Обичаше Маркъс.

Мърморейки една от любимите ругатни на мъжа си под нос, Катрин стана от измачканото легло и започна да търси разхвърляните си дрехи. Ненавиждаше идеята да облече отново мръсната си риза и още по-мръсната пътническа рокля, но освен ако Маркъс не беше отишъл да прибере нещата й, докато тя спеше…

— О, божичко — изрече в почуда, когато очите й попаднаха върху трите познати куфара, наредени спретнато до големия орехов шкаф, който бяха получили като сватбен подарък от някакъв отдавна забравен далечен роднина.

Без да обръща внимание на голотата си, Катрин полетя през стаята и коленичи пред най-големия сандък. Отвори се лесно под чевръстите й пръсти и тя ахна от истинско удоволствие, когато видя пластовете с меки, чисти ризи, сгънатите чорапи и сплесканите бонета. Другият куфар беше пълен с роклите й, а последния със значителната й колекция от обувки. „А Ана каза, че съм прекалила с багажа“, намръщи се Катрин. В нейните представи не съществуваше такова нещо като прекаляване с багажа.

Избра една бледожълта рокля, чиято семпла кройка й позволяваше да я сложи без помощ и се облече набързо, като замени обичайното бельо с риза и жартиери с цвят на слонова кост.

Безнадеждно заплетената й кичури представляваха проблем, който Катрин разреши, като безмилостно откъсна една от копринените панделки на бонетата си и я използва, за да върже косата си на опашка. Не беше спретнатият и сръчно направен кок, с който беше свикнала, но щеше да свърши работа. Както обичайно, пощипа бузите си, за да придаде малко цвят на бледата си кожа и с това вече беше готова да се изправи пред съпруга си.

Намери Маркъс да седи на масата в кухнята с опънати напред крака и ръце, поставени лениво до преполовена купа с овесена каша. Погледна към нея, когато влезе в стаята и веждите му се свиха образувайки едно зловещо „V“ в горната част на носа му.

— Здравей — каза Катрин, усмихвайки се колебливо. В стомаха й пърхаха пеперуди, а кожата й ставаше неестествено топла, когато се сетеше в детайли какво беше й направил Маркъс миналата вечер… Как устните му я бяха докосвали и засмуквали. Как пръстите му знаеха точните места, които да й доставят удоволствие. Колко сладострастно беше чувството от плъзгащото му се тяло по нейното и неговият…

— Какво искаш? — попита рязко той.

Внезапно пеперудите й се превърнаха в кълбо от отчаяние и Катрин изби от главата си всяка една блудкава мисъл за любеното им. Беше ясно, че съпругът й не споделяше нежното й настроение, а и защо да го прави? Наистина ли бе такава глупачка да вярва, че една нощ в Рая ще ги избави завинаги от Ада? Маркъс не искаше нищо друго от нея, освен наследник, и тя не можеше да си позволи да изгуби контрол над строго сдържаните си емоции, не и сега, когато беше толкова близо да се освободи от него.

Повдигайки брадичка, тя сплете ръце пред тялото си и го изгледа надменно.

— Щях да ти благодаря, че си донесъл куфарите ми, но вече се отказах.

— О, отказала си се, а? — попита той.

Внушаваше ли си, или той се опитваше да не се засмее? Тя се намръщи. Маркъс не се усмихваше, смееше или радваше на нищо друго, освен на проклетите си счетоводни книги. Мъжът, в който се беше влюбила, вече го нямаше и нищо нямаше да го върне обратно. Не го ли беше разбрала по трудния начин? „Бъди сдържана“, напомни си строго. „Не си позволявай да чувстваш нищо. Ако чувстваш, той може да те нарани, а ти няма да преживееш повече болка.“

— Да, точно така — отвърна хладно тя. — Защото трябваше да ми донесеш нещата още снощи, за да не си лягам в леглото с мокри дрехи. Без съмнение ще се разболея от пневмония или друга ужасна болест, и то заради вродената ти мързеливост.

— Вродената ми мързеливост, а? — повтори той и този път нямаше как да сбърка усмивката, която изви устните му и повдигна ъгълчетата на очите му. — Предполагам същата тази моя, ъ, „вродена мързеливост“ те накара да викаш името ми снощи?

— Маркъс! — Бузите й станаха яркочервени.

— Какво? — попита той невинно.

— Не б-бива да говориш така — заекна тя.

Хваната неподготвена от необичайно закачливото му настроение тя прекоси малката кухня и се загледа през прозореца. Стъклото беше замъглено и в отчаяна нужда от почистване, но все пак успя да види, че на ясното небе нямаше и облаче. Полетата, обсипани с диви цветя, които растяха на всички посоки, правеха пейзажа красив като картина. Беше забравила колко прекрасно беше тук, далеч от суматохата и суетата на Лондон. Играейки си разсеяно с един кичур коса, който се беше изплъзнал от копринената й панделка, се зачуди какво ли правеха трите й най-добри приятелки без нея. Захапа устна, за да сдържи усмивката си. Греховни неща, без съмнение.

