Лицето на Хана посърна, а раменете й се отпуснаха, когато тръгна напред, след като промърмори набързо „Да, мадам“.

Катрин никога преди не се бе отнасяла толкова рязко с камериерката си. Поколеба се, несигурна дали да отиде при Хана сега или по-късно, но прецени, че в момента не бе в състояние да изкупва вината си. Утре щеше да се извини за отвратителното си държане, след като се наспеше добре и върнеше емоциите си на място — заключени дълбоко, където нямаше да ги види никой, освен нея.

Бавно изкачи извиващото се стълбище и отиде направо в стаята си. Намираща се точно до главната спалня, тя бе любимото й място в цялото имение, тъй като само тук можеше да види малко женско влияние. Беше я декорирала сама, избирайки различни нюанси на синьото за стените и весели жълти за завесите.

Стаята беше декорирана с намерението да се превърне в детска стая и изражението на Катрин се изкриви в съжаление, когато седна на ръба на леглото, за да развърже ботушите си. Какви планове бяха имали с Маркъс само. Първо да се оженят, след което да създадат семейство и да заживеят щастливо. Колко просто бе всичко тогава, когато най-трудното им решение беше колко деца да имат. Той бе искал четири, а тя шест. „Докато всички са момиченца със сини очи и златни коси, ще имаме колкото пожелаеш“, беше й казвал.

„Колко наивна съм била“, помисли си с горчива усмивка. Наивна и безнадеждно глупава, за да си мисля, че приказките са реалност. Сега знаеше истината. Приказките съществуваха, за да успокояват разплаканите деца. Не бяха истински и със сигурност не ставаха реалност.

Когато напълниха ваната й, тя се потопи бързо в горещата вода. Тялото й пламтеше на места, на които не бе усещала плам от три години. Маркъс винаги бе бил внимателен, след като правеха любов. Приготвяше й ваната и я носеше до нея, като измиваше тялото й и премахваше всички болки от пламенното им любене. Много често влизаше при нея във ваната, а тя се облягаше мързеливо върху тялото му, докато ръцете му се връщаха на местата, които беше докосвал малко преди това. Преди да изстинеше водата, той я занасяше обратно до леглото, където я полагаше да легне изключително внимателно и я докосваше с устни…

„Спри“, заповяда си яростно Катрин. Тя седна във ваната, а откритата й на студения въздух кожа настръхна. „Спри се веднага. Маркъс не те обича повече. Престани да мислиш за него.“

Хана се появи, за да постави хавлия под главата й, за да може да се излегне цялата в дългата вана, но преди Катрин да успее да й благодари, тя излезе сърдито навън. Пое си дълбока и успокояваща глътка въздух, затвори очи и се отпусна в ухаещата на рози вода, оставяйки я да се плъзга нежно по коленете и раменете й. След няколко минути вече беше заспала.



Чувствени устни се плъзгаха по шията й и надолу между гърдите й. Затвориха се около зърното й и го засмукаха в гореща уста, чиито език се завъртя около връхчето, а зъбите нежно го захапаха. Катрин се загърчи под великолепното нападение и изви гръбнак, предлагайки се с дивото желание на някой, който копнееше за още.

Беше наградена с ръце, които се плъзнаха по тялото и към бедрата, след което се промушиха между тях и разтвориха нежно коленете й. Тя се остави на лекия натиск и когато един пръст нахлу в меката й сърцевина, не можеше да спре стона си. Към първия пръст се присъедини още един и те започнаха да се плъзгат с чувствен ритъм, който я накара да извика от удоволствие, преди устата й да бъде пленена и завладяна в дръзка и изпепеляваща целувка.

По тялото й плъзна огън, който я изгаряше отвътре и тя започна да се движи с дива и необуздана страст… подтиквана от суровите, неприлични и изключително детайлни неща, които любовникът й прошепваше дрезгаво в ухото й, докато пръстите му продължаваха да се движат в нея.

Беше твърде тъмно, за да види лицето му, но въпреки това знаеше кой беше той. Никой, освен съпруга й, не я беше докосвал така, целувал така или любил така. Един гърлен стон се отрони дълбоко от гърдите й, когато тя се понесе към ръба на капитулацията. Пръстите, които се движеха в нея, забързаха темпо, карайки бедрата й да се повдигат и да молят за още. Тя извика името на мъжа си, когато я заля облекчение и потъна в тъмните бурни води.



Катрин се събуди с името на Маркъс на устните си. Замига и се изправи рязко, разплисквайки студена вода по краищата на ваната и на земята. Треперейки, тъй като водата беше изстинала отдавна, тя излезе и се уви в мека памучна роба. Завивките на леглото й бяха отметнати и без да си прави труда да разресва възлите в косата си или да се подсуши, тя пропълзя под тежкото одеяло и остави сълзите й да се стичат върху възглавницата.

