— Наистина. А сега си събирай багажа. Нито едно мое дете няма да бъде родено другаде, освен в Кенсингтън. И най-добре започвай да свикваш там, съпруго, защото се опасявам, че Лондон никак не е за мен.
Опитвайки се да не се засмее, Катрин прокара пръст по лицето му и се заигра лениво с една тъмна къдрица.
— Как знаеш, че не е за теб? Аз го намирам за изключително прекрасно място — отвърна тя, като притвори очи, за да скрие дяволитото пламъче в очите си. Повече от всичко копнееше да се завърне при тихото спокойствие в Кенсингтън, но Катрин нямаше да бъде Катрин, ако се предадеше толкова лесно.
— Защото бях тук близо месец! — отвърна Маркъс. — Присъствах на всеки проклет бал, похарчих половината си богатство за благотворителност и изтърпях повече скучни чаени партита, отколкото мога да преброя.
— Наистина? — изненадано попита Катрин. Внезапно през лицето й премина мрак, когато предположи защо мъжът й е бил в Лондон толкова дълго, а не е дошъл да я види. Със сигурност не бе довел любовницата си с него, нали?
Виждайки изражението й, Маркъс хвана ръката й и притисна пръстите й към устните си.
— Търсих теб, скъпа — каза раздразнено.
— Значи… си оставил любовницата си в провинцията? — попита колебливо тя.
— Никога не съм имал, нито някога ще имам любовница. За мен ти си единствената жена, лейди Кенсингтън.
Тя присви очи.
— Тогава защо не дойде тук веднага щом пристигна в Лондон?
— Защото съм упорит, глупав мъж — призна той с усмивка, — който се нуждаеше от внезапна среща с жена си, вместо да идва до къщата й и да моли на колене за прошка.
Една руса вежда се повдигна нагоре.
— Не си падал на колене — отбеляза тя, прикривайки усмивката си с ръка.
— В името на… Ах, Кат, ще се подлудим.
— Несъмнено — съгласи се тя. — Спомняш ли си какво правехме, след като се скарахме? — попита срамежливо, пърхайки с мигли.
Внезапната твърдина опряна до бедрото й й подсказа, че Маркъс определено си спомняше. Тя изписка от радост, когато той я взе на ръце и заизкачва стълбите по две наведнъж, и се усмихна с лице към врата му.
Най-накрая съпругът й се беше прибрал у дома.
Епилог
— Изглежда така сякаш ще припадне, не мислиш ли, Грейс? — Усмихвайки се до уши, Жозефин стана от канапето, на което се беше изпънала, и погледна към салона, където съпругът на скъпата й приятелка Маркъс изравяше дупка в прекрасния персийски килим с притесненото си сноване напред-назад.
— Наистина изглежда малко блед — съгласи се Грейс. Застанала на ръба на перваза на прозореца от другата страна на стаята, отчаяно се опитваше да се разхлади, като си вееше с ветрилото. Беше едва май, а температурите бяха необичайно високи за пролетта. Прикривайки прозявката си с ръка, тя се облегна на прозореца и притисна лицето си към стъклото. Беше наградена с временно облекчение от задушния въздух в стаята и се зае да отвори прозореца.
— Жо, ела и ми помогни.
Завъртайки очи, Жозефин се изправи и прекоси стаята с три елегантни крачки. Загледа се в прозореца за момент, след което застана на пръсти и повдигна резето в горната част.
— Ама наистина, мила. Никога ли не гледаш как работи дадено нещо, преди да се захванеш с него.
— Не се случва често — призна си Грейс със закачлива усмивка. Изкарвайки главата и раменете си през отвора, тя въздъхна облекчено. — Ах, много по-добре.
— Ще паднеш — предрече кротко Жозефин.
— Паднах от прозорец миналото лято — напомни й Грейс с леко приглушен глас. — Не може да се случи два последователни пъти.
— Да, е, най-добре влез вътре. Лорд Мелбърн току-що пристигна.
Грейс се изправи толкова бързо, че си удари челото в долната част на прозореца. Мръщейки се, тя скочи от парапета, навяхвайки единия си глезен и заподскача из стаята като побъркан заек.
Наблюдавайки обичайният хаос, който съпътстваше приятелката й където и да отидеше, Жозефин цъкна с език и отиде да посрещне лорд Мелбърн, затваряйки вратите на салона след себе си, за да осигури време на Грейс да се приведе в ред.
Откри граф Теравю с херцог Кенсингтън. Двамата се бяха привели над бюфета в личния кабинет на херцога, но само единият от тях пиеше. Докато Жозефин ги приближаваше с обичайната си грациозна походка, лорд Мелбърн, уважаемият граф Теравю, отпи от чашата си с бренди, след което я остави до себе си на бюфета. От двамата мъже херцогът беше този, който изглеждаше като пиян, въпреки липсата му на питие, и една дискретна усмивка се появи на устните на Жозефин, тъй като знаеше каква бе причината за състоянието му и това я развеселяваше изключително много.
— Добър ден, господа — каза, за да оповести за присъствието си.
