— О, дявол да го вземе — прокле, тропайки с крак от раздразнение. Разхвърча се още кал, която покри бузите и върха на носа й. — Чудесно — промърмори, отпускайки рамене в поражение, — просто чудесно.

Дъждът не намаляваше, а и започваше да се стъмнява. Скоро слънцето щеше да залезе напълно, и въпреки че Катрин не знаеше много за Шотландия, беше наясно, че дори през лятото нощите бяха изключително студени. Трябваше да намери подслон, преди да е настинала, или, със своя късмет, да се е разболяла от пневмония.

Обещавайки на куфарите си, че ще се върне за тях възможно най-скоро, тя повдигна мокрите си поли, доколкото успя, и тръгна надолу по пътя, за който се надяваше, че води в правилната посока.



Вятърът виеше свирепо, а дъждовните капки се удряха гневно в прозорците, когато Маркъс се изправи, за да сложи още едно дърво в огъня. Бързият поглед към джобния му часовник показа, че отдавна беше минало полунощ, но въпреки кървясалите си очи и тъмните кръгове под тях, не се чувстваше изморен. Премествайки се до тесния перваз пред прозорците, които разкриваха долината отпред, той загледа бурята мълчаливо, а мислите му бяха скрити зад маска от безразличие.

Не беше се наспивал добре, откакто дойде в Уудсгейт, за което обвиняваше съпругата си. Не можеше да затвори очи, без да види лицето й. Не можеше да влезе в спалнята, която някога бяха споделяли, без да вдиша аромата й. Бяха дошли тук след венчавката си и тук тя му беше отдала срамежливо невинността си. Беше навсякъде, и в същото време никъде, преследвайки го като призрак.

Може би трябваше чисто и просто да й даде развода, който искаше, и да се приключва. Тя щеше да се завърне в Лондон, а той щеше да остане в Кенсингтън на тишина и спокойствие. Пътищата им щяха да се пресичат рядко, или изобщо. Но това нямаше да премахне постоянните му мисли за нея, предположи мрачно.

Изведнъж почувствал се неспокоен, Маркъс се обърна към шкафа с алкохол и си наля чаша скоч. Знаеше, че пие твърде често, но това бе единственото нещо, което притъпяваше болката в тялото му. Намести се в един богато тапициран стол пред камината и отпи бавно, докато разсеяно разсъждаваше какво го бе довело дотук.

Двамата с Катрин бяха толкова щастливи в началото. Беше му четвъртия сезон, а на нея първия. Първоначално беше привлечен от красотата й, но не след дълго интересът му бе засилен от нейния чар и остроумие. Беше интелигентна и забавна, забавлявайки го безкрайно с истории и поеми през дългите им разходки, на които ходеха заедно в началото на ухажването им. Когато беше откраднал първата си целувка от нея на един бал в сенките на градините на Воксхол, тя всъщност го беше зашлевила по лицето, а след това бе имала дързостта да се приведе напред и да го целуне. Беше, разбра Маркъс с бегла усмивка, един от най-любимите му спомени за нея. Отпивайки още една щедра глътка скоч, изражението му помръкна, когато се сети за събитията, които бяха последвали малко след сватбата им.



Беше я довел в Уудсгейт за медения им месец, където през деня се бяха забавлявали като деца, а вечер разкриваха тайните на телата си. Скромността на жена му го беше развълнувала, но това, което го зашемети, беше чувствеността й.

Маркъс никога не бе твърдял, че е светец, и беше спал с доста жени, преди да се ожени за Катрин. Беше предполагал, че брачната му нощ ще е пълна със сълзи и истерии преди и след акта, както подобаваше за повечето девственици, но я беше преценил погрешно. Нищо в Катрин не беше типично и тяхната брачна нощ не бе изключение. Беше потръпнала, когато беше навлязъл в нея, но за това не беше виновен тласъка на бедрата му, а раменете й, които го бяха придърпали към нея.

„Искаш ли да спра?“, бе прошепнал, а лицето му бе напрегнато от усилието да се владее. Сладките, невинни целувки и нежния й допир го бяха възбудили до полуда и едва се бе сдържал да не я обладае като някой разгонен звяр.

Неспособна да изрази чувствата, които се бяха събрали в нея, го беше погледнала умолително и с тих смях той беше навлязъл по-навътре в нея, преди да излезе напълно, карайки я да се задъхва, а очите й да се разширят.

„Това ли е?“, беше попитала тихо с изпълнен от разочарование глас.

„Не“, беше отвърнал Маркъс дрезгаво с приведена глава между гърдите й. „Това далеч не е всичко. Качи се върху мен, скъпа.“

„Върху теб?“

„Да, ето така“, беше казал, завъртайки ги ловко и задържайки я върху бедрата си. Косата й се беше спуснала надолу като златен водопад, милвайки върховете на зърната й, докато тя стоеше отгоре му, несигурна какво точно трябва да прави. Улавяйки устните й в изпепеляваща целувка, която ги беше оставила и двамата без дъх, Маркъс внимателно я беше наместил върху възбудената си мъжественост.

„Може… да се прави така?“, го беше попитала несигурно.

Усмивката му бе повече от порочна.

