В този момент тя почувства близост към този непознат.

Той я разбираше.

И това я удивяваше най-много.

– Заради това ли се съгласи да пееш за мен?

Той кимна.

– Приемам обещанията си сериозно, Роуина. И едно от тях е, че искам да направя всичко по силите си да освободя тези, които са хванати в ситуация, която им вреди.

Никога не бе мислила, че обикновен рицар е способен на подобно състрадание и самоанализ.

– Вие сте мъж с изненадваща дълбочина, лорд Страйдър от Блекмор.

– Имате предвид за безчувствен рицар, нали?

Тя почувства лицето ѝ да пламва.

– Вашият оръженосец ви е казал и това ли?

– Вярвам, че точният му въпрос беше дали всички мъже трябва да изоставят здравия си разум, за да станат войници.

Тя се присви при това.

– Нямах предвид теб.

– Не?

– Ами, не те познавах тогава.

Той се засмя на признанието ѝ.

– Трябва да призная, че по-скоро ми харесва да ви виждам изчервена, милейди. Порозовелите ви бузи правят чудеса с очите ви.

– Да не би да ми правите комплимент, сър? – попита тя, изумена от тази негова игрива страна.

– И ако е така?

– Мисля, че ще бъда поласкана.

– Тогава ви правя комплимент.

Топлината я заля. Колко благородно и мило от страна на нейния ри...

Роуина преглътна, когато осъзна посоката на мислите си. Почти го считаше за свой рицар. Колко неприятно. Никога нямаше да претендира за подобен мъж. Такъв, който е известен с това, колко много мъже е убил.

Това беше неприлично и неуместно.

Нали така?

Прочиствайки гърло, тя се запъти към замъка.

– Да не планираш да ме следваш през остатъка от деня? – попита го, докато той крачеше до нея.

– Мисля, че е мъдро, докато не открием нещо повече за сарацина, когото си видяла.

– И ако ти кажа, че съм спокойна, ще ме оставиш ли на мира?

– Не, ще знам, че не казваш истината.

– Как така?

Погледът му беше дяволит и жарък.

– Ти умишлено се хвърли в ръцете ми, милейди. Само дяволско страшилище би те накарало да направиш нещо такова. Ужасът ти беше прекалено истински, за да е престорен.

– Но в замъка със сигурност...

– Сирил беше в средата на лагера на рицарите. Част от нас спят много леко и все пак някой се е промъкнал в палатката му, докато ние сме били наоколо. За да се изпълни това, се изискват много силни нерви и умения.

Зловещият тон в гласа му накара космите отзад на врата ѝ да настръхнат.

– Не ми казваш всичко, нали?

Очите му потъмняха.

– Ако е това, което подозираме, не. Не смея.

Побиха я тръпки.

Той спря, преди да продължи.

– Знам за рицар, когото наричат Ел Сахар.

Тя се намръщи, когато разпозна израза.

– Магьосника?

– Как така дама като вас знае арабски?

– Лекарят на чичо ми се кълне в техните лекарства. Прекарал е много от младостта си да ги изучава в Йерусалим, където е събрал много книги. След голяма доза принуда, го убедих да ме научи да чета някои от историите им.

Страйдър изглеждаше впечатлен.

– Ти си доста забележителна.

Тя се усмихна на комплимента му.

– Ще ми разкажеш ли за този мъж?

– Да. Беше способен буквално да изчезне в облак от дим. Бърз и смъртоносен, той се движеше сякаш е невидим и ни разказваше истории за това, как хората му обучават асасини.

– Не познавам тази дума.

– Това са мъже, обучени да убиват безшумно други. Те идват при теб през нощта или дори през деня, но винаги изненадващо. Назир... Ел Сахар – добави той, – казваше, че познава някой, който може да мине покрай хора из пазара и да ги наръга толкова бързо, че никой дори да не заподозре кой е убиецът.

Това със сигурност звучеше като мъжа, когото беше видяла в овощната градина.

– Значи нашият сарацин може да бъде навсякъде?

Той кимна.

– Искам да те предупредя да заключиш прозореца си тази нощ. Закачи звънче над ключалката просто за да си сигурна.

Роуина потрепери от мисълта.

– Има ли някакъв начин да ги спрем?

– Понякога можеш да се бориш с огъня само с огън, милейди. Единственият начин да ги спрем е да бъдем по-бързи от тях.

Колко мразеше да чува подобни неща. Не беше в природата ѝ да отговаря на насилието с още насилие. Нямаше ли мирно решение?

Роуина поведе Страйдър към дамската дневна на горния етаж, където много жени прекарваха мързеливо ранния следобед, клюкарствайки в столове, разположени из цялата стая.

При вида на лорд Страйдър, те незабавно се разпищяха и се втурнаха към тях.

Рицарят я избута обратно през вратата толкова бързо, че тя се препъна. Той затръшна вратата и я задържа, докато жените блъскаха и пищяха от другата страна.

– Лорд Страйдър!

– Бързо – каза той на Роуина, – вземи този кол от стената.

Тя изпълни молбата му.

– Постави го под дръжката. Бързо.

Роуина се поколеба.

– Те ще се в клопка вътре.

