– Страйдър? – прошепна тя, познавайки усещането за него и топлия му аромат.

– Да, милейди.

Сърцето ѝ се разби при звука от дълбокия му глас. И това успя да пропусне самотна сълза от окото ѝ. Беше благодарна за маската, която я попи.

– Благодаря ти – каза тихо тя.

Той спря танца, за да издърпа маската от нея. Тя потрепери от вида му, стоящ пред нея, гледащ я със страстен поглед, които я изгаряше.

– Винаги на вашите услуги.

Роуина се усмихна, когато той я придърпа обратно в ръцете си и продължиха танца.

Веднага след като приключи, той я поведе към вратата. Страйдър спря до група мъже. Подавайки ѝ маската, той се обърна към един от рицарите и заби юмрука си право в челюстта му.

– Брат ми е десет пъти повече мъж от теб, Хю – изръмжа той на рицаря повален на земята. – И следващият път, когато поставиш това под въпрос, ще направя всичко възможно да напуснеш състезанието с нищо друго освен кожата на гърба си.

Обръщайки се на пети, Страйдър хвана ръката ѝ и я изведе от залата.

Очите на Роуина бяха разширени от това, което той беше направил току-що.

– Знам – каза Страйдър с уморен тон. – Винаги съм варварин.

Роуина му отправи усмивка.

– Не, не си. Искам само да го беше ударил по-силно.

Страйдър повдигна вежда от думите ѝ.

– Да не би да те накарах да си промениш мнението?

Тя сви рамене.

– Вероятно, но все пак ти беше онзи, който танцува с мен в зала, пълна с хора.

Той се намръщи на думите ѝ.

– Бъди благодарна, че носеше маската. По този начин не беше способна да станеш свидетел на ужаса от некадърността ми.

Тя го дръпна, за да спре.

– Защо дойде? Кит каза, че няма да се появиш, ако чуеш музиката.

– Обещах ти, Роуина.

– И затова дойде заради мен?

Той кимна.

Тя прехапа устна, докато гледаше към него. Върху лицето му имаше сенки, хвърлени от свещите наоколо, но все пак познаваше всеки белег на чертите му. Всеки косъм и трапчинка.

– Благодаря ти. Имам чувство, че преди този месец да приключи, ще ти дължа повече, отколкото ще мога някога да се отплатя.

– Не, милейди. Не ми дължите благодарност за това. Никога не съм бил от типа, който толерира жестокостта в какъвто ѝ да е вид. Няма нужда от нея. Животът е достатъчно труден.

– Да, така е.

Тя взе ръката му в своята и забеляза кръвта по кокалчетата му.

– Ранен си!

Той го отхвърли.

– Хю има твърда глава.

Тя се намръщи на лекомисления му тон.

– Ела, трябва да се погрижим за това.

Страйдър я поведе към палатката си, където държеше припасите си. Той издърпа малко ковчеже, което съдържаше превръзки и мехлем за нараняванията му.

Роуина го взе от ръцете му и го накара да седне на стола, така че да може да се погрижи за кървящата му ръка.

Той я наблюдаваше, докато тя издърпа легена му за миене, глинената стомна и мях с ейл.

– Все още съм объркан от реакцията ти на действията ми, когато знам колко много мразиш насилието.

Роуина спря. Истината беше, че и тя бе изненадана. Но поради някаква причина не можеше да намери нищо ужасно в поведението му тази нощ. Поне веднъж чувстваше, че е било заслужено.

– Ние сме приятели – каза тя, докато държеше дланта му между своите и изливаше вода върху нараненото място. – Не каза ли ти така?

– Да.

– Добре тогава, хората от Менд приемат недостатъците и различните си мнения. Тази вечер обаче нашите различия не са толкова големи, колкото бяха вчера.

Той се подсмихна на думите ѝ.

Роуина преглътна от усещането за ръката му в нейната. Пръстите му бяха жилести и тъмни в сравнение с нейните. Силни. Тя изсипа ейл върху тях, за да почисти раната. Страйдър изсъска.

– Не бъди бебе – смъмри го тя.

Той го прие добродушно.

Роуина се протегна към малко гърне с бял мехлем, който намаза върху раната.

– Защо мъжете се подиграват толкова с Кит? – попита тя. – Той не е единственият менестрел, който не се бие.

Страйдър погледна встрани от нея.

– Има хора, които мислят, че е повече жена, отколкото мъж.

Роуина се присмя на това, което той намекваше.

– Кит със сигурност не е типа мъж, който има наклонности да бъде с друг мъж.

– Съгласен съм, но той никога не е бил намиран в компанията на жена, ако разбираш какво имам предвид. Нито има навика да търси друга жена освен теб. Но често се намира в компанията на мъже. Мен лично не ме е грижа какви са вкусовете му. Ние сме братя и никой дишащ мъж няма да го нарани, без да отговаря за това пред мен.

Без да мисли, Роуина се протегна и докосна лицето на Страйдър.

– Трябва да има повече братя като теб.

За нейна изненада, той обърна лице към ръката ѝ и леко я целуна по дланта.