— Лейди Гейтс, имате ли новини? Бяхте ли горе при нея? — Маркъс се олюля встрани от бара, а на лицето му се изписа тревога.
„Бях права“, помисли си Жозефин. „Наистина изглежда така, сякаш ще припадне всеки момент.“
— Никакви, драги — изчурулика тя. — И, не, определено не съм се качвала да я видя. Маргарет е единствената достатъчно смела за тази задача, а аз съм убедена, че когато има новини, ще слезе и ще ги сподели. Сигурна съм, че няма за какво да се тревожите.
— Няма за какво да се тревожа? — повтори пресипнало. — Та тя е горе вече четири часа!
— Раждането на дете отнема време, Маркъс — изрече провлачено лорд Мелбърн от бара. — Пийни едно-две. Ще се успокоиш.
— Маркъс вече не пие… — започна Жозефин.
— Вече не пия… — започна да отговаря Маркъс.
И двамата се бяха прекъснали и си размениха кратки усмивки. Знаеше се — поне от близкия им кръг от приятели, към който лорд Мелбърн се бе присъединил наскоро заради годежа си с Грейс — че Маркъс се беше отказал от алкохола в момента, в който Катрин се върна обратно в живота му.
Лорд Мелбърн присви рамене.
— Щом така си решил — каза той и повдигна чашата към устните си, за да отпие.
Жозефин използва този момент, за да разгледа лорд Мелбърн изпод дългите си мигли. Беше срещала мъжа само веднъж досега и мнението й беше същото, какво бе и преди — не харесваше граф Теравю. Въобще. О, на думи беше прекрасен: богат, добре образован и нямаше как да се отрече физическата му привлекателност. Но на живо… е, имаше нещо отблъскващо в този мъж. Беше твърде сдържан. Твърде отчужден. Не показваше никакви емоции. Да не споменаваме дребният факт, че беше сгоден за най-добрата й приятелка. Жозефин не можеше да си обясни какво бе видяла в мъжа Грейс или, ако трябваше да бъде брутално откровена, какво бе видял той в нея. Грейс беше красива, мила и очарователно непохватна — качества, които я правеха перфектна за някой — ако този някой не беше лорд Мелбърн.
— Ами, така — каза тя най-накрая. — Ще се връщам в салона и ще ви оставя насаме. Дръж се — посъветва Маркъс, а във виолетовите й очи блесна симпатия. — Катрин е силна и вече е минала веднъж през това.
Самото споменаване за обичната едногодишна дъщеричка на Маркъс, Елизабет, която си играеше отвън под строгото наблюдение на Хана, го накара да се отпусне.
— Да — въздъхна той, — разбира се, че е. Разбира се. Благодаря ти, Жозефин.
— Няма защо — усмихна се тя.
Напускайки кабинета, тя затвори вратата тихо зад себе си и се облегна на нея. Не й убягна, че лорд Мелбърн не се допита — нито веднъж — за местонахождението или благосъстоянието на Грейс. Мъжът беше безчувствен като мъртва риба. Не бе подходящ даже да лиже обувките на Грейс, камо ли да й бъде съпруг. В този момент Жозефин реши, че трябва да се направи нещо. И че тя бе точният човек, който да се заеме със задачата.
Два часа по-късно със зачервени бузи и разрошена червена коса, Маргарет се появи в горната част на стълбището, за да обяви появяването на детето на Катрин и Маркъс — красиво, русо, синеоко момиченце, което приличаше изцяло на майка си.
— Момиченце! Още едно момиченце! — извика Маркъс, преди да се втурне към стълбите, за да отиде при жена си и новородената си дъщеричка.
— Колко жалко, че не е момче — отбеляза лорд Мелбърн.
— Избраха ли име? — попита Грейс.
— Сара — отвърна Маргарет. Отпускайки се изтощена на една от стълбите, тя протегна ръце над главата си и се прозя широко. — И Абигейл.
— Избрали са две имена? — Жозефин се намръщи. — Това е доста странно, не мислиш ли?
— Не са две имена — поправи я Маргарет, — а две бебета.
— Две бебета? — изписка радостно Грейс. Скачайки напред, тя се препъна в килима, който Маркъс беше тъпкал по-рано днес и политна с главата напред. По-бързо, отколкото някой можеше да мигне, лорд Мелбърн се пресегна, хвана я около кръста, изправи я на крака и се завърна на мястото си до стената. — Но ти каза само едно име на Маркъс — каза тя.
Маргарет се усмихна.
— Е, да, Катрин искаше да е изненада.
На горния етаж в тихото усамотение на очарователната спалня със сини стени и жълти завеси, много изненадан и въодушевен, Маркъс се беше надвесил над креватчето на двете си новородени дъщери. Съпругата му спеше в спалнята отсреща напълно изтощена, но безгранично щастлива. Точно когато Маркъс се обърна, за да тръгне към нейните покои, усети как някой го подръпва леко по панталона.
"Мрачна красота" отзывы
Отзывы читателей о книге "Мрачна красота". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Мрачна красота" друзьям в соцсетях.