Страйдър вървеше към палатката си сравнително необезпокоявано. Имаше няколко жени, които трябваше да избегне.

Само ако Роуина го преследваше...

Той се усмихна на мисълта. Да, неговата малка хитруша можеше да бъде очарователна и забавна, след като изоставеше студеното си благоприличие.

И сприхави коментари.

Кой можеше да предположи, че може да е толкова сърдечна и пленителна?

Когато достигна палатката си, той намери Свен да седи вътре с Назир и Зенобия.

– Някакъв късмет? – попита той двамата сарацини.

Те поклатиха главите си.

– Ако асасинът е тук, той не иска да осъществи контакт – спокойно отвърна Назир.

– Като стана на въпрос, ти имаш ли някакви усещания? – Страйдър се обърна към Зенобия.

– Нищо засега. Иска ми се да можех да насочвам дарбата си по-добре, но за нещастие не мога.

– Нещо от Кристиан тогава?

– Отново нищо.

– Трябва да се върна в залата – каза Зенобия, ставайки на крака. – Мъжете често говорят по-лесно, когато пият и жена им се усмихва. Може би някой от тях ще изтърве нещо.

– Ще те придружа – заяви Свен и също стана.

Назир не помръдна и не проговори, докато не останаха насаме.

– Какво имаш наум? – попита Страйдър.

– Мисля си, че нашият асасин не е един от моите хора, а по-скоро един от вашите.

Страйдър се намръщи на думите му.

– Как така?

Назир протегна ръце, за да ги покаже на Страйдър.

– Не се вписвам сред вашия вид.

Рицарят се намръщи на това, докато гледаше приятеля си, облечен като европейски благородник.

– Смесваш се по-добре, отколкото си мислиш. Кожата ти не е по-тъмна от моята.

– Може би, но има други неща, които правя и са вкоренени в мен, за разлика от твоите хора. Мисля, че нашият убиец е един от вашите, който е обучаван от моите и след това е пуснат подир теб.

Страйдър обмисли предположението. Беше срещал Син МакАлистър повече от веднъж. Както беше посочил Назир, Син беше обучен от сарацините да убива европейци.

– Има смисъл. И така, как ще го намерим?

– Ти.

– Аз?

– Ако той е тръгнал след членове на Братството, кой е по-добре да нападне, ако не мъжа, който ни предвожда?

– Аз не съм предводителят.

– Всички ние ти се подчинявахме в лагера и ти много добре го знаеш. Ако те са тръгнали след нас, очевидно е, че ти си в списъка на мъжете, които трябва да бъдат убити.

Назир се изправи на крака.

– Ще те оставям и се надявам достатъчно скоро той да се появи пред теб.

– Искаш ме мъртъв, а?

Лицето на Назир стана убийствено сериозно.

– Не, приятелю. Никога това. Пожелавам ти скоростта на кобра.

Страйдър наведе глава, докато Назир напускаше. Останал сам, той сграбчи бокал с ейл и го занесе до леглото си, където се приготви за сън.

Беше рано за него, но ако Назир беше прав, щеше да е най-добре да даде на асасина достатъчно време, за да направи хода си.

Докато махаше дрехите си, мислите му се върнаха към Роуина, и той се усмихна, спомняйки си лицето ѝ, когато го беше видяла гол.

Толкова обичаше да я дразни.

Докато лягаше, той осъзна колко точно му се искаше да не я беше оставил в залата. Колко силно желаеше да бъде тук в леглото му с него.

Щеше ли да бъде също толкова игрива и между чаршафите му?

Да, без съмнение. И докато позволяваше на мислите му да скитат, почти можеше да се закълне, че чува смеха ѝ във вятъра.

Завъртайки се, Страйдър се загледа в стената и си представи лицето ѝ.

Беше срамота, че избра този момент да се обърне. Ако не го беше направил, може би щеше да види сянката, която се понесе покрай дясната страна на палатката му...


Глава 9

Роуина се събуди от звука на врявата навън под прозореца ѝ. Преди да успее да седне в леглото си, за да провери какво става, вратата ѝ се отвори рязко от Джоан и Елизабет, които забързаха през стаята, за да отворят кепенците и да погледнат надолу.

Облечени единствено в долни ризи, никоя от тях не си беше направила труда дори да се среше. Двете стояха надигнати на голите си пръсти, за да надничат навън.

– Роуина – каза Елизабет над рамото си, – ела бързо и погледни. Арестували са лорд Страйдър!

Роуина стана незабавно.

– Какво?

Напускайки топлината на леглото си, тя се присъедини към тях до прозореца, за да види хаоса, където повече от шестдесет човека се бяха събрали във вътрешния двор. Те викаха и крещяха всякакъв вид обиди и обвинения.

По средата им стоеше Страйдър заобиколен от кралската стража, която се бореше да го преведе безопасно през ненаситната тълпа, която настояваше за кръвта му. Лицето на графа издаваше всяка капка от гнева му.

С бумтящо сърце Роуина се отдалечи от прозореца, издърпа рокля от сандъка си, облече я и изтича навън.

Смътно чу Джоан, която я викаше да се върне, но не ѝ обърна внимание. Трябваше да разбере какво точно се беше случило и защо всички искаха главата на Страйдър.

