Какво се беше объркало? Бяха толкова щастливи. Толкова сигурни в любовта си един към друг. Не беше си представял, че ще открие някоя като Катрин. Някоя толкова мила и любяща. Добра и сърдечна. Но я беше открил и след това изоставил. Изостави я, когато го умоляваше да остане, само за да се завърне и да я изостави отново. Той я беше подтикнал в обятията на други мъже. Тя беше млада и наивна, невинна булка на осемнадесет. Беше я оставил на вълците, за да трупа богатство, и какво му беше донесло това? Парите му не го топлеха през студените нощи. Не го целуваха за добро утро. Нямаше да сложат бебе в детската стая. Беше глупак. Егоистичен, арогантен глупак.

Маркъс се изправи рязко. Това беше шансът му, осъзна той, като си пое въздух. Шансът му да оправи нещата. Да поправи щетите, които беше нанесъл. Имаше нужда от Катрин в живота си. Дори с буйния й нрав, нюхът към драматизма и глупавите й настроения тя правеше живота му по-добър. По дяволите, правеше него по-добър човек.

Искаше да види нослето й да се набръчква отново от смях. Да я придърпа към себе си и да я целува до припадък по средата на деня, без да има причина. Да я носи до спалнята, когато заспи пред камината с книга в ръце, и да я събужда с езика си. Искаше жена си обратно… и каквото и да му струваше, щеше да я получи.

Пета глава

Беше късно следобед, когато Маркъс най-накрая откри Катрин зад къщичката, свита в сенките на един огромен дъб. Беше търсил навсякъде, където се беше сетил — първо в конюшнята, после в малката овощна градина, в която бе прекарвала часове в опити да я нарисува — при това неуспешни, припомни си той с тъжна усмивка; Катрин имаше много таланти, но рисуването не бе едно от тях — и беше поел надолу по пътя, мислейки си, че може би беше напуснала Уудсгейт, но се сети за величествения дъб, под който си беше почивала през медения им месец, и се върна.

Приближавайки я, си помисли, че бе задрямала, докато не повдигна разтревожено глава като сърна. Изправи се бързо на крака и изтупа няколко стръкчета трева от дългите си поли. Когато най-накрая повдигна брадичка, обвинението в хладните й сини очи беше като плесница по лицето му. Маркъс залитна назад, когато по челото му изби студена пот. Изведнъж спечелването обратно на доверието й не му изглеждаше толкова проста задача.

— Кат. Толкова много съжалявам… — започна той дрезгаво, но тя го прекъсна, като повдигна пръст във въздуха.

— Не си хабете думите да се извинявате, лорд Кенсингтън. Ако не друго, аз ви дължа извинение. Не трябваше да идвам тук. Изпратих вест до най-близкия град, че се нуждая от карета, която да ме върне обратно в Кенсингтън. Оттам ще си събера багажа и ще замина възможно най-бързо за Лондон. — Гласът й беше премерен, а изражението ведро. Със същите маниери можеше да говори за времето и Маркъс се изненада от спокойствието й.

Беше очаквал, че ще му е бясна. Да вика и да хвърля неща, както правеше всеки път, когато избухнеше. Или най-малкото да го накаже с мълчание, което беше счела за необходимо само веднъж досега, когато неволно бе забравил за рождения й ден. Заслужаваше всички тези неща и много повече за всичко, което й бе причинил, но това… Не знаеше как да реагира на това…

— Ами развода?

„Да му се не види.“ Разгневен на себе си, Маркъс прокара ръка през тъмната си коса и обхвана врата си с длан, като стисна напрегнатите си мускули. Нямаше намерение да споменава проклетия развод. Нищо не вървеше така, както си го бе представял в съзнанието си. Предполагаше, че Катрин ще ридае, а той ще я поеме в обятията си и ще я замоли за прошка, след което ще й признае за неугасващата си любов. Вместо това тя стоеше напълно уравновесена пред него без следа от сълзи по красивото си лице, а той беше този, който се държеше като истерична девойка.

— Вече не желая да се развеждам, Маркъс. — Една нежна усмивка се появи на устните й, карайки я да изглежда смутена. — Беше детинско от моя страна да поискам подобно нещо, за което се извинявам. Бракът ни е удобен и за двама ни. Беше изключително егоистично от мен да променям това.

Нещо в гърдите му се стегна.

— Значи желаеш да останем женени? — попита моментално той. Затаи дъх, тъй като знаеше, че животът му зависеше от отговора й. Неговата скъпа, сладка Катрин. Обичта му към нея изпълни тялото му и му бе нужен целия самоконтрол, на който бе способен, за да не скъси разстоянието помежду им с една крачка и да не я поеме в обятията си. Имаха да наваксват за много години в изгубено време. Разбира се, втори меден месец беше направо належащ. Можеха дори да го прекарат тук в Уудсгейт. Да се разхождат из полетата и горите през деня, а през нощта да се любят страстно. Щеше да е както преди, когато се бяха влюбили и целият свят беше в краката им. Той си я представи натежала с неговото дете и…

— Да, разбира се, че желая да останем женени. — Катрин го изгледа странно и Маркъс разбра със закъснение, че изражението му вероятно е разкрило копнежа, който толкова усърдно се бе опитвал да прикрие. Извитите й вежди се сбръчкаха над носа й, а устните й се нацупиха. — Но ще бъде както досега, Маркъс. Аз ще пребивавам в жилището си в града по време на Сезона, докато ти управляваш бизнеса си от Кенсингтън. Със сигурност не си си помислил, че можем да живеем заедно, нали? — Музикалният звън на смеха й го преряза като нож.

