Тя погледна нагоре към Страйдър, сякаш нещо я ужасяваше.

– Какво? – попита Страйдър. – Зенобия. Кажи ми какво видя.

– Не мога – прошепна тя. – Всичко е сенки и тъмнина. Не мога да ти кажа какво е.

– Рейвън – рязко извика той младия си рицар. – Вземи Уил. Искам двамата да отидете до Йорк, за да предупредите Фолсуит.

Младежът кимна и се затича, за да изпълни заповедта.

Рицарят тръгна да излиза от палатката.

– Това няма да го спаси, Страйдър – предупреди го Зенобия.

– Може би не, но трябва да опитам.

Той отново остави двете жени насаме.

Вече по-скоро изплашена от жената, Роуина остави неловкото мълчание да се настани между тях.

– Може ли да завържеш гърба? – попита Зенобия и се обърна.

Роуина тихо ѝ помогна.

– Не трябва да се страхуваш от мен – каза Зенобия, докато Роуина връзваше роклята ѝ.

– Не съм изплашена от теб... точно.

– Не знаеш какво да правиш с мен.

– Ти си по-скоро странна.

Зенобия се засмя.

– Но ти цениш чудатостите в другите.

– До известна степен.

Зенобия се обърна към нея с усмивка. Облечена в една от роклите на Елизабет, жената лесно можеше да мине за европейка, макар да имаше екзотичен вид.

– Знаете ли, милейди – започна тя, докато нагласяше ръкавите си, – моите хора вярват, че жените са дори по-силни от мъжете.

– Наистина? – попита Роуина, удивена от факта.

Винаги е била под грешното схващане, че към арабските жени се отнасят с по-малко уважение, отколкото към европейските им посестрими.

– Да. Най-силната жена от нашето племе бива избирана да поведе мъжете ни в битка. Наричат я Дарина. Майка ми беше Дарина и ако бях останала с моите хора, щях да поема мястото на нейния приемник.

– Защо ми казваш това?

– Защото има време за всичко. Моите хора, също като теб, вярват в мира. Но понякога единственият начин за спокойствие е да се пребориш за него.

Роуина поклати глава в отрицание.

– Единственият начин да се постигне мир е да се оставят настрана оръжията.

– А най-кървавите воини често се водят не с оръжия, а по-скоро с езици. Човек може да излекува външна рана хиляди пъти по-бързо, отколкото да изличи дори най-малката нанесена в сърцето му.

Роуина отстъпи назад, когато думите на Зенобия проникнаха в съзнанието ѝ.

– Вие сте войн, милейди – меко каза тя. – Можете да избирате различен трибунал за битките си, но въпреки това воювате. Също като мъжете, които мразите толкова силно, вие наранявате и нанасяте рани. Замисляли сте се защо се борите срещу войната по начина, по който го правите?

Преди да успее да ѝ отговори, Зенобия излезе от палатката и я остави безмълвно да размишлява над думите ѝ.

Няколко часа по-късно Роуина се разхождаше из двора на замъка. Огледа хората, които се въртяха наоколо и работеха. Слугите или я пренебрегваха, или кимаха учтиво. Тя познаваше само няколко от тях по лице. У дома, в Съсекс, познаваше всички по име.

Но благородниците бяха тези, които я наблюдаваха, докато думите на Зенобия я преследваха.

По очевидна причина, Роуина нарочно се обграждаше с менестрели, които се чувстваха по същия начин като нея. Тези, които боготворяха войната, биваха отпращани веднага след като достигнеха дома ѝ. През няколкото пъти в годината, когато пътуваше с чичо си, тя беше забелязала начина, по който хората ѝ се присмиваха, но обръщаше малко внимание на това.

Сега обърна внимание на всеки един от тях.

Те бяха хора също като нея. Наистина ли ги беше засегнала с думите си?

Прилоша ѝ от тази мисъл.

Искаше да говори с някого, на когото вярваше. Беше ходила до палатката на лорд Страйдър само за да я намери празна. Всичките ѝ дами я мислеха за глупава да се съмнява в себе си, но като нейни приятелки те бяха лоялни към нея.

Искаше да говори с някой друг.

Не, желаеше да разговаря единствено със Страйдър.

Той щеше да бъде честен с нея. Но след като го нямаше, тя избра друг, на когото да се довери.

Тръгвайки към параклиса, реши, че свещеникът ще ѝ даде добър съвет. Въпреки че, докато отваряше вратата, тя беше смаяна от това, което намери.

Лорд Страйдър беше там, на колене пред олтара, молейки се. Изглеждаше толкова невероятно тъжен сякаш цялата тежест на света лежеше само върху неговите рамена.

С желанието да го утеши, тя се запъти към него само за да бъде спряна от Кит. Мълчаливо той поклати главата си за не и я придружи обратно навън.

– Исках да...

– Знам, Роуина – спокойно каза Кит, след като се озоваха отново в двора. – Но е по-добре Страйдър да бъде оставен сам, когато се моли така.

Осени я разбиране.

– Той се моли за майка ви.

– Не – отвърна Кит, гласът му беше плътен от чувства.– Той се моли за друг. Най-вече за едно малко момче.

– Момче? – попита тя. – Син?

Кит пое дълбок, накъсан дъх, сякаш чувстваше болката на Страйдър с всяко късче, също както я усещаше графът.

