— Както и да е. Просто искам да ти помогна. Всъщност отмъщението е нещо като моя специалност. Не че се хваля, но…

— Добре де, какво имаш предвид? — питам, като отбягвам погледа на Лиси.

— Да издраскаш с пирон колата му, да му нарежеш костюмите, да зашиеш риба в подгъва на пердетата му и после да гледаш сеир, когато се развали… — вдъхновено подема Джемима така, сякаш рецитира поезия.

— Това в училище ли си го научила? — врътва очи към небето Лиси.

— Аз съм феминистка! — рязко вирва глава Джемима. — Ние, жените, трябва да отстояваме правата си. И то решително! Преди да се омъжи за баща ми, майка ми, например, имала връзка с един учен, който постъпил ужасно с нея. Отказал да се ожени за нея три седмици преди сватбата им, представяте ли си?! И така, една нощ тя се промъкнала в лабораторията и изключила всичките му глупави машинарии. Така цялото му многогодишно изследване отишло по дяволите! И това ако не е урок за Емерсън!

— Емерсън ли? — зяпва я Лиси удивено. — Емерсън… Дейвис ли?

— Точно така. Дейвис.

— Емерсън Дейвис, който бил на прага да открие лек срещу едрата шарка, но на последния етап всичките му експерименти изведнъж се провалили? Искаш да кажеш, че…

— Какво пък, не е трябвало да обижда мама! — предизвикателно вирва брадичка Джемима. После се обръща към мен и продължава: — Друго средство, което мама горещо ми препоръчва, е масло от люти чушлета. След като си била обидена, уреждаш по някакъв начин с типа да правите за последно секс. И по едно време му предлагаш да му направиш еротичен масаж. И втриваш маслото в… е, знаеш къде. — Очите на Джемима искрят вдъхновено. — Е, ще го заболи точно на най-чувствителното място!

— Това ти го е казала… майка ти? — пита Лиси невярващо.

— Ами да — потвърждава Джемима. — Всъщност начинът, по който го направи, беше много мил. Навръх осемнадесетия ми рожден ден тя подреди красиво масата, покани ме да седна и каза, че трябва да си поговорим за ваимоотношенията между мъжете и жените…

Лиси и аз я гледаме потресено.

— И тогава ти каза да натриваш мъжките гениталии с… масло от люти чушлета, така ли? — шокирано пита Лиси.

— Само когато мъжът е постъпил наистина гадно с теб — обяснява Джемима с досада. — Какъв ти е проблемът, Лиси? Да не би да смяташ, че трябва да позволяваш на мъжете да те тъпчат безнаказано?

— Не, не, разбира се — отговаря Лиси. — Но не бих си отмъщавала с… люти чушлета!

— Добре де, а как би си отмъстила ти, умницо? — предизвикателно слага ръце на кръста си Джемима.

— Как ли? — повтаря въпроса Лиси и се замисля за секунда. — Е, добре. Ако изобщо реша да падна толкова ниско, че да си отмъщавам… което не бих направила, защото съм убедена, че това би било огромна грешка… Бих постъпила точно така, както е постъпил и той с мен. В случая с Ема, бих изложила на показ неговите тайни.

— Хм… доста добра идея всъщност — намусено признава Джемима.

— Аз бих го унижила него — продължава Лиси с отмъстително пламъче в очите. — Аз бих го посрамила него. За да види колко е хубаво.

Двете се обръщат едновременно и впиват в мен очаквателен поглед.

— Ама аз не знам никакви негови тайни — измънквам смутено.

— Няма начин да не знаеш! — отсича Джемима.

— Сигурно знаеш. Нали той ти е споделял всичко? — отбелязва Лиси.

— Не, не знам. — Усещам да ме залива нова вълна на унижение. — Ти беше права, Лиси. Само аз му споделях всичките си тайни. Той нищо не ми казваше. Изобщо не сме били сродни души. Каква съм глупачка!

— Не, не си глупачка, Ема! — съчувствено потупва ръката ми Лиси. — Просто си била доверчива.

— То е все едно! — мрачно упорствам аз.

— Няма начин да не знаеш поне нещо! — казва решително Джемима. — Спала си с него, за Бога! Той сигурно има някаква тайна. Някое слабо място.

— Ахилесова пета — подхвърля Лиси услужливо.

Джемима й хвърля снизходителен поглед.

— Не е нужно непременно да е свързано с краката му — пояснява ми тя. — Всичко може да свърши работа. Хайде, мисли! Сети се за нещо!

Послушно затварям очи и напрягам мозъка си. Тайни… Някаква тайна на Джак… Мисли, Ема, мисли!

И изведнъж се сещам. Шотландия! Отварям очи и усещам да ме залива вълна на радостна възбуда. И аз знам една от неговите тайни!

— Какво? — жадно пита Джемима. — Сети ли се за нещо?

— Той… — започвам, но веднага прехапвам език.

Нали бях обещала на Джак да не казвам! Обещах му го!

Но пък… какво от това? Защо изобщо трябва да спазвам каквото и да съм му обещала? Да не би той да запази моите тайни?

— Бил е в Шотландия! — заявявам триумфално. — Първия път, когато се запознахме в самолета, той ме помоли да не издавам, че е бил в Шотландия!

— Че защо да не издаваш? — пита Лиси.

— Не знам.

— Какво е правил в Шотландия? — пита Джемима.

— Не знам.

Настава мълчание.