— Не ставай смешна — каза с насмешка, докато си мислеше това ли бе чувството да умреш отвътре. — Просто исках да се убедя, че няма да попадна на съпругата си, ако реша да се позабавлявам с някоя… женска компания.

За пръв път маската й на сдържаност се пропука. Той я зачака да направи нещо, да каже нещо, което да му даде причина да се надява, че все още изпитва чувства към него, както той към нея, но тя пое дълбоко въздух и гневът, който за момент беше проблеснал в очите й, избледня в примирие.

— Не, не бихме искали да се случи подобно нещо — каза тихо тя, като сведе поглед надолу към дивите цветя в краката й. Наведе се, откъсна една голяма маргаритка и започна да къса белите цветчета едно по едно. Те западаха към земята в бавни кръгове. — Както казах, ще остана в Кенсингтън толкова дълго, колкото ще й е необходимо на Хана, за да събере багажа ми. Когато си тръгна, ще можеш да забавляваш… гостите си колкото често пожелаеш.

— Просто се опитай да побързаш — отвърна той. Искаше да я нарани така, както тя го бе наранила, и когато я видя да потръпва от жестоките му думи, го обзе тъмно чувство на удоволствие.

Все още отбягвайки погледа му, тя присви рамене.

— Да, ще се постарая. Сега ако ме извиниш, бих искала да се върна в къщичката, за да се преоблека с по-подходяща за пътуване рокля. Каретата трябва да пристигне всеки момент. — Тя пусна цветето и избърса длани в двете страни на полите си.

Когато мина покрай него, той не се опита да я спре, нито се обърна да наблюдава как си отива. Вместо това коленичи и вдигна маргаритката, която тя беше захвърлила толкова нехайно, и я пъхна в джоба си. Все още имаше едно останало цветче.



Катрин успя да измине половината път до Кенсингтън, преди тялото й да се разтресе от рев и да си изплаче мъката в малката, подскачаща карета с мухлясал кадифен интериор и едно скърцащо колело.

Беше й нужна цялата сила, която притежаваше, за да не се разпадне на парчета пред Маркъс. Беше го чакала да я вземе в обятията си и да я зацелува страстно. Да заличи от съзнанието й всички омразни неща, които беше казал и направил, с любовни слова и обожание. Даже й се беше сторило, че видя нещо в онези сиви, буреносни очи… искра на съчувствие, зрънце копнеж, но явно се бе заблудила. Маркъс не копнееше по нея, нито й съчувстваше. Не и на нея. Не и на никой и нищо. Той беше хладен мъж, неспособен на най-обикновени човешки чувства, и тя беше по-добре без него.

Нов порой от солени сълзи се стече надолу по бузите й, когато се сети как беше говорил за любовниците си пред нея. Толкова се беше вглъбила в себе си в този момент, че нямаше идея какво беше отвърнала даже, мислеше само за това, че трябва да намери начин да си тръгне, преди да се е разпаднала в краката му и да го замоли да я обича. Представата за това колко близо беше да го стори, направо я ужасяваше. Катрин никога нямаше да се принизи пред някой и най-вече пред съпруга си — мъжът, за когото не означаваше нищо и който не можеше да я погледне, без в очите му да заблести отвращение.

Пристигнаха в Кенсингтън тъкмо когато слънцето започна да залязва. Когато Катрин излезе от каретата, сълзите й бяха изчезнали, но лицето й беше неестествено бледо, а очите й зачервени. Щом видя камериерката си да чака до каретата, тя се усмихна и придържайки се за рамото на Хана, те изкачиха мраморните стълби и влязоха в слабо осветеното имение.

— Изглеждате изтощена, мадам — отбеляза Хана, а големите й кафяви очи се присвиха подозрително. — Не сте ходили да посетите братовчед си в Единбург, нали? Вместо това сте отишли при него. О, мадам, защо сте сторили подобно нещо?

При нормални обстоятелства Катрин щеше да разкаже на Хана истории за пътуването си, докато пиеха горещ шоколад, но не и тази вечер. Тази нощ тя искаше просто да пропълзи до леглото и никога да не става от него.

— Моля те, приготви ми гореща вана — каза уморено. — И събери багажа ми. На сутринта заминавам обратно за Лондон.

— Лондон? — повтори Хана, а плътните й устни се разтвори в почуда. — Та вие току-що пристигнахте, мадам.

— Да, а сега желая да се върна обратно в Лондон — отвърна Катрин по-остро, отколкото възнамеряваше.