Не беше изненадан да види Катрин, която крачеше ядно по равномерно окосената трева с русата си коса, стелеща се по гърба й във водопад от къдрици, и с малките си длани, стиснати в юмруци от двете й страни. Тъй като беше с гръб към него, можеше само да си представи проклятията, с които изпълваше въздуха, и една усмивка се появи неочаквано на устните му.

Дори преди брака им Катрин беше имала буен нрав, който се разпалваше мигновено и утихваше бързо. Любимият й метод за разсейване на лошото настроение бяха енергичните разходки. Имаше време, в което се бяха разхождали заедно, хванати за ръце, шегувайки се и смеейки се, докато си шепнеха всички неща, които си казваха ново влюбените двойки.

„А сега“, помисли си Маркъс, като изви устни горчиво от иронията, в която бяха попаднали, „тя върви сама, проклинайки името ми, а аз стоя в кабинета си и проклинам нейното. Какъв общителен брак имаме само.“

Умислен той седна отново зад бюрото си и прелисти следващата счетоводна книга.

Както беше предположил и съпругът й, Катрин проклинаше името му, докато крачеше гневно из моравата пред имението.

— Какъв арогантен, твърдоглав, слабоумен простак! — Тя прекоси каменната пътека и зави надясно. Заобиколи конюшните и се отправи към една горска пътека, по която беше вървяла безброй пъти.

Под заслона на широките зелени листа, мъждукащите слънчеви лъчи и чуруликането на птичките, най-накрая успя да свали гарда си и да си поеме една дълбока, успокояваща глътка въздух. Вдигайки ръцете си над главата, тя се завъртя бавно в кръг и протегна схванатите си мускули, които се бяха стегнали на гърба и врата й, задето се беше държала толкова сковано в присъствието на Маркъс. Мъжът изваждаше на показ всичко най-лошо в нея. Ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, последното нещо, което желаеше Катрин, бе да се разведе със съпруга си. Щеше да бъде едно дълго начинание, осеяно с клюки и спекулации. Репутацията му щеше да бъде опетнена, а нейната съсипана завинаги. Но просто не можеше да издържа повече. Месеците, в които бяха разделени, острите думи, които си разменяха всеки път, когато бяха принудени да са заедно, начинът, по който настояваше да я командва, сякаш беше някоя от бедните му прислужници, вместо съпруга. Колко различно беше, когато се бяха срещнали за пръв път.

Маркъс беше чаровен, внимателен и любящ — всичко, което бе мечтала да намери в един съпруг. След като бяха представени един на друг за първи път, тя бе въвлечена в един главозамайващ романс от танци, дълги разходки в Хайд парк и скришни, страстни целувки. Когато й беше предложил брак четири месеца по-късно, тя бе приела моментално. Семействата им бяха одобрили съюза им, както и цялото висше общество.

Беше, спомни си Катрин, като се облегна на едно огромно дъбово дърво и притисна ръце до гърдите си, съвършената приказка. Докато всичко не се промени.

Не можеше да каже кога точно се бяха отдалечили един от друг. Може би бе станало, когато Маркъс беше заминал за шест месеца отвъд Атлантика до Бостън, въпреки молбите й да остане. Беше я оставил сама в Кенингстън и тя бе останала там доколкото можеше да издържи, но тогава все още беше млада девойка на осемнадесет години, и тъй като нямаше с какво да запълва времето си, се беше завърнала в Лондон след по-малко от месец, за да се наслаждава на края на Сезона без присъствието на мъжа си. Знаеше, че се носеха слухове и поемаше вината за тях, тъй като не бе направила нищо, за да ги опровергае.

Сега вярваше, че една малка част от нея се бе надявала да накара Маркъс да се върне в къщи с похотливото си държание, но дори да беше получил някое от писмата й, в които беше намеквала за подвизите си, по нищо не се разбра.

Когато най-накрая се завърна, беше сдържан и равнодушен — нищо общо с мъжа, който я беше любил страстно в нощта преди да замине и който й беше обещал, че ще мисли за нея във всеки момент до завръщането си.

Това беше, помисли си Катрин с въздишка, преди дългите три години и половина. Оттогава се бяха виждали само веднъж-два пъти в годината и то само между другото. Заради дългата им раздяла тя си бе помислила, че Маркъс ще бъде възхитен от идеята за развод, и, честно казано, не разбираше защо не беше така. Знаеше дори, че си има любовница — една червенокоса вдовица, която отсядаше при него в Лондон, и която посещаваше често. Той си мислеше, че и тя си има любовник, но в действителност не беше така. Със сигурност го беше обмисляла, тъй като не беше необичайно сред висшето общество омъжените жени да делят легло с други, освен с мъжете си. Всъщност, даже често бе поощрявано. Но когато беше дошло време да пробва, Катрин просто не можеше да го направи. Можеше и да е била флиртаджийка, но никога не бе била — нито някога щеше да бъде — прелюбодейка.

— Трябва да се освободя от теб, Маркъс — прошепна, осмелявайки се да изрече на глас това, което мислеше, единствено в уединението на дърветата, където никой, освен птичките и катеричките, нямаше да я чуе. — Не мога да съм омъжена за мъж, който ненавижда и беглата представа за мен.

