– Какво пише тук?

– Не можеш ли да четеш на арабски?

– Не мога да чета нищо, Роуина.

Той очакваше да види порицание от нея заради „неграмотния” си статут. Вместо това, тя едва кимна и му прочете бележката.

Погледът на Страйдър потъмня.

– Сигурна ли си, че това е дошло от неговата палатка?

– Да. Изглеждаше сякаш е било издухано от мястото, където е било поставено. – Челото ѝ се набръчка. – Какво има предвид човекът с това, че не всички са оцелели или прибрали у дома?

Страйдър стоеше там, а душата му крещеше заради писмото и какво означаваше то. Можеше ли някой от тях да бе убил Сирил, или някой сарацин си играеше безразсъдно с тях?

Нямаше смисъл. Не, бяха проверили, че никой не остана след тях в нощта, когато бяха избягали.

Никой.

Не беше в природата му да вярва на някой и все пак се усети, че се доверява на Роуина.

– Това беше клетва, която всички дадохме, докато бяхме затворници, че всички ще оцелеем и ще се приберем у дома.

– Кой е бил оставен?

– Никой от нашия лагер. Уверихме се в това. В нощта, в която избягахме, изпратихме групи да освободят другите, докато аз и Кристиан извеждахме най-младите навън – той поклати глава. – Не може да е един от нас. Някой сарацин си играе с разсъдъка ни. Това трябва да е.

– Защо?

– За да ни накажат, че напуснахме и помогнахме на другите да избягат. Без съмнение са ни преследвали през цялото това време с единствената цел да ни избият един по един.

– Но защо убиха Сирил? – попита тя, докато сгъваше бележката. – Не ми направи впечатление на някой, който би помогнал на друг освен на себе си.

Това беше истина. Сирил се беше отказал от каузата им веднага след като се освободиха и се бяха прибрали у дома, дори лесно беше забравил това, през което бяха преминали, както и обещанията, които бяха дали един пред друг.

– Не знам.

Лицето ѝ светна, сякаш беше получила Богоявление.

– Освен ако не е било, за да те натопят. Може би през цялото време ти си бил целта. Защо иначе ще носи твое наметало?

– Това е много добър въпрос.

Това можеше да обясни защо бяха направени толкова много покушения върху живота му. Той и мъжете му търсеха някой, който негодува срещу приятелството му с кралското семейство. Може би врагът му нямаше нищо общо с Хенри, а по-скоро миналото му се връщаше, за да предяви претенции към него.

Страйдър взе бележката от нея и я постави на бюрото си.

– Моля те, не споменавай за това на никого.

– Имате намерение да пазите в тайна Братството?

– Да. Никой няма нужда да знае кой измежду нас е бил там и какво сме били принудени да правим, за да оцелеем. Всички се борихме силно, за да върнем живота и достойнството, които ни бяха отнети.

Тя наведе глава към него, сякаш разбираше точно какво има предвид той.

– Ще пазя тайната ти, Страйдър. Винаги.

Тя се запъти към вратата.

– Роуина?

Тя се спря при звука от гласа му.

– В бъдеще, най-доброто време, в което да ме посещавате за уроци, е след като вечеряме.

Тя кимна и му отправи малка, почти крехка усмивка, която предизвика безпорядък във вътрешностите… и слабините му.

– Тогава ще се видим тази нощ, милорд. Ще се моля да не срещате повече неприятности дотогава.

Единият ъгъл на устата му се изкриви с огорчение.

– Ще видим какво ще ни донесе денят, нали?

Роуина кимна в знак на съгласие. Наистина щяха да видят.

Събирайки полите си, тя се измъкна от палатката му покрай четиримата рицари, които пътуваха със Страйдър. Малката група мъже спря извън палатката и я проследиха с поглед, докато се отправяше към стаите си в замъка.

Не ѝ отне много време да се завърне в покоите си в хладната безопасност на варосаните стени на главната кула.

Последното, което очакваше, бе да намери жените си събрани заедно в дневната ѝ стая. Мълвата за смъртта на Сирил и възможното участие на Страйдър в нея вече ги беше застигнала.

– Какво трябва да правим? – попита Бриджит, когато придворните дами на Роуина се скупчиха в средата на стаята като ято птици. Бриджит беше ниска жена, която притежаваше смолисто-черна коса и дребна, гъвкава фигура. – Ако лорд Страйдър е виновен…

– Никога няма да се омъжа – изстена Мариан. Едва година по-голяма от Роуина, Мариан имаше светлоруса коса и сочно, закръглено тяло, което вкарваше дамата в много компрометиращи ситуации, когато се приближеше някой привлекателен мъж. – Всички ще бъдем върнати обратно в Съсекс!

– Не – каза Джоан със също толкова разстроен глас. – Не мога да чакам друго мамино синче да дойде и да ми рецитира оди за бедрата и шията ми, сякаш не съм нищо повече от сочна кокошчица.

Бриджит я потупа утешително по гърба.

– Не се страхувай, Джоан. Няма да се върнем в Съсекс, а лорд Страйдър няма да умре. Ние ще намерим този, който е отговорен и сами ще го задържим.

– Какво става? – попита Роуина.

Придворните ѝ дами незабавно се разделиха. Те се огледаха, сякаш бяха виновни за някакво престъпление.

