената, лисицата винаги атакуваше. Беше време да покаже на господарите си какво точно беше научил в ръцете им.

Внимателно той обви тялото на сарацина в одеяло и го върза здраво. Нямаше да е добре, ако някой намери друго мъртво тяло, докато Страйдър беше заключен. Особено такова на сарацин. Щеше да предизвика прекалено много въпроси и подозрения.

Водолея внимателно скри тялото в палатката си, правейки всичко възможно никой да не го види. Постави го под леглото си и се увери, че никой няма да го забележи, ако влезе в жилището му. Не че някой щеше да го направи.

Кралският двор го отбягваше като чумав просяк. Което беше добре, превръщаше убиването в лесно изпълнение.

Щеше да се отърве от тялото след падането на нощта. След всичко заличаването на подобни доказателства беше едно от многото неща, които бе научил доста добре в ръцете на сарацините.

Твърде лошо бе, че не бяха осъзнали какво ще се случи, когато освободяха лисицата обратно в дивия свят. Нямаше да позволи да бъде извикан или накаран да мълчи. Никога.

Извади пергамента от чантата на мъртвия мъж, седна и отново го прочете.

Беше адресирано до друг асасин тук, по средата на тържествата по повод турнира с нареждане да убие Водолея и някой, наречен Чакала. Така да бъде. Начинът да бъде убита усойницата, бе да се отреже главата ѝ.

Всичко, което знаеше, бе, че писмото е адресирано до Скорпиона. Според съобщението той беше някой от тях, изпратен да убива също както Водолея.

Твърде лошо, че пратеникът се беше нанизал на кинжала на Водолея, преди да успее да даде описание на Чакала или Скорпиона.

Нямаше значение. Щеше да намери Скорпиона и да го убие.

Въздъхвайки, Водолея скри чантата на вестоносеца заедно с тялото, постави фалшива усмивка на лицето си и излезе навън, за да се присъедини към останалата част от двора на Хенри, за да намери Скорпиона.

– Сигурна ли си, че това училище ще те направи щастлива? – попита Страйдър, докато Роуина лежеше сгушена до него.

Това беше най-щастливото усещане, което Роуина бе познавала някога.

Той беше удобен и топъл. Повече от приятел, усещаше го сигурен и успокояващ – неща, които не трябваше да изпитва, докато е в компанията на рицар. И все пак той я даряваше с такова чувство на въодушевление, че тя не искаше нищо повече от това да го целуне отново и отново, и отново, докато и двамата не изгубят дъха си.

Спри да мислиш за устните му...

Така че тя наведе поглед към мускулестото му бедро и отговори на въпроса му.

– Да. По-добре от това да бъда роб на мъж, който ще гледа на мен само като на кобила за разплод на децата му.

– Наистина – съгласи се той, а думите му бяха леко слети. – Щеше да ми е омразно да бъда кобила за разплод на мъж.

Роуина се засмя на нелепия образ. Тя наклони глава назад, за да го погледне.

– Пиян ли сте, милорд?

– Да – призна той с усмивка, докато галеше бузата ѝ с мазолестата си ръка, – но само малко.