Цялото тяло на Роуина пламна. Но това, което я притесни най-много, беше нежността, която изпитваше към него. Нежността, която видя в него. Той беше такова неочаквано съкровище.

Страйдър я наблюдаваше внимателно. Това, което искаше най-много от всичко, бе да я придърпа към себе си и да вкуси сладостта на устната ѝ. Но ако направеше това, се съмняваше, че ще е способен да я пусне, а последното нещо, от което и двамата се нуждаеха, бе романтична среща в палатката му. Без да споменава, че имаше лошото предчувствие, че да я вкуси само веднъж никога нямаше да го задоволи. По-скоро това само щеше да изостри апетитът му за още повече от нея.

Тя отстъпи назад и внимателно уви ръката му. Беше толкова странен момент. Имаше много жени, които биха предложили услугите си да се грижат за раните му, но никоя от тях не го караше да се чувства както го правеше Роуина.

– Благодаря ви, милейди – каза той, докато тя загръщаше краищата, след което върна нещата в кутията му.

– За мен беше удоволствие. – Докато връщаше кутията в сандъка, тя спря. – Не си донесох лютнята.

Погледът на Страйдър се насочи към големия сандък до леглото му. Там държеше личните си вещи и вътре, завита в калъфа си, беше лютнята, която не бе виждал от смъртта на майка си.

Беше замлъкнала същия ден.

– Аз имам една.

Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре.

Лицето на Роуина показваше същата изненада, каквато той чувстваше. Не знаеше защо ѝ предложи най-ценната награда на майка си.

Страйдър стана бавно и тръгна към сандъка си. Вдигна капака и намери семейния меч, дрехите си и други неща, които докосваше почти всеки ден.

Но калъфът на дъното...

Беше също толкова чист, колкото в денят, в който го беше поставил там, където бе защитен от дрехите му.

Роуина пристъпи напред и загледа Страйдър отблизо. Имаше толкова тъга във въздуха около него, когато издърпа бляскав черен калъф от дъното на сандъка си.

Внезапно тя разбра.

– Била е на майка ти?

Той кимна.

– Мога да отида и да взема моята. Само...

– Не, Роуина. Всички ние трябва да се изправим срещу миналото си в даден момент. Ако съм принуден да призова духа ѝ, тогава нека не се измъкваме.

Тя се намръщи, без да е сигурна какво има предвид.

Той пое дълбоко дъх, докато отваряше калъфа, за да покаже една от най-изящно изработените лютни, които тя беше виждала някога.

– Красива е.

Страйдър кимна.

– Баща ми ѝ я подарил, когато му казала, че е бременна с мен. Изпратил да я вземат от Париж.

За нейна изненада, Страйдър ѝ я подаде. Роуина я задържа с уважение. Нямаше нито една драскотина или петно на повърхността ѝ. Беше очевидно, че майка му се е грижила много за нея.

– Защо я държиш при себе си?

– Това и пръстенът ѝ са единственото, което имам от нея. Тя може и да не е била добра съпруга, но беше чудесна майка. Красива дама, която вярваше в любовната поезия от двора на Елеонор, която казваше, че истинската любов никога не може да бъде намерена в брака.

Погледът му срещна нейния и студенината там я накара да потрепери.

– Не вярвам в това – отвърна честно Роуина. – Мисля, че любовта се намира, там където най-малко я очакваме. Най-голямото желание на баща ми за мен, беше само да се омъжа за мъжа, когото обичам. Често казваше, че никоя женитба не трябва да се прави по друга причина. Наистина Андре Свещеникът, който понякога пътува с Елеонор казва същото. Той вярва, че любовта трябва да бъде само в границите на брака.

– И твоите песни ли казват това?

– Да. Пиша за хора, които се изправят заедно срещу големи несправедливости, така че да може да изживеят живота си в благословия.

– Тогава попей ми, Роуина. Нека да чуя песен за щастлива двойка, която живее в оковите на клетвите си. Не искам никаква измама или предателство.

Страйдър говореше от сърце и това докосна нейното по начин, за който не беше мислила за възможен.

Кимайки, тя взе лютнята му, занесе я до стола до бюрото му и седна, за да я настрои.

Страйдър слушаше как връща лютнята на майка му към живот. Би си помислил, че досега струните ѝ са изгнили, но беше тест към уменията на Роуина и нежното ѝ докосване, че не се скъсаха, докато свиреше на тях.

Наистина тя извличаше нежни звуци. И тогава запя, гласът ѝ съдържаше цялата музика на рая. Дрюс беше прав. Със сигурност нямаше небесен хор, който можеше да надмине уменията ѝ.

Запя му за соколар и доячка, които били клети и все пак намерили любов и се оженили.

Когато тя приключи, постояха в мълчание.

– Соколар – тихо отбеляза той, мислейки над приказката ѝ, докато седеше на стола срещу нея. – Значи не мислиш, че благородниците могат да се оженят по любов?

– Вярвам. Просто никога не съм ставала свидетел на това.

Мислите на Страйдър се насочиха към приятеля му Саймън от Рейвънсууд и жена му, Кена.

– Аз съм. Красиво е да видиш двама души, които са заедно, които по-скоро биха умрели, отколкото да живеят разделени.