„Не мога да съм омъжена за мъжа, когото обичам.“ Думите ехтяха в главата й, но не можеше да ги изрече. Някои неща не можеха да бъдат казани дори и насаме.

Повдигайки полите си от горската земя, Катрин се обърна и тръгна обратно към имението, а на челото й се бяха образували три тънки линии, докато притеснено обмисляше какъв да бъде следващия й ход. Не можеше да каже колко дълго Маркъс щеше да остане в Уудсгейт. Мъжът беше упорит като магаре и не се и съмняваше, че ще стои далеч само за да я ядоса. Всъщност беше убедена.

— Но не може да стои далеч — каза замислено тя, докато на лицето й започна да изгрява усмивка, — ако аз отида при него.

Втора глава

Катрин дълбоко съжаляваше за решението си да отпътува за другия край на Шотландия, когато две седмици по-късно се оказа заседнала в началото на един осеян с калища хълм със счупена карета и раздразнен кочияш, който едва говореше разбираем английски. Също така валеше и сякаш отгоре й бяха изсипали огромни кофи с вода, които я намокриха чак до костите само за секунди, след като беше слязла от каретата, за да провери на какво се дължеше рязкото им спиране.

— Сър, извинете. Извинете ме, сър! — провикна се под дъжда и когато това се оказа несполучливо, извади бялата си носна кърпичка от джоба на пелерината си и я размаха ожесточено във въздуха, за да привлече вниманието на кочияша.

Ниският, набит мъж с яркочервена коса и камбест нос едва й беше проронил две думи, откакто го беше наела в Карлисъл, за да я доведе чак до Фалкрик, който беше най-близкия град до Уудсгейт, който можеше да намери на картата.

— К’во искъти? — попита кочияша, поглеждайки раздразнено от мястото си, където беше клекнал до едно от задните колела.

Незапозната с колелата и причините, поради които едно такова можеше да спре да се върти, Катрин направи една колеблива крачка напред и приведе глава напред, внимавайки да не изцапа полите си в дълбоката до глезените кал, за да погледне по-отблизо колелото, около което се суетеше кочияшът. Изглеждаше й като напълно обикновено колело, малко окаляно по оста, но като изключим това, напълно използваемо.

— Сигурен ли сте, че е счупено? — попита тя. — Вероятно просто е заседнало.

Хвърляйки й един невярващ поглед изпод гъстите си червени вежди, кочияшът се пресегна и сграбчи една от големите дървени спици. Разклати я здраво и когато тя се отчупи, я размаха гневно във въздуха, като съзнателно закрачи към Катрин и закрещя нещо, което тя не успя да чуе от поройния дъжд.

— Аз… аз… виждам, че е счупено! Несъмнено ще платя за поправянето на всички щети и ако бъдете така добър да ми повикате друга карета ще — ох! Помощ! — изписка тя, когато в бързането си да отстъпи от разгневения кочияш, глезенът й се заклещи в един корен и тя полетя назад в калта. Неспособна да се предпази, тупна на земята със звучното „умпф“ и погледна надолу към роклята си с ужас. Опръскана с кал и мръсотия и други кафяви неща, за които не искаше да мисли, пътното й облекло с цвят на канела беше съсипано безвъзвратно. Същото можеше да каже и за кожените си боти, изтънчените копринени ръкавици и чисто новото й атлазено боне. Поне, помисли си с гримаса, когато извади едната ръка от мръсотията, трите куфара, които беше напълнила догоре с рокли, бонета и други принадлежности, бяха непокътнати и сухи в каретата.

Изправяйки се внимателно на крака, тя натика един кичур коса зад ухото си и повдигна брадичка, за да погледне към кочияша — точно навреме, за да го види как сваля последния й куфар от каретата и го оставя встрани от пародията, която Шотландия имаше за път.

— Какво, за бога си мислиш, че правиш? — извика тя. Замаха лудо с ръце, и тръгвайки към куфарите си, се запрепъва в коловоза. Успявайки да се вкопчи в месинговата дръжка на най-малкия, тя го дръпна с всичка сила, но тъй като беше затънал в калта, той не помръдна.

— Веднага слезте тук долу! — настоя тя, викайки необуздано към кочияша, който вече се беше качил на каретата. Поставяйки ръцете си върху бедрата, тя му отправи най-високомерния поглед, който беше карал всеки прислужник да се втурва да изпълнява нарежданията й, но този противен мъж не се плашеше толкова лесно.

— Тойти шмотани бъгажи съ мноу тешки, ти, глупъвъ жено. Кунете ми не мо̀ат дъ дръпът с тях — извика той насреща й. Удряйки двата си породисти коня с юздите, той избръщолеви нещо на родния си език и каретата започна да се движи.

— Какво? Какво каза? Спри, ти казах. Спри веднага! — Не искайки да повярва, че щяха да я оставят сама насред нищото в Шотландия, Катрин се опита да побегне след каретата, но напоените й от дъжда поли и дълбоката кал я държаха в плен в разровената земя, и когато най-накрая успя да се измъкне, кочияшът и каретата вече бяха изчезнали зад хълма.