— Наистина. А сега си събирай багажа. Нито едно мое дете няма да бъде родено другаде, освен в Кенсингтън. И най-добре започвай да свикваш там, съпруго, защото се опасявам, че Лондон никак не е за мен.

Опитвайки се да не се засмее, Катрин прокара пръст по лицето му и се заигра лениво с една тъмна къдрица.

— Как знаеш, че не е за теб? Аз го намирам за изключително прекрасно място — отвърна тя, като притвори очи, за да скрие дяволитото пламъче в очите си. Повече от всичко копнееше да се завърне при тихото спокойствие в Кенсингтън, но Катрин нямаше да бъде Катрин, ако се предадеше толкова лесно.

— Защото бях тук близо месец! — отвърна Маркъс. — Присъствах на всеки проклет бал, похарчих половината си богатство за благотворителност и изтърпях повече скучни чаени партита, отколкото мога да преброя.

— Наистина? — изненадано попита Катрин. Внезапно през лицето й премина мрак, когато предположи защо мъжът й е бил в Лондон толкова дълго, а не е дошъл да я види. Със сигурност не бе довел любовницата си с него, нали?

Виждайки изражението й, Маркъс хвана ръката й и притисна пръстите й към устните си.

— Търсих теб, скъпа — каза раздразнено.

— Значи… си оставил любовницата си в провинцията? — попита колебливо тя.

— Никога не съм имал, нито някога ще имам любовница. За мен ти си единствената жена, лейди Кенсингтън.

Тя присви очи.

— Тогава защо не дойде тук веднага щом пристигна в Лондон?

— Защото съм упорит, глупав мъж — призна той с усмивка, — който се нуждаеше от внезапна среща с жена си, вместо да идва до къщата й и да моли на колене за прошка.

Една руса вежда се повдигна нагоре.

— Не си падал на колене — отбеляза тя, прикривайки усмивката си с ръка.

— В името на… Ах, Кат, ще се подлудим.

— Несъмнено — съгласи се тя. — Спомняш ли си какво правехме, след като се скарахме? — попита срамежливо, пърхайки с мигли.

Внезапната твърдина опряна до бедрото й й подсказа, че Маркъс определено си спомняше. Тя изписка от радост, когато той я взе на ръце и заизкачва стълбите по две наведнъж, и се усмихна с лице към врата му.

Най-накрая съпругът й се беше прибрал у дома.

Епилог

— Изглежда така сякаш ще припадне, не мислиш ли, Грейс? — Усмихвайки се до уши, Жозефин стана от канапето, на което се беше изпънала, и погледна към салона, където съпругът на скъпата й приятелка Маркъс изравяше дупка в прекрасния персийски килим с притесненото си сноване напред-назад.

— Наистина изглежда малко блед — съгласи се Грейс. Застанала на ръба на перваза на прозореца от другата страна на стаята, отчаяно се опитваше да се разхлади, като си вееше с ветрилото. Беше едва май, а температурите бяха необичайно високи за пролетта. Прикривайки прозявката си с ръка, тя се облегна на прозореца и притисна лицето си към стъклото. Беше наградена с временно облекчение от задушния въздух в стаята и се зае да отвори прозореца.

— Жо, ела и ми помогни.

Завъртайки очи, Жозефин се изправи и прекоси стаята с три елегантни крачки. Загледа се в прозореца за момент, след което застана на пръсти и повдигна резето в горната част.

— Ама наистина, мила. Никога ли не гледаш как работи дадено нещо, преди да се захванеш с него.

— Не се случва често — призна си Грейс със закачлива усмивка. Изкарвайки главата и раменете си през отвора, тя въздъхна облекчено. — Ах, много по-добре.

— Ще паднеш — предрече кротко Жозефин.

— Паднах от прозорец миналото лято — напомни й Грейс с леко приглушен глас. — Не може да се случи два последователни пъти.

— Да, е, най-добре влез вътре. Лорд Мелбърн току-що пристигна.

Грейс се изправи толкова бързо, че си удари челото в долната част на прозореца. Мръщейки се, тя скочи от парапета, навяхвайки единия си глезен и заподскача из стаята като побъркан заек.

Наблюдавайки обичайният хаос, който съпътстваше приятелката й където и да отидеше, Жозефин цъкна с език и отиде да посрещне лорд Мелбърн, затваряйки вратите на салона след себе си, за да осигури време на Грейс да се приведе в ред.

Откри граф Теравю с херцог Кенсингтън. Двамата се бяха привели над бюфета в личния кабинет на херцога, но само единият от тях пиеше. Докато Жозефин ги приближаваше с обичайната си грациозна походка, лорд Мелбърн, уважаемият граф Теравю, отпи от чашата си с бренди, след което я остави до себе си на бюфета. От двамата мъже херцогът беше този, който изглеждаше като пиян, въпреки липсата му на питие, и една дискретна усмивка се появи на устните на Жозефин, тъй като знаеше каква бе причината за състоянието му и това я развеселяваше изключително много.