Имаха си шега помежду си, че измежду тях четирите, въпреки репутацията си, Катрин беше най-непорочната. Само Маргарет, Грейс и Жозефин знаеха, че бе останала вярна на Маркъс. Беше й по-лесно, като знае, че приятелките й разбираха безкрайната й преданост, за разлика от мъжа й. Всички те я бяха съветвали да му разкрие истината, но упоритостта й беше препятствие, което не можеше да преодолее. Ако Маркъс я беше попитал дали е прелюбодействала, щеше да му отвърне с истината, но той никога не го бе направил. Въпреки това той продължаваше да вярва на слуховете и спекулациите, вместо на жена си, и затова — което бе по-сериозно и от факта, че я беше напуснал — Катрин никога нямаше да му прости.

— Харесвам косата ти така — прошепна внезапно Маркъс в ухото й и тя подскочи, тъй като не го бе чула да става от масата. Големите му ръце обхванаха тънката й талия и я придърпаха назад, докато дупето й не се притисна леко в слабините му. Можеше да усети твърдостта на възбудата му дори през полите си и с всички сили успя да се овладее, въпреки че предателското й сърце заби учестено. — Пусната и развяваща се, както я носеше преди — продължи той, прокарвайки устни по извивката на ухото й, а след това по челюстта й.

Тя затвори очи и се хвана за перваза на прозореца.

— Маркъс, моля те, не го прави.

— Кое? — Ръцете му се повдигнаха бавно нагоре по тялото й и обхванаха гърдите й, като пръстите му започнаха да правят малки кръгчета по жълтата материя, докато зърната й не се втвърдиха. — Ухаеш на теменужки и слънце — прошепна той.

Тя захапа устна, за да спре въздишката си на безпомощно предаване и така се беше сковала на място, че се страхуваше да не се счупи на парчета. Но щеше да е по-добре да се разпадне на хиляди парченца, отколкото той да видеше несподелената любов в очите й.

— Ако искаш да се забавляваш, намери си някоя курва, Маркъс — сопна се тя. — Някоя, която ще се наслаждава на докосването ти, защото аз не мога да го понасям! Съгласих се да споделям леглото ти, но няма да допусна да бъда… опипвана в кухнята!

Той я завъртя толкова бързо, че зъбите й изтракаха болезнено. Очите му блеснаха и за пръв път тя усети трепкащ страх ниско в корема си.

— Маркъс, аз…

— Защо ми е да си търся курва, като си имам една точно пред мен? — попита ехидно, като премести тежестта си напред и я улови в капан между твърдото си тяло и прозореца. Сега ръцете му не бяха нежни, докато се плъзгаха нагоре по тънката й талия и тя извика, когато стиснаха гърдите й болезнено.

— Спри! Маркъс, какво те прихвана? Пусни ме веднага!

— Защо? Нали даваш на другите мъже да те докосват. Не ти ли харесва точно това — да се държат с теб като с курва каквато си? — изръмжа той и наведе глава, за да обладае устата й с целувка, която бе предназначена да нарани. Придържайки я към прозореца с тялото си, той пусна една ръка, за да постави длан на най-интимната й част през роклята в грозно преувеличение на удоволствието, което й бе доставил изминалата вечер. Сега пръстите му й доставяха единствено болка, не удоволствие, а когато се опита да се измъкне, той уви дългата й коса с другата си ръка и разкъса копринената панделка.

Сълзи, породени от паника и болка, запариха в очите й. От устните й се отрони стон. Беше останала без опции да се защити от Маркъс, затова захапа езика му с всичка сила.

С едно грубо проклятие Маркъс я пусна незабавно и залитна назад с очи толкова потъмнели, че на фона на бледата му кожа бяха като черни. Той преглътна с усилие.

— Катрин… Кат… аз… никога… съжалявам… не знам какво ми стана… моля те, аз… — Той протегна ръка към нея, но тя му се изплъзна и задъхвайки се, се втурна към входната врата.

— Ти си чудовище. Чудовище! И аз те м-мразя! — изрева измъчено. Отвори вратата толкова рязко, че се тръшна в стената, и избяга, сякаш хрътките от Ада бяха по петите й.

Маркъс си пое дълбоко въздух, когато входната врата се затвори с трясък. Избърса уста с ръкава на ризата си и забеляза петната кръв, които изцапаха белия плат. Като в транс се запрепъва из всекидневната и удари ръце върху бара, карайки бутилките да подскочат и да се разклатят. Погледна ръцете си така, сякаш принадлежаха на друг, тъй като със сигурност не бяха неговите ръце, които държаха жена му с гняв и жестокост. Не бяха неговите ръце тези, които щипаха и нараняваха нежната й кожа. Не бяха неговите ръце тези, които напълниха сапфирените й очи със страх и омраза.

Той стисна длани в юмруци. Катрин беше права. Той бе чудовище.

Бутилката със скоч беше на мястото, където я беше оставил предната вечер. Изгълта първата чашка без да мигне даже и си наля отново. Алкохолът му се подиграваше, като го караше да се чувства недосегаем, и с проклятие Маркъс засили чашата към стената, където се разби на парчета. Краката му затрепериха от тежестта на вината, той се строполи в кожения стол и зарови лице в дланите си.