– Лъжа? – Елеонор повдигна вежда по кралски осъдително. – Лейди Роуина, къде е лютнята ви?

– В палатката на граф Блекмор – честно отговори тя.

Кралицата изпрати оръженосец да я донесе.

Когато момъкът се върна, стражата освободи Страйдър.

– Покажете им какво сте научили, милорд – спокойно каза кралицата.

Погледът на Страйдър беше прикован към нейния.

Роуина сдържа дъха си. Знаеше ли мъжът как да държи лютня? Това беше ужасен риск, който кралицата поемаше с живота на всички им.

Погледът на Страйдър омекна съвсем малко преди да вземе лютнята в ръцете си. Учудена, тя наблюдаваше как дланите му заеха правилната позиция и я подхванаха неумело, докато свиреше основния тон.

Възцари се тишина.

Мъжът знаеше как да свири…

Умът на Роуина се замая от това знание.

Хенри въздъхна и кимна.

– Добре тогава, изглежда, графът все пак има алиби.

– Не! – възрази рицарят, който го беше обвинил по-рано. – Видях го.

– Може би сте видели някой друг – прекъсна го Елеонор. – Някой, който поддържа графа.

Мъжът се намръщи, но погледът му показваше, че е сигурен, че е видял Страйдър.

Хенри взе лютнята от Блекмор. Погледът му беше малко подозрителен, докато подаваше лютнята на Роуина, която сега беше дори по-ужасена от насилствения брак.

– Успокой се, дете – каза Хенри. – Двамата имате месец на разположение, както обещахме. Молим се да го използвате добре.

Когато изрече думите, кралят се обърна и ги изостави.

Тълпата бавно се разотиде. Рупърт не се помръдна. Той пронизваше и двама им с поглед.

По лицето на Страйдър можеше да се каже колко разстроен е от всичко това. Без да обели дума, той се отправи към палатката си.

Роуина го последва.

– Лорд Страйдър?

– Оставете ме на мира – изръмжа ѝ без колебание.

Тя се забърза, за да го хване и да го дръпне, за да спре.

– Милорд, моля...

Погледът му се заби в нейния.

– Какво искате от мен сега?

– Кой ви е научил да свирите?

– Какво значение има?

Роуина не знаеше, но беше отчаяна да разбере отговора.

– Защо презирате толкова музиката?

– Поради същата причина, поради която вие презирате рицарите, милейди. Музиката струваше живота на единствената личност, която ми беше най-скъпа на този свят и след нейната смърт, мразя не само нея, но и всеки на когото му харесва.

6 Bella Luna – красивата луна (ит.ез.) – Б.пр.


Глава 5

Роуина не можеше да помръдне, докато наблюдаваше графа да се връща в палатката си.

– Дай му малко спокойствие, Роуина.

Тя спря при умоляващия поглед в очите на Кит.

– Ти си чул?

Той кимна.

– Трябва да е обичал дамата си силно.

– Да, така е. Все още носи пръстена на майка ни навсякъде, където отиде.

– Вашата майка?

Той кимна.

– Беше убита от бащата на Страйдър, когато научил за моето извънбрачно раждане. Казват, че яростта му била такава, че никой не посмял да го приближи... никой с изключение на сина му. В гнева си, баща му го обвинил, че също е извънбрачен. Той се затичал към момчето и разцепил главата на Страйдър – Кит отбеляза място на врата си, където тя знаеше, че Страйдър има няколко белега. – Докато Страйдър лежал на пода в залата, баща му убил майка ни пред очите му.

– После баща му отнел собствения си живот – въздъхна тя.

– Така се говори.

Имаше странна нотка в гласа му.

– Но? – подтикна го тя.

Кит отказа да каже нещо повече.

– Майка ни беше също като теб. Не обичаше нищо повече от това да свири на лютнята си и да пее. Баща ми беше един от менестрелите, родени като благородници, който пристигнал в нейната зала, когато бащата на Страйдър бил надалеч. Наистина не помня много майка си, бях само на пет, когато тя почина. Но ми беше казано, че ме е родила в дома на сестра си и ме е изпратила на баща ми, така че съпругът ѝ никога да не научи за моето съществуване.

– Тя и Страйдър дойдоха веднъж да те видят, когато живееше у нас.

Роуина неясно си спомни случката. Беше единственият път, когато някой изобщо беше посещавал Кит.

– Да. Тя правеше това, което се осмеляваше. За нещастие, подобно посещение до дома на баща ми ѝ причини смъртта. Бащата на Страйдър се прибрал по-рано от пътуване, за да намери, че ги няма. Когато се върнали, един от слугите ѝ я предал.

Роуина съчувстваше дълбоко на приятеля си.

– О, Кит, толкова съжалявам.

Той преглътна, очите му бяха тъжни.

– Аз не съм този, който се нуждае от съчувствието ти, Роуина. Аз скърбя за нея, защото тя беше моя майка, но я познавах много малко. Страйдър беше онзи, който бе опустошен. Той я обожаваше.

Роуина превъзмогна сълзите при мисълта за болката, която рицарят навярно изпитваше.