Шеста глава

Лондон, Англия

Шест месеца по-късно

За пръв път, откакто беше дебютирала, Катрин не се появяваше на нито един бал, нито едно натруфено благотворително събитие или интимно вечерно парти, които бяха основните занимания през Сезона. Учудващо не й липсваше и секунда от това, тъй като беше открила спокойния комфорт и радостта от четенето пред камината късно през нощта, разходките с приятелките й из Хайд парк и прекараното време с родителите й, които живееха само на две пресечки от нея.

Не беше чула и дума от Маркъс, докато седмиците се бяха превърнали в месеци и беше започнала да мисли по-малко за него, докато най-накрая беше започнал да нахлува в мислите й само един-два пъти на ден. Въпреки че се бе опитвала да си попречи, не можеше да спре да се чуди къде беше и какво ли правеше. Беше ли се върнал в Кенсингтън? Прекарваше ли нощите си с някоя друга? Бяха ли щастливи? Мислеше ли някога за съпругата си?

— Отново го правиш — смъмри я нежно Грейс, изваждайки Катрин от мислите й.

Двете приятелки вървяха бавно в Хайд парк с ръце, скрити в плюшените им маншони, и тела, покрити с дебели вълнени палта. Беше късен януари в Лондон и зимата не бе била благосклонна към града. Ботушите им скръцнаха по снега, когато се отдръпнаха настрани, за да направят място на една шейна, и Грейс се залюля върху един леден участък, преди да си възвърне равновесието с печална усмивка и да поклати глава.

Леко закръглена с гарвановочерни коси и небесносини очи, които говореха за ирландското й потекло, Грейс беше отчайващо некоординирана. Непохватността й се беше превърнала в шега между приятелките й, но потенциалните й ухажори не я намираха за толкова забавна, когато подпалваше ръкавите им, подплашваше конете им или — най-лошото — когато падаха презглава в някое езерце по нейна вина. В резултат на което все още не беше омъжена в напредналата си възраст от двадесет и четири — проблем, който изглежда никак не бързаше да разреши.

— Правя какво? — Гласът на Катрин прозвуча приглушено, когато уви червеният си шал около лицето си така, че да се виждат само очите й.

— Мислиш за лорд Кенсингтън — отвърна Грейс. Тъй като беше изгубила шала си преди час, когато беше паднала в една снежна преспа, намръщената й физиономия беше напълно видима. — Нали говорихме за това? Повече пъти, отколкото мога да преброя! Мъжът е пълен мерзавец и трябва да си щастлива, че се отърва от него. Всички мислим така. — Под „всички“, разбира се, имаше предвид себе си, Маргарет и Жозефин.

Четирите жени бяха най-добри приятелки и бяха минали заедно през добро и зло още откакто се бяха срещнали в пансиона, който посещаваха. Всичките щяха да са при Катрин, за да я подкрепят, но Маргарет беше хванала настинка, а Жозефин беше на меден месец. Беше се омъжила преди четири дни и новият й съпруг лорд Траверсън Гейтс я беше отвел до бреговете на Франция и нямаше да се завърнат до края на месеца.

— Знам — въздъхна Катрин. Тя килна глава, за да се загледа в оголените клони над тях, които пукаха и свистяха на вятъра. Слънцето залязваше, а спадащите температури караха тялото й да потръпне.

— Готова ли си да се връщаме? Става доста студено.

Грейс се спря внезапно, десния й крак се повдигна изпод полата й и ако Катрин не беше се протегнала да хване размахващата й се ръка, щеше да се прекатури като гърне. Вече привикнала с непохватността си, за да се смущава, тя се закиска и стисна рамото на Катрин през дебелото й наметало.

— Какво щях да правя без теб? Хайде, нека се връщаме, преди да си се превърнала във висулка. Наблизо има едно хубаво магазинче за чай. Мисля, че се казваше „Туининг̀с“, а собственикът е Матю Туининг. Не е много оригинално, не мислиш ли? И леко надуто, мен ако питаш. Ако аз някога отворя малка книжарничка, никога няма да я нарека „Грейсѝс“. Можеш ли да си представиш какво биха казали хората? Ако някога срещна господин Туининг, можеш да си сигурна, че…

Катрин слушаше с половин ухо, докато приятелката й бърбореше. Когато стигнаха до малкото магазинче за чай с весело украсените витрини и уютно огнище, което пращеше в ъгъла, тя последва Грейс навътре, спирайки единствено за да изтропа с ботушите си да падне снега от тях и да възвърне кръвообращението в пръстите си.

Магазинчето беше претъпкано с хора, които също искаха да избягат от студа, но те успяха да открият една малка масичка близо до камината, която беше свободна. Грейс се затича покрай масата, за да вземе палтото на Катрин и се засуети покрай нея като загрижена квачка, когато Катрин се хвана за страните на стола и се подготви да сяда.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попита Грейс, развявайки нетърпеливо ръце във въздуха.

— Не, не добре съм. Просто… трябва малко… готово. — Катрин въздъхна облекчено, когато се отпусна безцеремонно в стола. Моментално облечените й в ръкавици ръце обгърнаха нарастващия й корем и по устните й разцъфна усмивка, когато усети лекото помръдване в отговор.