Очите на Страйдър бяха нежни, когато пое ръката ѝ в своята.

– Мъжете умират, Роуина. Също толкова вероятно е да се разхождам в този двор и да си счупя врата, колкото и да падна в битка.

– Не – оспори тя, гласът ѝ беше надебелял от болка и мъка, които дори всичките отминали години не можеха да намалят. – Тук няма истинска опасност. Никой не бяга към теб с брадва, опитвайки се да свали главата от раменете ти.

– И Сирил спеше в леглото си. Далеч от бойното поле.

– Но той беше убит, защото е рицар. Точно както моят баща. Не, не искам повече опасност или съперничество. Искам да чувствам единствено сигурност в сърцето си. Да знам, че когато затворя очи, съпругът ми ще бъде до мен, а не някъде в чужди земи, за да се бие или умре. Не искам да живея прокълнатия живот на майка си.

– Животът на майка ти е бил ужасен?

Роуина откри, че му се доверява.

– Да. Баща ми беше добър човек. Но те бяха събрани от родителите си и нямаха нищо общо. Изобщо. Баща ми почти пренебрегваше майка ми, когато си беше у дома. Прекарваше повечето си време далеч от нас. – Стекоха се сълзи, щом си спомни деня на смъртта му. – Никога няма да забравя лицето на майка ми, когато чичо ми дойде да ни каже, че е мъртъв. Беше празно. Моят свят беше разбит, а нейният... все едно чичо ми ѝ беше казал, че някой съсед е починал.

– Може би е скрила болката си.

– Не – отвърна тя, спомняйки си ясно всичко. – Тя ми каза, че е искала само той да е стоял у дома и да е живял достатъчно дълго, че да я дари със син, за да не се налага да се омъжвам за мъж, когото не обичам. Дори сега майка ми е заключена в друг брак без любов с мъж, който я пренебрегва.

– Била си късметлийка – спокойно отбеляза той. – Баща ми обичаше майка ми повече от всичко друго на земята. Винаги мразеше да я напуска и бързаше да се прибере у дома, за да бъде с нея веднага след като можеше. Най-силно помня начина по който я гледаше, наблюдавайки всичко, което тя правеше. Всяко нейно движение. Беше сякаш гледа в рая.

– Не разбирам – каза тя, мислейки за Кристофър, който беше незаконен син на майка им. – Кит?

Гневен тик се появи на челюстта на Страйдър.

– Баща ми обичаше майка ми, но тя никога не го е обичала. – Погледът му я стрелна. – Той беше просто глупав, невъзпитан рицар, докато майка ми мечтаеше за поет. Тя искаше мъж, чиито нежни думи могат да я ухажват, а баща ми знаеше само да воюва. Но той познаваше сърцето си. И тя беше това. – Страйдър поклати глава. – Баща ми бързаше да се прибере, за да бъде с нея само за да намери дома си празен.

– Вие сте отишли да посетите брат ти?

Страйдър се намръщи.

– Откъде знаеш това?

– Кит ми каза, че тя е била предадена от слуга.

Той кимна.

– Да. Майка ми беше отишла да види баща му. Отново. Знаех, че е невярна, но никога не я предадох. Бях ѝ дал думата си.

Сърцето на Роуина я заболя, когато си спомни смъртта на родителите на Страйдър. Бе обществена тайна, че баща му беше съсякъл майка му и се бе опитал да убие и Страйдър, преди мъжът да отнеме собствения си живот. Досега никой не знаеше защо. Само Страйдър знаеше причината и доколкото тя беше наясно, не беше казал на никого.

– Не знам дали мога да пея за теб, Роуина. Някога.

Сърцето я присви при силната болка, която видя в дълбоките му сини очи.

– И никога няма да мога да те взема за жена – каза той с добре премерен глас. – Отказвам да имам жена, която не може да ме обича за това, което съм. Толкова много приличаш на майка ми, а аз съм син на баща си. Никога няма да се роди жена, на която да се доверя, че ще остане вярна в мое отсъствие.

Тя кимна с разбиране.

– А аз съм дъщеря на майка си. Не мога да обичам мъж на меча повече, отколкото майките ни. Така че, кажи ми, Страйдър. Как да се измъкнем от това?

– Не знам. С убийство?

Тя му отправи развеселен поглед.

– Не съм във весело настроение, милорд.

– Лорд Страйдър!

И двамата се обърнаха, когато друга група жени забелязаха скривалището им.

Страйдър изстена.

Роуина започна да разбира добре защо мъжът беше толкова арогантен.

– Остави ме – каза тя, подтиквайки го да бяга.

– Не мога, Роуина. Сарацинът може да се върне.

Преди тя да успее да започне спор, той я хвърли на рамото си и се затича с нея.

Роуина беше ужасена, без да се споменава доброто количество болка. Никога преди никой не я беше държал в толкова унизителна позиция, без да споменаваме, да тича безразборно из препълнения вътрешен двор на замъка. С всяка стъпка, която той направеше, удряше талията ѝ в твърдото си рамо. Роуина даваше всичко от себе си, за да не изплаче.

Всички, които не ги преследваха, се обърнаха да ги зяпат.

– Остави ме долу, Страйдър – изкрещя тя.