Борейки се да завърже връзките на роклята отзад, тя си проправи път през тълпата, докато не излезе навън на площадката заедно с няколко души.

Хенри и Елеонор стояха настрани от тълпата с мрачни изражения.

– Не съм го извършил, сир – изръмжа Страйдър, докато кралската стража се опитваше да го вкара в замъка. – Знаете, че не съм.

По лицето на Хенри, Роуина можеше да види, че кралят му вярва.

– Върви тихо, Страйдър. Така е най-добре за всички.

Страйдър се забори дори още по-силно. Нужни бяха десет мъже, за да го завлекат нагоре по стълбите.

Графът се бореше с тях, докато не я видя.

Роуина потрепери. Погледите им се срещнаха и точно там тя видя най-шокиращото нещо от всичко.

Паниката на Страйдър.

И ако не знаеше по-добре, можеше да се закълне, че вижда блясък от страх в тези небесносини очи.

Един от стражите избута Страйдър през вратата.

Сърцето на Роуина препускаше, докато си проправяше път към Елеонор, която все още беше край Хенри.

– Ваше Величество? Какво се е случило?

Кралицата изглеждаше болна.

– Още един благородник е бил убит снощи. Роджър от Девъншир.

Роуина се прекръсти, чувствайки съжаление към мъжа, когото познаваше само по име. Той беше най-малкият син на барон и според слуховете бил доста добра партия.

– Но, Ваше Величество, не може наистина да вярва, че лорд Страйдър...

– Има доказателство, Роуина – каза Елеонор с остър и рязък тон. – Част от туниката на лорд Страйдър беше намерена в безжизнената ръка на Роджър, сякаш са се били. – Кралицата подаде на Роуина туника, на която беше скъсана яката. – Това беше взето от палатката на Страйдър тази сутрин, след като още един рицар казал, че е видял графа да напуска шатрата на Роджър миналата нощ.

Роуина се вторачи в пурпурната дреха и това, което символизираше.

Не. Не можеше да повярва, че Страйдър би направил нещо такова. Можеше ли?

Но защо Роджър? В крайна сметка разбираше причината за убийството на Сирил. Той беше почти животно и беше обидил Кит. Но Роджър...

Доколкото знаеше, никой никога не се беше оплаквал от мъжа. Защо Страйдър ще го иска мъртъв, още повече да го убие сам?

Нямаше никакъв смисъл.

Елеонор се огледа наоколо, докато мъжете заобикаляха краля и настояваха за живота на Страйдър заради деянието.

– Затвори си устата, скъпа – каза шепнешком Елеонор, вдигна ръка и затвори устата на Роуина. – Между нас да си остане, вярвам, че е невинен. Лорд Страйдър е прекалено интелигентен мъж, за да остави нещо толкова изобличаващо след себе си. Това вони на предателство, а мъжете, Бог да благослови душите им, са твърде обсебени от кръвожадност, за да видят истината.

– Но кой би искал да обвини графа за това?

Елеонор въздъхна.

– Графът има много врагове. Очевидно един е намерил най-ефикасния начин да се справи с него – тя погледна назад към съпруга си и се загледа внимателно. – Ще говоря с Хенри, когато сме насаме и ще видя какво може да се направи. Но засега съм съгласна с него. Ако Страйдър е заключен, тогава онзи, който желае смъртта му, няма да може да стигне до него. Той не може да внимава за нападение през цялото време, а повярвай ми, някой ще го нападне в гръб. С малко късмет нашият убиец ще нападне отново.

– А ако не го направи?

– Тогава нека се надяваме, че лорд Страйдър ще преживее процеса.

Роуина отстъпи назад, когато я обхвана ужас. Страйдър беше благородник, но Хенри можеше да избере който си иска съд за графа. Такъв, който можеше да го стави осакатен или още по-зле, мъртъв. Не, не можеше да позволи това да се случи.

Страйдър беше невинен. Знаеше го.

Кралицата се върна при краля, докато Роуина се опитваше да открие смисъл в това. Видя Кит да стои отстрани на тълпата заедно с мъжете на Страйдър. Всеки един от тях изглеждаше сякаш е способен да убие самия дявол, за да освободи Страйдър.

Оставяйки кралицата, Роуина се отправи към тях.

– Аз казвам да разбием стената, за да стигнем до него – изръмжа Свен.

Вал поклати глава.

– По-добре да се молим асасинът да убие още някой, и то скоро.

Зенобия заби лакът в ребрата на гиганта.

– Какво ужасно нещо си пожелаваш.

Ужасно или не, беше истина.

– Самата кралица каза, че ако никой друг не умре, те най-вероятно ще съдят лорд Страйдър – каза Роуина, когато се присъедини към тях.

– Тогава гласувам да убием Кит като жертвоприношение, за да докажем невинността на Страйдър – предложи Свен.

Зенобия изстена високо.

– Какво? – попита Свен невинно. – Той е най-малко полезен от всички ни.

– Мога да оспоря това – отвърна Кит с много обиден тон. – Изобщо не съм безпомощен. Аз казвам на теб да ти прережем гърлото като жертвоприношение.

– Престанете! – намеси се Назир, прекъсвайки всички. – По-късно ще търсим виновника, но за начало забравяме, че точно сега Страйдър е заключен в каменна килия.