Роуина никога не беше мислила за това по този начин.

– Заради това ли се биеш?

Очите му станаха тъмни, мрачни.

– Да. Бия се заради духа на момче, което плаче, защото е слабо. Призрак, който не мога да изгоня без значение колко много се опитвам.

Роуина се протегна и докосна белега отстрани на врата му, където баща му го беше порязал в последния си пристъп на лудост. Беше едва видим през дългата му коса.

Страйдър затвори очи, вкусвайки утехата от нежния ѝ допир. За разлика от другите жени, тя не искаше нищо от него. Тя само даваше.

И това значеше много повече за него, отколкото цял порой от думи.

Преди да успее да се спре, той наведе глава и плени устните ѝ със своите. Целувката беше кратка, но толкова нужна, че го изненада повече от съгласието ѝ с нея.

Той се дръпна назад, за да види как тя го гледа.

Усмивката ѝ го отслаби незабавно.

– Внимателно, милорд – каза спокойно тя, – или може да ви сбъркам с приятел.

Той отвърна на усмивката ѝ.

– Аз вече те смятам за такъв, Роуина.

Тя почувства странна тръпка да минава през нея при тези думи.

– Дори и след като не съм съгласна с теб?

– Повечето от приятелите ми не са. Наистина Кристиан и Назир са превърнали спора с мен във форма на изкуство.

Леката ѝ усмивка накара тялото му да гори от желание.

– Тогава аз също ще те считам за приятел. Дори и след като ме намираш за вбесяваща.

– Никога вбесяваща, милейди. Само луда.

Роуина се засмя на шегата му. Той взе ръката ѝ в своята и нежно я целуна по кокалчетата.

Тя го наблюдаваше как си взема довиждане с нея.

– Лорд Страйдър? – извика след него.

Той се обърна, за да погледне към нея и стойката му отне дъха ѝ.

– Ще се упражняваме ли довечера?

Той се намръщи.

– Ако настоявате за мъчението.

– Наистина настоявам.

Рицарят въздъхна тежко.

– Тогава избери инструмента добре. Ще те чакам до яслите веднага след вечеря. Ще се видим в залата.

Тя наклони глава към него.

– Тогава ще избера инструмента си за мъчение мъдро.

Той се обърна и я остави.

Роуина остана, а погледът ѝ не потрепна, докато той се отдалечаваше.

Лорд Страйдър беше мъж, който може да се домогне до сърцето на жена. Не беше учудващо, че останалите го преследваха...

Роуина се поколеба, когато осъзнаването я блъсна. Жените, които го преследваха, не знаеха нищо за мъжа... не повече отколкото мъжете, които преследваха ръката ѝ, знаеха за нея.

Лорд Страйдър имаше много малко приятели.

И тя беше една от тях.

Роуина поклати глава. Приятел на рицар. Кой би си помислил нещо такова, и все пак нямаше как да отрече това, което чувстваше към него.

Със сигурност вече не беше омраза или презрение.

Не, тя го уважаваше.

– Какви ги вършиш, Роуина? – попита се на глас. – Не искаш да имаш нищо общо с рицар. Търси си менестрел.

Да, това беше истина. Лорд Страйдър може ѝ да беше привлекателен, но в края на деня той не беше типът мъж, който ще си остане у дома, докато тя строи училището си. Той имаше собствено призвание в живота.

Такова, което беше много по-благородно от нейното.

Обуздавайки капризното си сърце, тя се запъти към залата, където се надяваше да прогони Страйдър от мислите си.

Но въпреки всичко знаеше по-добре. Мъж като него никога нямаше да бъде прогонен. Особено от сърцето ѝ, което наистина не можеше да отрече какво започваше да изпитва към него.


Глава 8

Беше късно привечер, когато започна вечерята, Роуина седна заедно с Кит на по-долната маса, докато кралят, кралицата и чичо ѝ се бяха разположили на високата маса заедно с лорд Хексъм и други надути благородници.

Истинските тържества за турнира бяха насрочени да започнат утре, придружени от меле и турнир.

Участниците носеха алени туники, избродирани с герба на господаря им. Дрюс седеше сред младежи, които продължаваха да се хвалят, че макар техните господари да не бяха способни да победят лорд Страйдър, момчетата със сигурност можеха да победят оръженосеца му.

Роуина се чувстваше зле заради момчето, с което се закачаха и се надяваше през утрешния ден Дрюс да ги разгроми всички.

Не че трябваше да има такива помисли. Въпреки това не ѝ харесваше да вижда страха и несигурността върху красивото лице на момчето.

– Къде е брат ти? – попита тя Кит.

Нито Страйдър, нито мъжете му или „приятелите” му се бяха появили през цялата нощ.

Кит сви рамене.

– Не съм го виждал, откакто ви оставих двамата при параклиса.

Роуина се намръщи, чудейки се какво задържаше мъжа от вечерята, докато погледът ѝ се отнесе към присъствието на другите благородници. Със сигурност той щеше да бъде тук и все пак, докато вечерята напредваше, стана очевидно, че той няма намерение да се присъедини към нея.

Веднага след като вечерята приключи, масите бяха почистени и преместени, за да може да се танцува.

