Джилиан Итън - Мрачна красота

— Маркъс, искам развод.

Маркъс Уилям Томас Уиндфеър, седмият херцог на Кенсингтън, повдигна очи от счетоводните книги, за да погледне равнодушно към жена си. Тя отвърна предизвикателно на погледа му със сапфиреносините си очи, горящи с упорития блясък, който му беше познат до болка, и изпъна плътните си розови устни в безкомпромисна линия.

Когато Маркъс беше срещнал Катрин Нетъл на дебютантския й бал преди четири години, тя беше най-привлекателното момиче в цялата зала. Веднага го беше пленила с чувствените извивки на устните си и музикалния звън на смеха си. За жалост женствеността й с времето се беше превърнала от привлекателна в спираща дъха.

Беше дребничка, със стройно тяло, нежна, бяла кожа и гъст водопад от лъскави руси коси. Тази сутрин бе облечена със синя рокля, която подчертаваше тънката й талия и деликатните й извивки. Косата й беше прибрана в разхлабен кок, а на ушите й висяха изискано перлени обици. Беше й ги подарил за сватбата и тя ги носеше само когато щеше да иска нещо от него.

— Не — каза безизразно, след което върна вниманието си обратно върху редовете с числа, които беше пресмятал. Една тънка ръка се спусна над бюрото, сграбчи счетоводната книга и я издърпа под носа му.

— Катрин — въздъхна той, — държиш се като дете. Тази сутрин нямам време за гневните ти избухвания.

— Гневни избухвания? — Една руса вежда се повдигна нагоре. — Нямам гневни избухвания, скъпи, просто настроения. Всички документи са готови. Единственото, което искам от теб, е да се подпишеш.

— За трети път ти казвам — просъска решително той, — че няма да се развеждаме. Чисто и просто това не се практикува. Сега ми дай счетоводната книга и се махай от кабинета ми.

— Не се практикува често — поправи го Катрин, подавайки му книгата. — Но се практикува. Не се обичаме, Маркъс. Никога не сме се обичали. — Тя го изгледа умолително, а в сините й очи проблесна емоция.

Маркъс се зачуди разсеяно дали щеше да се разреве. Катрин беше страхотна актриса, талант, който за съжаление откри едва след като се венчаха. След първата бурна година от брака се бяха отдалечили един от друг все повече и повече. Той живееше в имението си в Кенсингтън през зимата, докато тя посещаваше баловете в Лондон и ходеше в провинцията с останалите дами от висшето общество през лятото, докато той ръководеше бизнеса си от града. Беше удобно споразумение и за двама им. Или поне докато в главата й не се бе загнездила абсурдната мисъл за развод.

През последните две седмици го беше преследвала като хрътка. Даже бе стигнала толкова далеч да го последва от Лондон до Кенсингтън — нещо, което се беше заклела да не прави, освен ако не го сполетеше някакъв смъртоносен инцидент, за което го беше информирала, че с удоволствие ще дойде в провинцията, за да присъства на погребението му.

С дистанцията помежду им Маркъс беше започнал да забравя как ухаеше жена му. Какъв беше вкусът й. Можеше да се съсредоточи единствено върху лошите й качества, от които имаше предостатъчно. Дори беше започнал да пренебрегва факта, че все още бе лудо влюбен в нея — жената, която ненавиждаше земята, по която стъпваше той.

Сега обаче, накъдето и да погледнеше, тя бе там. В кабинета му, в трапезарията на вечеря, в конюшнята при любимата му кобила. Беше станала негова втора сянка. Сянка, от която не се нуждаеше и която не желаеше. Жена му беше започнала да го побърква.

— На сутринта ще замина за Уудсгейт — каза, когато внезапната мисъл го връхлетя. Устата му се изви в лека усмивка, чудейки се как така не се беше сетил по-рано. Катрин може и да беше напуснала удобствата на градската си къща, за да го последва в провинцията, но никога нямаше да се довлачи до другия край на Шотландия, за да дойде в Уудсгейт — малка, порутена ловна хижа, която му беше оставена от някакъв далечен чичо. — Не знам колко време ще отсъствам, затова ще е най-добре да се върнеш в Лондон, докато ме няма.

— Уудсгейт? — повтори Катрин. Устните й се разтвориха в удивление. — Защо, за бога? Не си ходил там от почти две години. — Очите й се присвиха подозрително. — Няма да отидеш там само за да избягаш от мен, нали, Маркъс? Това би било много недостойно от твоя страна.

— И какво, ако е така? — отсече той, като се изправи от стола с едно плавно движение, и поставяйки заякналите си от язденето ръце върху бюрото, се приведе напред. — Какво правиш тук, Катрин? За какво е всичко това? Казах ти, че няма да има никакъв развод и точка! Сега прави каквото ти казвам и излез оттук.

— Не! — извика тя в отговор, изненадвайки го. — Този път няма да ме пренебрегнеш.