„Можеш да го правиш по всеки начин, който си представиш, любима. Сега ме язди. Да, точно така. О, да“, беше изстенал, когато тя бе започнала да движи бедрата си бързо. „Да, точно така.“



Пет дена по-късно се бяха върнали в Кенсингтън и Маркъс беше продължил с напрегнатия си работен график. За разлика от много негови приятели, той разбираше, че индустриализацията се разраства и времената се менят. Не искаше просто да се размотава и да харчи всичко, което предците му му бяха завещали чрез титли или кръвни връзки — искаше да инвестира в нови изобретения и идеи. За това се налагаше да отиде до Америка.

Не беше планувал да отсъства от младата си жена толкова дълго. Когато беше получил писмата на Катрин, ги беше прегледал набързо и натикал в чекмеджето, твърде зает, за да ги чете подробно. Може би ако го беше направил, щеше да бъде подготвен за това, което го очакваше при завръщането му. И така, когато се завърна и разбра, че жена му не е в Кенсингтън, където я беше оставил, а в Лондон, отдавайки се на безброй разговори с неженени и няколко женени мъже, яростта и ревността му нямаха граници. Беше я оставил в града, без да каже и дума. И това беше сложило началото на отдалечаването им.

Жената, която му беше сложила рога пред всеки негов познат в Лондон, сега искаше развод. Изпивайки остатъка от скоча в чашата си на една голяма глътка, Маркъс се изправи леко нестабилно, за да я напълни отново.

Тъкмо когато щеше да сяда отново, входната врата се отвори с трясък и Катрин, мокра до мозъка на костите си, с коси и дрехи в пълен безпорядък, пристъпи вътре.

Трета глава

Уудсгейт беше същият, какъвто си го спомняше Катрин. Малък и непринуден, входната врата се отваряше право към всекидневната, която в момента беше огряна от пращящия огън в огромната каменна камина. Махагоновото бюро на Маркъс, прецизно копие на това в Кенсингтън, заемаше единия ъгъл, докато в останалата част от стаята имаше разпръснати кожени мебели. Няколко постелки от мечи кожи в различни тонове на кафяво и черно, трофеи, останали от споминалия се граф на Кенсингтън, чичото на Маркъс, покриваха пода.

Стъпвайки внимателно около най-голямата постелка — никога не бе гледала добре на мъртви неща в къщата — Катрин отметна косата си назад от очите, нави раздърпаните ръкави на роклята и развърза наметалото, оставяйки го да падне безцеремонно на пода. Хващайки ръцете си зад кръста в опит да прикрие треперенето на премръзналите си пръсти, тя си пое дълбоко въздух и най-накрая се обърна, за да погледне съпруга си.

— Проклетият кочияш ме остави на пет мили оттук — обясни сковано. — Наложи се да вървя пеша.

— Катрин? — Удивлението в гласа на Маркъс съвпадаше с изражението на лицето му. Той остави чашата си настрани и се изправи бавно, хващайки страните на стола с двете ръце. — Какво, по дяволите, правиш тук? — Тъмните му вежди се смръщиха. — Как дойде дотук?

Веднага стигна до извода, че мъжът вероятно беше изпаднал в шок. Не беше изненада. Маркъс обичаше да си пийва, особено сега. Чувстваше се виновна, че тяхното отчуждение го беше подтикнало да посегне към бутилката, но това беше още една причина, поради която да се разведат и да продължат с живота си.

— Казах ти… кочияшът ме остави по средата на пътя. Ще трябва да се върнеш за куфарите ми на сутринта. Ако дотогава все още не са ги откраднали — довърши мрачно тя.

Маркъс погледна подозрително към чашата си.

— О, да му се не… — С три бързи стъпки Катрин измарширува през стаята, изтръгна чашата от пръстите му и я хвърли с всичка сила. По принцип не беше толкова избухлива, но обстоятелствата бяха належащи.

Маркъс наблюдаваше с намръщено, недоволно изражение как чашата му се разбива в каменната камина, и когато се завъртя, за да я погледне отново, в очите му заблестя мрачно разпознаване.

— Точно така, скъпи. Наистина съм тук — каза Катрин подигравателно.

— Разкарай се от тук — нареди й с толкова измамно нежен глас, че косъмчетата на врата й настръхнаха. Май не беше толкова шокиран, колкото беше помислила първоначално. Мускулите по ръцете и раменете му се свиваха и отпускаха, карайки я да забележи, че освен прилепналите по краката му бричове, единственото, с което бе облечен, беше една тънка памучна риза, чиито ръкави беше навил над лакътя, а копчетата бяха разкопчани до гърдите.

Стаята притихна с изключение на пращенето на огъня и тихото кап, кап, кап на водата, която падаше от полите й и образуваше локвичка върху една от мечите кожи. Изправена пред разярения си съпруг, Катрин вече можеше да си признае, че беше лоша идея да идва тук. Рано или късно Маркъс щеше да се върне в Кенсингтън, а тя щеше да се чувства далеч по-комфортно да го чака в имението с нейната камериерка и готвачка, с чистите си дрехи, които нямаше да са прилепнали по тялото й и… — не, по-добре да не мислеше за това. Щеше да си тръгне още призори, но нямаше да остави мъжа си да я изхвърли навън посред нощ. Самата мисъл да излезе навън на дъжда и студа я накара да потръпне и тя си помисли замечтано за сухите дрехи, които бяха спретнато прибрани в захвърлените й куфари.