– Животът на брат ми е бил суров и все пак той е благороден. Не познавам никой, който да е преживял колкото него и да е останал толкова почтен.

– Да. Той можеше да изкара двете ни с Елеонор лъжкини.

Той кимна.

– Но относно Сирил? – попита тя. – Мислиш ли, че лорд Страйдър...

– Не. Знам по-добре. Ако Страйдър го искаше мъртъв, щеше да се изправи срещу него на бойното поле. Измамата не е в природата на брат ми.

Тя мислеше същото.

– Защо лорд Обри ще лъже?

– Може би не лъже. Всеки може да облече мантия. В тъмното, мисля, че всеки би изглеждал също толкова виновен.

Роуина прехапа устни при тази мисъл. Да, но кой искаше да натопи Страйдър?

Тя се извини и се отправи обратно към тълпата, която продължаваше да се събира около палатката на Сирил.

– Все още твърдя, че графът го е направил – каза един от бароните на малката тълпа извън палатката.

– Защо ще се промъква и ще му прерязва гърлото, докато спи? През всичките години, през които познавам Страйдър, не знам да е правил нещо подобно.

Друг барон изсумтя.

– Лудостта беше обзела баща му. Вероятно е обзела също и него.

Роуина пренебрегна мъжете, които продължаваха да спорят за и против Страйдър. В действителност тя изпитваше тъга за Сирил... повече, отколкото си мислеше, че е възможно. Дори той не заслужаваше смърт като тази.

Сърцето ѝ натежа, тя се отправи към замъка, когато забеляза нещо. Малко парче пергамент стърчеше изпод платнището на Сирил.

Докато мъжете продължаваха да спекулират, тя се наведе и го освободи. В момента, в който го отвори, сърцето ѝ спря.

Беше написано на арабски.

Не всички се прибрахме у дома.

Не всички оцеляхме.

Смърт на Братството. Нека всички вие горите в огньовете на Луцифер в най-дълбоката яма.

Накрая, отпечатан с кръв, беше символ, който беше видяла точно тази сутрин, когато Страйдър стоеше гол пред нея...

Страйдър отмиваше съня от лицето си, когато чу някой да влиза в палатката му, без да се представи.

Той се завъртя, за да хване нарушителя само за да види как тя се отдръпва набързо настрани, извън обсега.

– Това съм просто аз – каза мек, женствен глас.

Страйдър изръмжа ниско.

– Не мога ли да се освободя от теб тази сутрин? – измърмори той, докато се обръщаше с лице към Роуина.

Макар че, ако беше честен, чувстваше частица от растящо уважение към дамата, която току-що го беше надхитрила.

Тя се изпъна с високомерен поглед към него. Вместо да направи една от прочутите си забележки, намали разстоянието между тях и взе дясната му ръка в своите.

Малка тръпка хлад се прокрадна по гръбнака му от начина, по който тя погали дамгата върху задната част на ръката му. Както винаги, видът на този знак накара стомахът му да се присвие, а гневът му да избухне.

– От какво е това? – спокойно попита тя.

– Това е нищо – отвърна той, опитвайки се да издърпа ръката си.

Тя не я освободи.

– Защо те ядосва толкова?

– Роуина...

Тя не прие предупреждението. Пръстите ѝ погалиха набъбналата кожа, където сарацините бяха обгорили знака си, състоящ се от ятаган и луна върху плътта му. Той беше едва на петнадесет, когато го бяха дамгосали. Дори след всички тези години, можеше да си спомни болката от раната. Позора.

– Това част от Братството на меча ли е?

Той се напрегна при въпроса ѝ.

– Какво знаеш за Братството?

– Пътувам с менестрели, милорд. Има слухове за група от мъже, които някога били политически затворници в Светите земи. Мъже, които спасявали други и ги прибирали у дома. Благородни и скромни мъже, които все още се бият, за да приберат повече у дома и да ги видят в безопасност и в прегръдките на семействата им.

Болка терзаеше Страйдър, но гневът му я засенчваше. Никой не би трябвало да знае за тях.

– Къде си чула това?

– Казах ти, има много песни за тези истории. Разказите започнаха преди две години и никой не е сигурен кой даде началото им. Думите и музиката се появиха анонимно на различни турнири, на които се събирахме, възхвалявайки добродетелите и смелостта на членовете на Братството – тя присви очи към него, сякаш можеше да прочете ума му. – Ти си един от тях, нали?

Страйдър криеше истината толкова отдавна, че не можеше да се принуди да признае пред нея.

– Освободи ме.

За негово съжаление, тя го направи.

– Те пътуват през нощта на крилата на небесни жребци, носейки надежда и нова вяра на онези, които са останали. Макар да са свободни, никога не са забравили миналото си и прекарват живота си, опитвайки се да донесат мир на останалите.

Той се намръщи на думите ѝ.

– Какво е това, което цитираш?

– Една от песните, написани за Братството – тя подаде бележката на Страйдър. – Това беше на земята, точно до палатката на Сирил. Намирам трудно за вярване, че той е бил член на братството, но ти...

Страйдър се вторачи в хартията. Не можеше да прочете нищо от това, но можеше да види кървавия символ. Беше същият като този на ръката му.