Слънцето се процеждаше през ефирните завеси зад нея и огряваше цялото й тяло с мек, неземен блясък. Приличаше на разгневена приказна кралица, готова на опустошителна война срещу врага си, или с други думи — срещу него.

Приглаждайки един тъмен кичур от челото си в нетърпелив жест, Маркъс се обърна и закрачи към шкафа с напитки в ъгъла на стаята. Наля си две чашки от най-доброто уиски и ги изпи една след друга.

— Пиеш преди обяд? — попита презрително Катрин. — Колко типично за теб.

— Държиш се като кучка преди обяд? Колко типично за теб, Катрин — контрира я бързо, все още с гръб към нея. Чу я как ахна от възмущение, след което в лявото му рамо избухна ужасна болка. Обръщайки се, разбра, че беше хвърлила по него бронзовата статуетка на гола жена, която държеше на бюрото си. Катрин винаги я бе ненавиждала. Нямаше как да знае, че моделът беше правен по нея.

— Господи, това заболя адски много — изръмжа той, потърквайки пулсиращото си рамо.

Задъхана, Катрин кръстоса ръце и го изгледа.

— Радвам се! Дано наистина е така! Казвала съм го преди и ще го кажа отново, Маркъс. Няма да си тръгна, докато не ми дадеш това, което искам.

С две големи крачки той прекоси кабинета и застана пред нея. Преди да успее да реагира, той обхвана кръста й с едната си ръка и я притисна към себе си, докато телата им не прилепнаха плътно едно в друго. Усети как си пое рязко въздух и я задържа здраво, докато тя се опитваше да се измъкне от хватката му. Когато повдигна двете си ръце, стиснати в юмруци, за да го удари, той улови китките й с едно ловко движение и се усмихна мрачно. Всичко си имаше край. Търпението му относно фантазиите й за развод се беше изчерпало. Беше време да я постави твърдо на мястото й.

— Маркъс! Пусни ме — протестира тя, като се извиваше във всички посоки в жалък опит да се освободи.

Един остър лакът се заби в едната страна на главата му и той изпъшка, но не разхлаби хватката си.

— Не — отвърна той с пресипнал глас, тъй като движенията й пораждаха моментална реакция в слабините му. — Ти си ми жена, Катрин, и макар да знам, че това понятие вече не ти е никак приятно, ние разменихме клетви пред Бог. Нямам намерение да ги нарушавам!

— Но защо? — проплака тя отчаяно. — Не съм някоя твоя вещ, която можеш да сложиш на рафта си, за да събира прах. Та ние почти не се виждаме. Не сме… не сме спали в една спалня от три години.

Факт, с който Маркъс беше изключително запознат в момента. Катрин продължаваше да гледа упорито настрани, разкривайки му нежната извивка на врата си и пулса, който туптеше там, едва забележим като крилцата на пеперуда. Желанието да се приведе напред и да захапе гладката плът, да зарови лице, да оближе и нацелува порцелановата кожа беше толкова изкушаващо, че той я пусна рязко, преди да е направил нещо, за което да съжалява по-късно.

— Както казах вече, утре заминавам за Уудсгейт — каза троснато, като пристъпи зад бюрото, за да скрие нарастващата си ерекция. — Връщай се в града и не повдигай повече темата за развод. Няма да търпя капризите ти повече. Аз съм ти съпруг и ще правиш каквото ти наредя!

Очите на Катрин се разшириха и две розови петна се появиха на скулите й. Устните й се извиха подигравателно.

— Не съм куче, Маркъс. Не можеш просто ей така да ми наредиш да отида там или там и да ми заповядваш да забравям разни неща. Отивай в гниещата си барака в планините. Ще съм тук, когато се върнеш. Няма да те оставя на мира, мили ми съпруже, докато не получа това, което искам. Ще превърна живота ти в същински ад!

Маркъс седна бавно в кожения стол. Със стисната челюст, изгледа жена си с такъв поглед, от който повечето мъже биха се свили и затреперили от страх. Катрин даже не потръпна.

— Заплашваш ли ме? — попита той невярващо.

На устните й се появи усмивка, но очите й останаха безчувствени като диаманти.

— Разбира се, че не, скъпи — отвърна тя сладникаво, — обещавам ти. Желая ти приятно пътуване. Ще се видим, когато се върнеш.

Маркъс изръмжа и скочи от стола да направи и той нямаше представа какво, но Катрин сигурно най-накрая беше видяла смъртоносното намерение в очите му, тъй като излетя от стаята във вихрушка от сини поли и благоразумно затвори вратата след себе си.

— Да му се не види — изрече Маркъс изтощено. Потърка лицето си с ръка и се обърна към шкафа с алкохол, за да си налее още едно питие. Загледа се в чашата, наполовина пълна със скоч, взирайки се дълго и умислено в кехлибарените дълбини, преди да я изпразни на един дъх. Остави я на бюфета, застана пред главния прозорец и дръпна едната завеса настрани, за да погледне към моравата долу.