— Добър ден, господа — каза, за да оповести за присъствието си.

— Лейди Гейтс, имате ли новини? Бяхте ли горе при нея? — Маркъс се олюля встрани от бара, а на лицето му се изписа тревога.

„Бях права“, помисли си Жозефин. „Наистина изглежда така, сякаш ще припадне всеки момент.“

— Никакви, драги — изчурулика тя. — И, не, определено не съм се качвала да я видя. Маргарет е единствената достатъчно смела за тази задача, а аз съм убедена, че когато има новини, ще слезе и ще ги сподели. Сигурна съм, че няма за какво да се тревожите.

— Няма за какво да се тревожа? — повтори пресипнало. — Та тя е горе вече четири часа!

— Раждането на дете отнема време, Маркъс — изрече провлачено лорд Мелбърн от бара. — Пийни едно-две. Ще се успокоиш.

— Маркъс вече не пие… — започна Жозефин.

— Вече не пия… — започна да отговаря Маркъс.

И двамата се бяха прекъснали и си размениха кратки усмивки. Знаеше се — поне от близкия им кръг от приятели, към който лорд Мелбърн се бе присъединил наскоро заради годежа си с Грейс — че Маркъс се беше отказал от алкохола в момента, в който Катрин се върна обратно в живота му.

Лорд Мелбърн присви рамене.

— Щом така си решил — каза той и повдигна чашата към устните си, за да отпие.

Жозефин използва този момент, за да разгледа лорд Мелбърн изпод дългите си мигли. Беше срещала мъжа само веднъж досега и мнението й беше същото, какво бе и преди — не харесваше граф Теравю. Въобще. О, на думи беше прекрасен: богат, добре образован и нямаше как да се отрече физическата му привлекателност. Но на живо… е, имаше нещо отблъскващо в този мъж. Беше твърде сдържан. Твърде отчужден. Не показваше никакви емоции. Да не споменаваме дребният факт, че беше сгоден за най-добрата й приятелка. Жозефин не можеше да си обясни какво бе видяла в мъжа Грейс или, ако трябваше да бъде брутално откровена, какво бе видял той в нея. Грейс беше красива, мила и очарователно непохватна — качества, които я правеха перфектна за някой — ако този някой не беше лорд Мелбърн.

— Ами, така — каза тя най-накрая. — Ще се връщам в салона и ще ви оставя насаме. Дръж се — посъветва Маркъс, а във виолетовите й очи блесна симпатия. — Катрин е силна и вече е минала веднъж през това.

Самото споменаване за обичната едногодишна дъщеричка на Маркъс, Елизабет, която си играеше отвън под строгото наблюдение на Хана, го накара да се отпусне.

— Да — въздъхна той, — разбира се, че е. Разбира се. Благодаря ти, Жозефин.

— Няма защо — усмихна се тя.

Напускайки кабинета, тя затвори вратата тихо зад себе си и се облегна на нея. Не й убягна, че лорд Мелбърн не се допита — нито веднъж — за местонахождението или благосъстоянието на Грейс. Мъжът беше безчувствен като мъртва риба. Не бе подходящ даже да лиже обувките на Грейс, камо ли да й бъде съпруг. В този момент Жозефин реши, че трябва да се направи нещо. И че тя бе точният човек, който да се заеме със задачата.

Два часа по-късно със зачервени бузи и разрошена червена коса, Маргарет се появи в горната част на стълбището, за да обяви появяването на детето на Катрин и Маркъс — красиво, русо, синеоко момиченце, което приличаше изцяло на майка си.

— Момиченце! Още едно момиченце! — извика Маркъс, преди да се втурне към стълбите, за да отиде при жена си и новородената си дъщеричка.

— Колко жалко, че не е момче — отбеляза лорд Мелбърн.

— Избраха ли име? — попита Грейс.

— Сара — отвърна Маргарет. Отпускайки се изтощена на една от стълбите, тя протегна ръце над главата си и се прозя широко. — И Абигейл.

— Избрали са две имена? — Жозефин се намръщи. — Това е доста странно, не мислиш ли?

— Не са две имена — поправи я Маргарет, — а две бебета.

— Две бебета? — изписка радостно Грейс. Скачайки напред, тя се препъна в килима, който Маркъс беше тъпкал по-рано днес и политна с главата напред. По-бързо, отколкото някой можеше да мигне, лорд Мелбърн се пресегна, хвана я около кръста, изправи я на крака и се завърна на мястото си до стената. — Но ти каза само едно име на Маркъс — каза тя.

Маргарет се усмихна.

— Е, да, Катрин искаше да е изненада.



На горния етаж в тихото усамотение на очарователната спалня със сини стени и жълти завеси, много изненадан и въодушевен, Маркъс се беше надвесил над креватчето на двете си новородени дъщери. Съпругата му спеше в спалнята отсреща напълно изтощена, но безгранично щастлива. Точно когато Маркъс се обърна, за да тръгне към нейните покои, усети как някой го подръпва леко по панталона.