— Хм… — обажда се най-сетне Джемима. — Не бих казала, че това е кой знае колко посрамваща тайна, нали? Така де, и в Шотландия живеят доста умни хора. Не се ли сещаш за нещо по-подходящо? Например… той с перука ли е?

— Разбира се, че не! — отговарям възмутено.

Ама тя сериозно ли си мисли, че бих излизала с мъж, който носи перука?!?

— Ами в такъв случай ще трябва да измислиш нещо — заявява Джемима. — Преди тази история с учения мама е имала връзка с един политик, който е постъпил много гадно с нея. Така че тя пуснала слух, че той взема рушвети от комунистическата партия и се погрижила това да стигне до Камарата на лордовете. Това било добър урок за Денис!

— Да не би да става дума за… Денис Ливлин? — пита Лиси предпазливо.

— Аха. За същия.

— За Денис Ливлин, опозорения държавен секретар?! — зяпва я Лиси шокирано. — Който после цял живот се борил да изчисти опетненото си име и в крайна сметка свършил в клиника за душевно болни?

— Какво пък, да не е обиждал майка ми! — вирва брадичка Джемима. От джоба на халата й се разнася звън на часовник. — О, време е за педикюра ми!

Джемима се врътва и влиза в апартамента, а Лиси клати глава и настойчиво ми шепне:

— Тя е побъркана. Абсолютно откачена. Ема, да не си посмяла да измисляш разни работи за Джак Харпър.

— Няма, разбира се! — възкликвам възмутено. — Ти за каква ме имаш? Пък и все едно. Никога не бих могла да си отмъстя на Джак. По никакъв начин не бих могла да го нараня и унижа. Той няма никакви слаби места. Той е могъщ мултимилионер. А аз съм едно… най-обикновено… една… нищо и никаква… пълна нула!

XXI

На следващата сутрин се събуждам, обзета от панически ужас. Буквално ми прилошава от страх. Чувствам се точно като шестгодишно хлапе, което не иска да ходи на училище. Така де, шестгодишно хлапе с махмурлук.

— Не, не мога да отида на работа — заявявам на Лиси в осем и половина и се запъвам в коридора като магаре на мост. — Просто не мога да вляза в офиса и това е!

— Можеш! — окуражава ме тя, като закопчава копчетата на жакета ми. — Всичко ще е наред. Горе главата!

— Ами ако се държат ужасно с мен?

— Няма да се държат ужасно с теб. Та те са ти не само колеги, но и приятели. Пък и досега сигурно вече са забравили всичко.

След около половин час увещания най-сетне тръгвам. Чувствам се точно като куче, което е било изритано навън, когато слизам по стълбите и отварям входната врата. На прага се сблъсквам с някакъв униформен куриер — чете имената по звънците, прегърнал най-огромния букет цветя, който съм виждала през живота си.

— Извинете — обръща се към мен той. — Търся Ема Коригън.

— Аз съм — отговарям изненадано.

— Чудесно! — усмихва ми се куриерът и ми протяга бележник и химикалка. — Днес явно е щастливият ви ден. Подпишете ми се тук, моля…

Гледам изумено букета в ръцете му. Рози, фрезии, някакви огромни пурпурни цветя… и фантастични тъмночервени топчести неща… тъмнозелени стръкове плътни декоративни треви… и нежни бледозелени филизчета, приличащи на аспарагус…

Добре, може и да не ги знам как се казват всички тези цветя, но едно знам със сигурност: тези цветя са адски скъпи.

— Момент — обръщам се към куриера, преди да взема химикалката, която ми подава. — Искам да проверя от кого са.

Грабвам пъхнатата между цветята картичка, разгръщам и и плъзвам поглед по дългия текст, без да вниквам в съдържанието му, докато не стигам най-отдолу, до подписа.

Джак.

Отново се разтрепервам от обида. Какво? Той смята, че някакви глупави цветя могат да заличат всичко, което направи?

Нищо че букетът е огромен и адски луксозен.

— Не ги искам, благодаря — казвам на куриера и гордо вирвам брадичка.

— Не ги искате! — невярващо ме гледа той.

— Какво става тук? — чувам зад себе си гласът на Лиси, също тръгнала да излиза. В следващия миг забелязва букета и възкликва: — Господи, каква прелест! От Джак са, нали?

— Да, но не ги искам. Махнете ги оттук — казвам на куриера.

— Чакай! — виква Лиси. — Нека само ги помириша! — Сграбчва букета и завира лице в цветята. — Никога не съм виждала нещо по-красиво! Не би ли могла да… — поглежда ме умолително тя.

— Не, Лиси! Не мога да ги приема! Защото той ще си помисли, че съм му простила и всичко е наред.

— Май че си права — въздъхва Лиси, като докосва нежно с пръст кадифенорозовото листенце на една от розите. — Жалко, но наистина е по-добре да ги върнеш.

— Да ги върне ли?! — долита зад нас възмутеният глас на Джемима, която идва да види какво става. — В никакъв случай! Утре съм поканила гости на вечеря и тези цветя ще ми свършат чудесна работа. — Тя поглежда етикетчето и възкликва: — „Смит енд Фокс“! Боже мили! Ама ти знаеш ли колко струва този букет? Как така ще го връщаш?!

— Не ме интересува колко струва! — възкликвам разпалено. — Цветята са от Джак! Невъзможно е да ги приема!

— Защо да е невъзможно? — пита Джемима искрено учудена.