– Не, любима. Преди много време брат ми беше затворник на сарацините. Докато е бил там, той се е сприятелил с младо момче. Страйдър е обещавал на детето всяка нощ, докато момчето ридаело от безнадеждно отчаяние, че ще го върне у дома, в безопасност и здрав. Но в нощта, когато избягали, му казали, че момчето е умряло по-рано през този ден. Това е нещо, което го преследва оттогава. Той се обвинява, че не е спасил момчето, както е обещал. Точно на този ден преди седем години, момчето е загинало, така че сега брат ми се моли за изгубената му душа и за всички останали, които очакват да бъдат освободени – Кит погледна назад към параклиса. – Той никога не е забравил онзи ден. Нито дори за миг.

– О, Кит – въздъхна тя, сърцето я болеше за Страйдър.

Лицето на брат му изглеждаше също толкова обтегнато като това на Страйдър.

– Така че не го притеснявай за нищо незначително, Роуина.

Тя кимна, гърлото ѝ беше прекалено стегнато, за да говори.

Остави Кит и се върна обратно там, където Страйдър се молеше. Светлината от свещите играеше по тъмната му коса, докато той стоеше неподвижно като статуя.

Когато се огледа, тя осъзна, че още двама от рицарите му се молят. Единствените, които липсваха, бяха Назир, Зенобия и Кристиан.

Без съмнение бяха навън и се опитваха да намерят убиеца на Сирил, преди да убие още някой, докато Рейвън и Уил пътуваха, за да предупредят Фолсуит.

Роуина се помоли всички те да успеят.

Страйдър бавно осъзна, че някой го наблюдава. Той отвори очи, за да види Роуина с края на периферното си зрение. Сърцето му беше натежало от единственото обещание в живота си, което беше направил и не бе спазил. Той се прекръсти и бавно се изправи на крака.

Докато приближаваше към Роуина, осъзна, че очите ѝ са пълни с непролети сълзи.

– Добре ли сте, милейди?

За негова пълна изненада, тя го придърпа в ръцете си и го прегърна здраво. Почувства сълзите ѝ да капят по врата му, докато го стискаше силно.

Страйдър нямаше да е по-зашеметен, ако го беше ударила. Наистина това почти го очакваше.

Но в момента се нуждаеше от тази топлина. Обвивайки собствените си ръце около нея, той я задържа и остави болката в него малко да намалее.

Ако живееше цяла вечност, никога нямаше да забрави момчето, чието лице никога не бе видял. Можеше да чуе единствено гласа на детето през стените на затвора им. Долавяше звука от риданията му, докато хората, които ги бяха пленили, измъчваха и злоупотребяваха с момчето.

„Закълни ми се, Уидоумейкър. Закълни се, че няма да ме оставиш тук с тях.”

„Кълна се. Ще те измъкна оттук и ще те заведа някъде, където никой никога няма да те нарани отново.”

Той беше пропуснал да изпълни обещанието си с един ден. Един-единствен ден. Само ако бяха напуснали един ден по-рано, детето щеше да бъде живо.

Някой прочисти гърло.

Страйдър осъзна факта, че двамата с Роуина се бяха прегърнали по средата на църквата. Неохотно той се отдръпна от нея, за да види Вал, сочещ свещеника, който ги гледаше.

Хващайки я за ръка, Страйдър я изведе от параклиса обратно навън. Вал и Свен минаха покрай тях в посока към арената за тренировки, докато той се колебаеше до вратата на параклиса до Роуина.

Избърса студените сълзи от бузите ѝ, докато я наблюдаваше отблизо.

– Кое те разстрои толкова?

Тя подсмръкна деликатно.

– Нищо. Страхувам се, че не спах много миналата нощ.

Той повдигна вежда на това.

– Имам нещо в окото? – опита отново тя.

Сега рицарят се намръщи.

Роуина потри с ръка челото си, сякаш беше толкова объркана, колкото и той.

– Забравете действията ми, милорд. Просто изглеждаше сякаш имаш нужда от утеха и аз почувствах странна нужда да ти я дам.

– Често ли правиш това с мъже, които току-що си срещнала?

Тя се засмя нервно.

– Не. Аз едва ли съм от типа, който прави така и все пак... Подозирам, че под доспехите си ти си добър човек.

– Имаш предвид, за брутален убиец?

Тя кимна.

– Никога наистина не сте убивали някой хладнокръвно, нали?

– Не, но съм чувствал нуждата един или два пъти в живота си.

– Както и аз – признанието ѝ го изненада. – Ако някога намеря мъжът, който уби баща ми, мисля, че мога да го убия с удоволствие.

Той взе ръката ѝ в своята и започна да изучава деликатните ѝ кости. Дланта ѝ беше мека, добре изваяна. Благородната ръка на дама.

– Не е лесно да убиеш някой, Роуина. Да гледаш към тях лице в лице, в онзи момент, в който и двамата осъзнавате, че си му нанесъл смъртоносен удар. Има нещо, което минава между вас. Баща ми веднъж ми каза, че част от душите им се промъкват в теб. Част, която ще те преследва през целият ти живот.

– И все пак си рицар.

– Защото видях голямото зло, което се случва на тази земя на онези, които не могат да се защитават. Кротките само наследяват гроба, докато силните продължават, докато някой по-силен от тях не ги спре.