– Не за дълго. Ще изпратя оръженосеца ми да ги освободи. След като мен ме няма.

Тя му отправи подозрителен поглед, преди да се съгласи.

Веднага след като колът беше закрепен така, че вратата да не може да се отвори, той я освободи и пое дълбоко дъх.

Но не за дълго.

Друга група от жени се зададе от отсрещния край на залата без съмнение, за да се присъединят към останалите.

Те изпищяха и се затичаха към тях.

Страйдър я сграбчи за ръката и я задърпа след себе си, докато тичаше обратно към стълбите. Роуина щеше да се засмее, ако една от жените не я беше сграбчила за плитката и не я дръпна силно.

– Оу! – зъбите ѝ изщракаха.

Страйдър не спря, когато изтича в голямата зала.

– Вал! – извика той на мъжа, който стоеше в ъгъла. – Десет сребърни монети.

Мъжът не изгуби нито секунда, преди да спре жените от преследването им, докато Страйдър се хвърли навън през вратата и избяга в малкия двор отдясно.

Чак след като бяха прикрити от главния двор от високи храсти, той спря. Очите му бяха паникьосани, когато се огледа наоколо, сякаш очакваше някой друг да му скочи.

– Това често ли ти се случва? – попита Роуина, докато се опитваше да възстанови дъха си.

– Повече, отколкото би повярвала – отвърна той.

Роуина знаеше как жените говореха за графа и опитите им да предявят права над него, но никога преди не беше ставала свидетел как в действителност го атакуват.

– Ти си сериозен, нали?

– Казах ти, Роуина, само ти изглеждаш имунизирана срещу каквото ѝ да е, което кара всяка жена, която някога срещна, да се хвърли върху мен – очите му заблестяха. – И все пак...

– Не го изричай – каза тя и постави длан върху устата му. – Никога не съм се хвърляла преднамерено върху теб.

Той повдигна вежда.

– Освен когато не се изправи пред близка смърт.

Тя почувства как устните му се извиват под ръката ѝ и точно тогава осъзна факта, че плътта ѝ докосва неговата. Че устните му, за разлика от останалото от него, което беше твърдо като скала и стомана, бяха меки. Нежни.

Преглъщайки, тя отпусна ръка.

Дъхът на Страйдър спря, когато видя несигурното изражение на лицето ѝ. Девойката беше красива с килнатия накриво воал, докато кичури от косата ѝ се извиваха покрай лицето ѝ. Кожата ѝ беше зачервена от тичането им, а очите ѝ блестяха.

Устата ѝ бавно се разтвори...

Точно върху сочните ѝ устни се беше фокусирал той. Устни, които жадуваше да вкуси. Да гризне.

И преди да успее да се спре, той я придърпа по-близо до себе си. По-близо. Достатъчно близо, че да усети извивките ѝ, притиснати към твърдостта на гърдите си.

Да, желаеше я.

Искаше я незабавно. Преди да успее да помисли по-добре върху това, се наведе и завладя устата ѝ. Страйдър изстена в момента, в който я вкуси. В мига, в който вечно дразнещият ѝ език докосна устата му, където тя колебливо го вкусваше на свой ред. Невинността на тази целувка замая главата му.

Роуина беше напълно бездиханна, когато силата на графа я заля. Последното нещо, което очакваше, беше това претоварване на сетивата, което възбуди цялото ѝ тяло.

Силата на ръцете му, притиснати в нея... усещането за твърдото му, мускулесто тяло.

Беше наистина божествено.

Не беше учудващо, че жените го преследваха! Той обхвана лицето ѝ с длани, докато задълбочаваше целувката им. Щеше ли да припадне? Със сигурност никоя обикновена жена не можеше да почувства това и да не изпадне в несвяст.

Голият му образ проблесна в ума ѝ и за пръв път в живота си, тя разбра желанието. Физическото привличане. Но най-вече осъзна похотта.

Това, което изпита към него, направи за посмешище чувствата, които таеше към един от трубадурите, които бяха викани в Съсекс. Лорд Страйдър беше изключителен.

Той се отдръпна бавно назад и погледна надолу към нея.

– Всички мъже ли се целуват така? – тихо попита тя.

Единият ъгъл на устата му се повдигна нагоре.

– Не мога да знам, след като никога не съм целувал мъж.

Тя се засмя напук на себе си. Лорд Страйдър беше толкова непредвидим. Кой би помислил, че мъж като този може да бъде забавен и сърдечен?

Състрадателен?

– Ще ми направите ли услуга, милорд? – попита тя, докато отстъпваше назад. – Бъдете отново грубо магаре.

Той изглеждаше объркан от молбата ѝ.

– Извинявай?

– Много по-лесно е да бъдеш мразен, когато си арогантен, отколкото, когато си чаровен.

Той наклони глава, изучавайки я.

– Искаш ли да ме мразиш?

– Предпочитам да те мразя, отколкото да съм привлечена от теб.

– Защо?

– Защото не искам да погреба още един мъж, за когото ме е грижа, когато някой побъркан го издебне изотзад и му прережи гърлото. Ако, не дай боже, трябва да се омъжа, бих предпочела да бъде за някой, който няма врагове. Някой, който никога не е почувствал съблазънта на битката и нейните опасности.