Роуина наблюдаваше как едно по едно лицата им пребледнява от осъзнаването на факта.

Години наред са били заключени в такова място и измъчвани.

– Аз ще отида при него – каза без колебание Роуина.

– Той се нуждае от мъжете си – оспори остро Свен.

Тя го погледна насмешливо.

– Те няма да позволят някой от мъжете му да го види – напомни тя на рицаря. Погледна към Назир и Зенобия. – Нито е много вероятно да му позволят непознати посетители. Аз мога да убедя кралицата да принуди стражата да ме пуснат да го видя.

– Тя има право – каза Назир. – Изглежда, кралицата я обича много.

Роуина забеляза незабавното уважение върху лицето на Зенобия.

– Да – съгласи се Кристиан, – тя може да остане с него, докато ние продължим да търсим убиеца.

Роуина ги остави и се отправи обратно към Елеонор, която изглеждаше сякаш е готова сама да удари една в друга няколко глави.

– Ваше Величество? – повика я тя, привличайки вниманието на кралицата към себе си. – Може ли да посетя лорд Страйдър, докато е задържан?

Елеонор наведе глава, докато обмисляше мотивите на Роуина.

– Защо искаш да направиш нещо такова?

– Притеснена съм за рицаря и се съмнявам, че стражата ще вземе под внимание грижата за него.

Знаеща усмивка изви устните на кралицата. Изглеждаше много доволна от предаността на Роуина към приятеля ѝ.

– Да, дете. Ела, да видим как се справя той.

Роуина последва кралицата, когато Елеонор се отправи по пътя към и през замъка. Те се отправиха към тясното спираловидно стълбище, което водеше надолу към тъмницата, дълбоко към основите. Беше тъмно и мрачно. Стените не бяха боядисани и отразяваха светлината от факлите и свещите, които хвърляха зли, изопачени сенки върху тях. Сенки, които я караха да потрепери.

Сякаш водеше към пъкъла на дявола. Не беше учудващо, че Страйдър се беше борил толкова срещу това да бъде задържан.

– Той е виновен – казваше мъж, когато пътят им ги отведе към по-долното ниво. Гласът му звучеше зловещо в тишината. – Според мен тълпата ще го обеси преди Хенри да...

Друг рицар направи оскърбителен, отекващ звук в знак на несъгласие.

– Хенри никога няма да позволи един от фаворитите му да се залюлее на бесилото. Ще намери начин да го освободи. Помни ми думите.

– Не и ако братът на Сирил постигне своето – проговори отново първият страж. – Чух, че ще плати сто монети на мъжа, който промуши кинжал между ребрата на графа.

Роуина беше ужасена от почти веселата им размяна на реплики.

– Какво става тук? – попита рязко Елеонор, когато влязоха в малката стая, където беше събрана стражата.

Мъжете варираха от среден до голям ръст и напомняха на Роуина издигащите се гаргойли, които беше виждала на френските катедрали по време на посещението си в Париж преди три години.

– Ваше Величество! – всички се изправиха рязко заедно, след което се поклониха пред Елеонор.

– Простете ни, Ваша милост – каза онзи, който, изглежда, ръководеше останалите. – Нямахме лоши намерения.

Елеонор присви по царски очи към тях. Беше очевидно, че кралицата ни най-малко не е заблудена от раболепието им. Тя се обърна към Роуина и я посочи с кралско махване на ръката си.

– Лейди Роуина иска да поговори с лорд Страйдър. Отворете вратата и я пуснете.

Капитанът проговори силно.

– Той не трябва...

– Да не сте глух? – попита Елеонор със студен, надменен поглед, който предизвикваше мъжа да каже още една дума.

Стражът затвори уста и поклати глава. Той се забърза да изпълни желанията на кралицата.

Роуина пое облекчено дъх.

– Искате ли нещо? – попита Елеонор, когато Роуина тръгна след стража.

Тя спря, докато обмисляше Страйдър и в какво състояние е най-вероятно да го държат там. Никога преди не беше влизала в килия, но съдейки по това, което беше видяла досега, сигурно бе далеч от приятно.

– Бих искала някой да донесе лютнята ми, Ваше Величество. Също така одеяла и възглавници, за да предоставя повече удобства на Негова светлост.

– Ще се погрижа за това.

Роуина направи реверанс и предаде признателността си, преди да последва стража, който я поведе към солидна врата в края на къс коридор.

Той отключи вратата, отвори я бързо и я изблъска вътре.

Роуина подскочи, когато вратата се затръшна зад нея. Стаята наистина беше малка и тясна. Вероятно не беше повече от два и половина квадратни метра. Имаше старо, разнебитено легло в единия ъгъл с парцаливо одеяло и единствената светлина идваше от прозореца, разположен високо над пода, който пропускаше минимална слънчева светлина. Без съмнение Страйдър щеше да бъде изцяло на тъмно с настъпването на нощта. На стените нямаше място за факли, нито някакъв знак за свещ или свещник.

Килията наистина беше мрачна и не беше подходящо място за мъж като Страйдър от Блекмор.

Лордът стоеше в далечния ъгъл, а очите му бяха като обладани от духове. Той все още беше сурово красив, но за пръв път, след като го беше срещнала, около него се носеше уязвимост. Напомняше ѝ повече на изгубено момче, отколкото на свиреп рицар, какъвто знаеше, че е.