– Да става какво, милейди? – попита Джоан, преструвайки се на невинна.

Роуина погледна всяка една.

– Какво планирате?

– Ще намерим убиеца на Сирил – обяви гордо Бриджит.

– Ще трябва да бъдем хитри – напевно каза Мариан. – Ще отрупваме мъжете с... напитки и хитрините си. Но мисля, че сме готови за предизвикателството.

Останалите кимнаха с охотно съгласие.

Роуина направи всичко възможно да не завърти очи, докато видения как компаньонките ѝ изпадат в беда, проблясваха в ума ѝ. Не беше за чудене, че чичо ѝ ги държеше в усамотение в Съсекс. Всяка от тях, макар че беше състрадателна, бе готова да прелъсти всеки мъж, който минеше покрай нея.

– Ще направите всичко това заради лорд Страйдър?

Мариан кимна.

– Ами, да. Трябва да бъде доказано, че е невинен.

– И защо така? – попита Роуина.

– За да може да се омъжиш за него – просто отвърна Джоан.

Роуина наклони глава при това.

– Мислех, че ти искаш да се омъжиш за него.

– Ами, да, искам или исках, но сега, след като кралят те е избрал за негова невеста, ние сме...

Бриджит прекъсна думите ѝ, като я удари с лакът отстрани.

– Оу! – извика Джоан.

Роуина скръсти ръце пред гърдите си, докато я обземаше лошо чувство.

– Вие какво?

– Можеш да ѝ кажеш – проговори Елизабет от дясната страна на Джоан. – Не е като тя да не се досети сама.

Мариан въздъхна.

– Добре, ние си говорихме. Ти и чичо ти ни държахте в уединение в Съсекс и твоите приятели менестрели ни посещаваха, но откакто сме тук, вниманието ни е привлечено от факта, че могат да се намерят доста хубави мъже.

– Да – съгласи се Бриджит. – Виждала ли си Стефан от Нотингам? По-хубав мъж никога не бях поглеждала.

– Той е дивак – каза Роуина, спомняйки си начина, по който мъжът се беше оригнал по време на вечерята предишната нощ.

Беше треснал бокала си върху масата и беше поръчал още вино, което бе изпи по-бързо, отколкото тя беше успяла да мигне. И това беше последвано от още едно оригване.

– Той е мъж – рязко го защити Мариан. – Без да се обиждаш, милейди, но ни дойде до тук – тя задържа ръката си до брадичката, – от всички онези хленчещи момченца, които посещават Съсекс. Уморени сме от това да пеят оди за очите и жизнеността ни, докато женствеността ни се съсухря. Искаме истински мъж.

– Да! – съгласиха се те едновременно.

Бриджит потупа Роуина нежно по ръката.

– Разбираме и уважаваме факта, че не си склонна на мъжествен тип, милейди. Но останалите от нас предпочитат някой, който може да ни повдигне и да не се оплаква от това. Лорд Страйдър има много рицари в обкръжението си.

Джоан кимна.

– Рицари от добри семейства.

– Рицари със силни мускули – добави Мариан.

– Да – продължи Бриджит. – И според нашия начин на мислене, ако ти се омъжиш за лорд Страйдър, ние ще можем да направим собствения си избор сред тях.

Роуина беше втрещена.

– Не мога да повярвам на това. Ще ме жертвате пред Страйдър, за да можете...

– Това не е жертва – възрази Джоан, прекъсвайки я. – Лорд Страйдър е уловът в целия християнски свят. Трябва да си поласкана.

Ако чуеше това още веднъж...

Роуина потърси спокойствие от жените си, но без значение къде се опитваше да отиде, те упорито я следваха, всяка разказвайки ѝ за плана, който целеше да я видят свързана със Страйдър завинаги.

Това се превръщаше в най-самотния ден в живота ѝ.

Страйдър се спря в шатрата си, когато мъжете му се присъединиха към него.

Уил беше висок колкото него и имаше същата черна коса, дълга до раменете. Изражението му обикновено беше злобно начумерено, но днес лицето му беше дори по-каменно от обикновено.

Пет сантиметра по-нисък, Свен стоеше от дясната страна на Уил. Свен беше любимецът на дамите в малката им група. Пакостлив чаровник, рядко можеше да бъде намерен без жена около себе си. Косата му беше тъмнокафява и падаше малко под раменете и имаше модерна козя брадичка. Очите му бяха пронизващо сини.

Мъжът обичаше да играе хазарт еднакво и с живота, и с парите си.

От дясната страна на Свен беше Рейвън, който беше тъмен като името си7. Едва на двадесет и една той все още растеше, но нямаше съмнение, че щеше да заякне през следващите години. Винаги беше като по-малък брат за Страйдър, който беше осиновил момчето, докато бяха затворници в Утремер.

Зад тримата беше Вал, който беше с глава и нещо по-висок от всички им. Наречен на името на Св.Валентин, мъжът не намираше нищо забавно в името си и още по-малко в прекомерната си височина. Но иначе без съмнение имаше най-добрата природа от повечето от тях и обикновено можеше да бъде видян да се смее над най-странните неща.

В този момент обаче лицето му можеше да съперничи на това на Уил за смъртоносна сериозност.