Елизабет и Джоан се присъединиха към тях в единия ъгъл, където зачакаха, но не за дълго. Бързо се махнаха, за да си намерят партньори за предстоящия танц.

Все още нямаше знак от Страйдър. Роуина потисна разочарованието си.

– Няма да дойде по това време – каза ѝ Кит, докато я водеше към мястото за танци. – Веднага след като чуе музиката той се оттегля за през нощта.

– Но ние трябваше да се видим за уроците.

Кит се намръщи на думите ѝ.

– Знам колко много искаш свободата да си избереш съпруг, когото можеш да понасяш, Роуина, но те умолявам да не го насилваш по този въпрос.

– Не го правя.

Той кимна в знак на съгласие, докато я водеше към центъра на залата за бърз танц.

Страйдър изскърца със зъби, когато чу музиката, идваща от голямата зала. Не беше имал намерение срещата му с Назир, Кристиан и Зенобия да продължи толкова дълго. Но беше обещал на Роуина, че може да се поупражняват.

Беше се надявал да стигне до залата, преди да започне веселбата. Колко мразеше да гледа танцуващи и да слуша музика.

Дори сега можеше да чуе как майка му се подиграва на баща му, когато отсъстваше. „Мъжът е тромав като рало. Не знам как може да е така некоординиран извън бойното поле, когато е толкова добър на него.”

Баща му никога не разбра за подигравките ѝ и макар че мразеше да танцува, практикуваше с надеждата да направи майката на Страйдър щастлива.

Единственото време, в което тя бе щастлива, беше, когато посещаваше бащата на Кит.

Отпъждайки спомените, той се насили да влезе в залата. Беше дал думата си и въпреки всичко нямаше да я наруши. Тълпата беше плътна от благородници, наобиколили танцуващите. Страйдър си проправи път през тях, търсейки хубавата блондинка, която го преследваше.

Той замръзна в момента, в който видя Роуина в ръцете на брат си. Нещо болезнено мина през него, толкова неочаквано, че отне дъха му.

Тя беше красива. Страните ѝ бяха зачервени от усилията ѝ.

Желание го разтърси, докато изгаряше от нужда. Танцът свърши. Тя и Кит останаха на подиума, докато групата се приготвяше за маскетел.

Всички присъстващи дами изтеглиха сламка, за да се определи първата, която да носи маската. Идеята на танца беше маскираната дама да бъде завъртяна и след това да бъде оставена да си намери партньор за танците за остатъка от нощта.

Те щяха да поведат следващият танц и на сутринта да царуват като „крал и кралица” на турнира за оръженосци.

Избраната дама щеше да остане дама на турнира, докато рицарите продължаваха с турнира и победителят назовеше Дамата на всички сърца, която тогава щеше да раздава наградите на победителите и да бъде почетен гост на банкета, провеждан в последната нощ от турнира. Лично Страйдър смяташе, че това е глупава игра, но дамите мислеха, че е чест.

Под надзора на една омъжена жена, сламките бързо бяха издърпани и сравнени. Едно по едно, лицата посърваха, когато жените осъзнаваха, че не са спечелили.

Докато едно лице не пребледня.

– Роуина де Витри е първата ни кралица – обяви жената.

Внезапното мълчание беше оглушително. Обикновено когато бъдеше избрана дама, се чуваха одобрителни викове. Но нямаше подобна възхвала за Роуина.

Черната маска с пера беше предадена напред и завързана за главата на Роуина, докато менестрелите започнаха да пеят. Жените завъртяха Роуина.

Обичаят повеляваше мъжете да я наобиколят така, че да могат да се сбутват с лакти за шанса да бъдат избрани.

Никой не помръдна.

Всъщност много от тях отстъпиха назад. Роуина се препъваше с протегнати напред ръце, докато мъжете започнаха да се побутват и мушкат един друг.

– Ти се бори с езика ѝ – каза един мъж на друг.

– Мога да се оправя без опърничава жена. Дори земите ѝ не си заслужават брътвежите ѝ.

Гръмна смях, когато започнаха да я обиждат.

Роуина замръзна. Но за нейна чест, не заплака или избяга. Просто седеше там, в центъра на подигравките им с високо изправена глава.

Кит тръгна напред.

– Да, ти я вземи, Кристофър. Теб не може да те лиши от мъжество.

Зрението на Страйдър се замъгли. Смъртоносно.

Роуина искаше да умре от срам. Полагаше всички усилия да не разкъса маската и да избяга от залата. Но нямаше да им достави това удоволствие.

Най-лошото от всичко беше, че съчувстваше на горкия Кит, който се опитваше да ѝ помогне. Последното нещо, което заслужаваше, бе да му се подиграват заради доброто сърце.

Смехът на тълпата замря, когато почувства някой близо до нея. Очаквайки това да бъде Кит, тя беше напълно разтърсена, когато силни ръце я издърпаха близо до високо, силно тяло.

Менестрелите започнаха отново да свирят. Не се чуваше нито звук от никой в залата, докато непознатият ѝ герой я поведе да танцуват. Стъпките му бяха безупречни и насочващи.