Той я пренебрегна, докато си проправяше път към обора. Веднага след като влезе вътре, вратата зад тях беше затръшната и залостена.

Страйдър спря с приплъзване и се обърна да види кой ги беше затворил вътре.

Роуина се изпъна, за да провери и тя, и си пожела да не го беше правила.

Там имаше две сенки, които поставяха подпора на вратата.

И двамата бяха араби.

8 Асасините са средновековна ислямска войнстваща организация, известна със своята практика на политически убийства. Поради тази причина думата assassin навлиза в някои западни езици (английски, френски) със значение на професионален наемен убиец. – Б.р.


Глава 7

Роуина не можеше да диша, когато видя двойката в сянка. Високият, с трептящи зелени очи, тя помнеше прекалено добре.

– Това е той – прошепна на Страйдър. – Демонът от овощната градина.

Рицарят я постави на краката ѝ. Бавно. Застана между нея и сарацините, след което постави ръка върху дръжката на меча си.

– Вие сте извинения за търговци на изпражнения без майки – изръмжа Страйдър. – Как смеете да показвате лицата си тук.

Роуина се намръщи. Главите и на двамата сарацини бяха покрити с непрозрачни черни покривала.

Очите на сарацина потъмняха.

– Внимание, невернико, известен съм с това, че режа езиците на такива като теб и ги превръщам в безвредни отровни змии, които биват избивани.

Другият сарацин изглеждаше също толкова объркан от размяната на реплики, колкото и Роуина.

– Предизвиквам те да опиташ.

Сарацинът повдигна вежда.

– Ти ще ме предизвикваш? Ти, който вониш като плъх и притежаваш също толкова мозък?

Защо Страйдър не правеше нищо?

Роуина не загуби време, докато Страйдър приближаваше враговете им бавно. Изтича за вила към едно от отделенията.

Грабвайки я, тя се втурна обратно към тях.

– Страйдър! – каза по-ниският сарацин рязко, изумявайки Роуина.

Рицарят се завъртя и хвана вилата в ръката ѝ.

– Уоу, лейди – каза той, вземайки я от нея. – Последното, което искам, е да видя приятеля си, набоден от теб.

Очите на Роуина се разшириха.

– Приятел?

По-високият сарацин махна покривалото от главата си. Роуина се поколеба. Беше един от най-красивите мъже, които беше срещала. Разрошената му, смолисточерна коса се къдреше подобаващо около лицето и раменете му. С махнато покривало, очите му изглеждаха още по-зелени в контраст с леко светлокафявата му кожа и гъсти черни мигли.

– Назир – обясни Страйдър, използвайки името на мъжа, за когото беше говорил по-рано. – И нашият приятел, Зенобия.

По-ниският също разкри главата си, за да покаже на Роуина лицето на екзотично красива жена. Също като Назир, Зенобия носеше косата си къса до раменете, но не беше чак толкова тъмна. Вместо това беше наситено червеникаво-кафяво. Кожата ѝ беше леко мургава и имаше очи с цвят на топаз.

– Какво правите вие двамата тук? – попита Страйдър.

– Крием се от Абата – обясни Зенобия. – Мъжът все още е като наполовина ловджийско куче. Почти хвана Назир по-рано.

– Едва ли – рязко възрази мъжът, сякаш обиден от заключението ѝ. – Той изобщо не беше близо до мен и няма да му се разкрия поне до привечер. Нека да си гони опашката за малко.

Зенобия завъртя очи.

– Заловихме пратеник от Персия, който пътуваше към Англия с мисията на асасин.

– Опитахме се да стигнем тук преди убиеца – добави Назир, – но изглежда закъсняхме.

– Чули сте за Сирил? – попита Страйдър.

Назир кимна.

– Помислих си, че ако направим присъствието си известно на определени хора – погледът му се спря на Роуина – тогава асасинът може да помисли, че сме изпратени като вестоносци и ще направи опит да се свърже с нас. Вместо това жена ти извика всички ви и помислих, че е по-добре да те уведомя, че сме тук, отколкото да губиш време да я пазиш от нас.

– Можеше да ме уведомите тази сутрин.

– Не остана на едно място цяла сутрин – отвърна Назир, с очевиден хумор в гласа си. – Намирам за особено забавни жените в градината.

Страйдър поклати глава.

– Радостен съм да знам, че някой се забавлява.

– Ако поискаш, мога отново да се престоря на твоя жена – предложи Зенобия.

Страйдър изсумтя.

– Последният път, когато пробвахме това, почти ми прерязаха гърлото.

Назир и Зенобия се засмяха.

По вратата започна внезапно да се блъска.

– Лорд Страйдър! – извикаха жените отвън, желаейки да влязат.

Назир въздъхна отегчено, после погледна към Страйдър.

– Сваляй дрехите си.

Рицарят започна да се съблича без въпроси.

– Извинете – порица ги Роуина, когато графът разголи златистокафявите си гърди пред нея.

А те бяха хубави. Такива, каквито наистина нямаше нужда да вижда повече, ако не искаше да има неприлични помисли за мъжа. И без това преследваше мислите ѝ прекалено често.

– Какво правиш?

– Назир ще излезе, яздейки облечен като мен – обясни той, – за да накара жените да ме оставят на мира, докато Зенобия ме осведомява за това, което са разбрали досега.