Лицето на Роуина пламна, когато и Назир започна да сваля дрехите си.

Усмихвайки се, Зенобия я поведе към задната част на конюшнята.

– Трябва да разберете, милейди. Те са живели няколко години в дупка, където скромността бързо се е превърнала в излишна.

– Но откъде знае какво е планирал Назир?

– Отново ви повтарям, живели са твърде дълго заедно, биейки се рамо до рамо, че дори сега мога да ви кажа какво си мисли всеки от тях. Много пъти не сме се нуждаели от думи помежду си, за да разбираме другия.

Доказвайки твърдението си, Зенобия я поведе към ограждението където беше конят на Страйдър и го оседла, докато мъжете разменяха дрехите си. Това, че сарацинската дама знаеше кой кон е на Страйдър, говореше много за връзката ѝ с графа.

– Здравей, Голиат – поздрави Зенобия, потупвайки коня по врата. – Мина известно време, нали, стари приятелю?

Тя остави конят да я подуши, преди да го оседлае.

Назир се присъедини към тях, носейки дрехите на Страйдър.

– Изобщо не изглеждаш като него – каза Роуина.

Назир се усмихна.

– Те дори няма да забележат. Всичко, което ще видят, е черната коса и дрехите.

Веднага след като се качи на коня, Страйдър се скри зад купчина сено, докато тя и Зенобия отваряха вратата на конюшнята.

Назир пришпори коня напред, изстрелвайки се навън.

Пищейки, жените се разбягаха в различни посоки.

– Лорд Страйдър, върнете се! – извикаха няколко.

Осъзнавайки, че мъжът си е отишъл, групата се намуси и замърмори. Няколко хвърлиха диви погледи към нея, преди да изчезнат.

Роуина беше смаяна, че това беше проработило и докато всички не се махнаха, тя не осъзна, че Зенобия се беше втурнала обратно, за да се скрие, след като бяха отворили вратата.

– Най-накрая – въздъхна Страйдър. – Момент на спокойствие.

Роуина му се намръщи както беше облечен в черното облекло на сарацин. Изглеждаше толкова чужд и все пак красив в него.

– Имаш ли други дрехи? – попита той Зенобия.

Тя поклати глава.

– Нямаше време.

– Роуина, ще имаш ли нещо, което да ѝ заемеш?

Тя кимна. Зенобия беше цяла глава и рамене по-висока от нея, но Елизабет – също. Съмняваше се, че приятелката ѝ ще има нещо против да заеме няколко рокли на Зенобия.

– Благодаря ти – каза Страйдър. – Ти ще вземеш дрехи за нея, докато ние си проправяме път обратно към палатката ми. Може ли да се срещнем там възможно най-бързо.

– Да.

Тя ги наблюдаваше, докато излизаха и се надяваше, че никой няма да ги види. Наистина щеше да е зле за Страйдър, ако някой го хванеше облечен така, когато все още половината кралски двор го подозираше за убийството на Сирил.

Но това, което ѝ хареса, беше начинът, по който той се движеше като безмълвен вятър. Бързо. Уверено. Изцяло мъж и все пак нещо повече.

Нещо, което я караше да изпитва нежност към него, каквато не искаше да чувства. Лорд Страйдър беше мъж, който бе лесно да обичаш. За нещастие, той никога нямаше да бъде мъж, когото лесно да опитомиш.

Водолея наблюдаваше от сенките как двамата сарацини излизат от конюшнята.

Бяха дошли за него точно както бяха обещали.

Убий или ще бъдеш убит.

Това беше единствената клетва която хората които го бяха пленили му бяха отправили, когато му позволиха да излезе на свобода. Бяха му дали две години да приключи със задачата си. Ако всички мъже на ръката му бяха мъртви до това време, щяха да му позволят да живее.

Ако не, някой друг щеше да бъде изпратен да го убие.

Неговите две години бяха приключили преди месец и оттогава нямаше знак от хората, които го държаха в плен.

Водолея мислеше, че ще бъде в безопасност. Никой не знаеше, че някога е бил в Утремер. Никой не можеше да се приближи до него.

Очевидно беше сгрешил.

За разлика от останалите той знаеше, че сарацините не бяха убили Сирил. Но те щяха да убият него.

Нямаше място, на което да се скрие от такива дяволи. Щяха да го намерят.

Паника се надигна в сърцето му. Нямаше никого, на когото да се довери. Ако някой от Братството научеше за присъствието му, щяха да го убият също толкова бързо, колкото асасините.

А ако Хенри разбереше за мъжете, които беше убил...

Никой нямаше да го е грижа, че тези хорабяха заслужили съдбата си. Водолея беше убивал безмилостно. Това беше всичко, което го интересуваше светът. Собственото му падение от ръцете им щеше да бъде отхвърлено.

Още по-лошо, щеше да бъде изложен.

Не, отказваше да изстрада още унижение.

Личният му избор беше да разкрие сарацините, преди да го намерят или да приключи с убийствата, които му бяха възложени.

Оставаше само едно име на ръката му.

Само едно...

Уидоумейкър.

Страйдър проклинаше, докато влизаше в палатката си и се наведе под меча целещ се в главата му.

Завъртайки се, Страйдър хвана младия си нападател през кръста.

– Спри, Рейвън – изръмжа той, когато рицарят му се опита да го атакува отново. – Аз съм.

Младежът се поколеба.