– Страйдър? – тихо го повика тя.

Не изглеждаше да я е забелязал.

– Страйдър! – извика по-силно, докато го доближаваше.

Започваше да се притеснява за здравия му разум.

– Трябва да се махнеш от тук, Роуина – отвърна той с нисък глас, погледът му искреше от объркани чувства.

– Защо?

Той се отдръпна от нея, така че гърбът му бе всичко, което виждаше от него.

– Не искам да ме виждаш такъв.

– Какъв? – попита тя с гримаса, опитвайки се да разбере защо ще иска да е сам, когато беше ясно, че не иска уединение. – Уплашен?

Дъхът му се накъса.

– Бих предпочел да ме обесят, отколкото да ме заключат тук.

Сърцето ѝ се сви от думите му и нежност се разнесе в нея. Горкият Страйдър. За него това беше най-лошият му кошмар. Тя скъси разстоянието между тях, но се въздържа да го докосне, както копнееше. Не беше сигурна дали докосването ѝ щеше да му помогне, или да му причини още повече мъка.

– Всичко ще бъде наред, Страйдър. Аз съм тук с теб.

Той прокара длан по лицето си, сякаш се бореше с образи в ума си. Като че ли преживяваше ад – толкова невъобразим, че всеки момент щеше да умре от това. Толкова много ѝ се искаше да го утеши, че я болеше от неспособността ѝ да направи нещата по-добри за него.

– Не можеш да бъдеш тук заради мен – изръмжа ѝ той.

Завъртя се и я изтика към затворената врата.

– Не разбираш ли? Имам нужда да напуснеш.

– Защо?

– Защото! – извика Страйдър, после снижи гласа си и заговори между стиснати зъби. – Защото бях отговорен за Саймън и Рейвън. Аз трябваше да ги защитавам. Вместо това позволих на един идиот да ни раздели и след това аз позволих всички те да бъдат пленени. Аз бях глупав и арогантен и... Трябва да се махнеш. Моля те.

Роуина обхвана лицето му в длани и се опита да го накара да разбере нещо, което тя самата не разбираше наистина. Самата тя не знаеше защо е тук освен факта, че да го остави сам, я нараняваше. Не можеше да понесе мисълта за това.

– Няма да те оставя сам в това ужасно място. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Страйдър искаше да повярва в това. Имаше нужда от това, но точно в момента, миналото се въртеше из ума му с ужасна яснота. Можеше да подуши вонята на разрушение и ад. Да чуе писъците на приятелите си, молбите им, че предпочитат да умрат, отколкото да страдат още един ден.

Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

– Не се намираш в Утремер – въздъхна Роуина, протегна се и го докосна по ръката. – Ти си тук с мен, в Англия.

Той се фокусира върху нежното ѝ лице, върху светлозелените ѝ очи, които му показваха състрадание и топлина. Не омраза. Не, нямаше омраза или презрение. Само състрадание.

Лицето и емоциите ѝ му помогнаха да се откъсне далеч от ужасите на миналото си. Очите ѝ, косата ѝ, докосването ѝ...

Тя беше настоящето. Не беше част от миналото му.

Съсредоточи се върху това и се хвана здраво за него.

Роуина пое дълбоко дъх и осъзна, че е достигнала до Страйдър. Очите му вече не бяха стъклени. Бяха остри и фокусирани и вперени в нея с желание, което накара тялото ѝ да гори. Накара я да потрепери и незабавно да почувства нужда. Бог обичаше този мъж, но имаше нещо в него, което беше безспорно неустоимо за сетивата на една жена.

Опитвайки се да разсее и двама им, тя го пусна и каза:

– Кажи ми какво се случи тази сутрин. Защо те обвиняват в убийство?

Той пое дълбоко дъх, сякаш за да почерпи сила и да се пребори с внезапния гняв, който тя видя да проблясва в очите му,

– Не знам. В един момент бях заспал, а в следващия – Хенри беше там със стражите си. Те заявиха, че съм бил видян отново в средата на нощта да напускам палатката на Роджър. Опитах се да споря, но един от хората на краля видя туниката ми върху стола и каза на Хенри, че прилича на парчето, което са намерили в ръката на Роджър.

– Кой би искал да те обвини в такова престъпление?

Той сви рамене.

– Не знам. Дори не мога да си представя, защо някой би направил нещо такова.

Лицето му се втвърди и се превърна в образа на рицаря, който бе зърнала онази вечер, когато Сирил беше обидил Кит. Това беше Страйдър от легендата. Онзи, който караше пораснали мъже да бягат от ужас пред гнева му.

– Но чиято ѝ да е отговорността, е по-добре да даде последната си изповед. Веднъж да се махна оттук, кълна се, че ще убия онзи, който го е направил.

Тя не можеше да го вини. Не заслужаваше да е заключен в това отвратително място.

– Мъжете ти действат по този въпрос. Те ще намерят асасина.

– Не – каза той, гласът му беше надебелял от съмнение. – Той е прекалено умен за това. Който е стигнал до нещо като това, да се промъкне в палатката ми и да разкъса туниката за едно уличаващо парче плат, няма да бъде толкова глупав. Няма да атакува, докато съм заключен тук.