– Страйдър?

Зенобия се засмя зад него.

– Малкият Рейвън? Ти ли си?

Той се намръщи.

– Зенобия?

Още веднъж тя отметна хаджията си и му се усмихна. Той се затича да я прегърне, докато Страйдър сменяше дрехите си.

– Хубаво е да те видя, калпазанино – нежно каза Зенобия. – Виждам, че Страйдър не те е убил все още за това, че го вбесяваш.

– Не, а ти... – Рейвън спусна погледа си по нея. Младежът винаги беше изпитвал нежност към жената войн. – Изглеждаш прекрасно, както винаги.

Тя се усмихна сърдечно.

– И така, защо вие двамата сте облечени по този начин? – попита Рейвън.

Зенобия обясни как тя и Назир бяха напуснали незабавно Светите земи, за да попречат на убиеца, докато Страйдър приключваше със смяната на дрехите.

Веднага след като той се присъедини към тях, тя го погледна закачливо.

– Вероятно трябва да се ожениш – каза Зенобия. – Поне тогава може да имаш миг спокойствие от обожаващата те тълпа.

Той се присмя, докато Рейвън изглеждаше ужасен.

– Не можем да оставим Страйдър да се ожени – заяви той отбранително. – Кой тогава ще ни води?

– Има много по-важни неща от прякото командване, калпазанино – нежно отвърна тя. – Крал може да напусне страна, без да изгуби авторитета си или без страната да се разпадне на части.

Страйдър изсумтя.

– И този, който напусна Рим, го изгуби.

Зенобия поклати глава към него.

– Ще ти напомня това, когато си стар и самотен и само мишките ти правят компания.

Рицарят отхвърли думите ѝ достатъчно лесно.

– Не те виждам да бързаш към олтара.

Погледът ѝ стана тъжен.

– Сърцето ми вече е заето, но онзи, който го притежава, мисли твърде много като теб.

Страйдър съчувстваше на приятелката си. Не знаеше, че вече се е влюбила.

– Назир?

Тя се засмя силно на предположението му.

– Не. Наистина щеше да бъде благословия, ако можех да бъда с онзи, когото обичам. Но уви, той има собствен път, който да следва, а аз нямам място там.

Бедната Зенобия. Дъщеря на тъмничаря им, тя се беше присъединила към редиците им само седмици преди бягството им. Нещо повече, беше техният ключ към успешното бягство. Беше се отказала от всичко, за да им помогне. Това беше нещо, което никой от тях нямаше да забрави.

– Кога изгуби сърцето си? – попита я той.

– Преди много време. – Очите ѝ бяха пълни със сдържано терзание. – Повярвай ми, Страйдър, няма по-голяма болка от тази да оставиш онези, които обичаш да си тръгнат от теб. Да знаеш, че те са някъде там сами, и винаги да се чудиш дали са здрави и щастливи.

Той се намръщи на думите ѝ. Не беше типично за Зенобия да бъде толкова открита с чувствата си.

– Защо ми казваш това?

– Защото прекалено много от нас оставят умовете да победят сърцата им.

Тя отиде до входа и вдигна покривалото, когато Роуина пристигна.

Намръщването на Страйдър се задълбочи. Зенобия беше надарена с ясновидство и имаше моменти, в които способностите ѝ бяха плашещи.

Тя взе роклята от Роуина и ѝ благодари за нея.

Страйдър и Рейвън излязоха отвън, докато тя се преобличаше.

– Ще ми помогнеш ли, милейди? – Зенобия попита Роуина, когато тя понечи да се присъедини към мъжете.

Роуина се поколеба, след което се съгласи. Не знаеше защо изпитва странна ревност към сарацинската жена, но беше така.

– Не съм заплаха за теб, катина – нежно каза Зенобия.

– Катина?

– Означава „малко скъпоценно нещо”. Израз, който хората ми често използват за приятели.

Роуина ѝ отправи усмивка на привързаност, докато ѝ помагаше да облече бледосинята рокля на Елизабет.

– Не гледам на теб като на заплаха.

– Да, но го правиш. Завиждаш на моето приятелство със Страйдър.

– Едва ли.

Зенобия я погледна със знаещ поглед.

– Шшш, катина, не можеш да скриеш тези мисли от мен. Страх те е от това, което изпитваш към него.

– Откъде знаеш за това?

– Чувствата ти са силни и говорят дори когато ти не го правиш.

Преди Роуина да успее да отговори, Зенобия пребледня.

– Фолсуит – ахна тя.

Роклята ѝ се развърза, изтича към входа на палатката и дръпна Страйдър вътре. Лицето ѝ беше паникьосано, очите нефокусирани, докато сграбчваше с ръце туниката му.

– Фолсуит е следващият, който ще умре – каза Зенобия. – Довечера или утре.

– Той не е тук – намръщи се Страйдър. – Трябваше да дойде, но не пристигна. Мъртъв ли е вече?

Зенобия наведе глава, сякаш слушаше нещо, което никой друг не можеше да чуе.

– Не. Жив е. Но има зло около него. Трябва да бъде намерен.

– Ще изпратя Рейвън и Уил до земите му.

– Това няма да го спаси – въздъхна тя, сякаш чу нещо друго. Стисна очи и потрепери, като че ли усещаше вътрешна болка. – Ръката на съдбата никога не може да бъде променена. Той ще умре, а ти...