— Какво правиш ти тук? — пита Артемис, когато в един момент се озовавам до нея. — Ами телефоните?

— Няма таксация без презентация — чувам се да казвам внушително.

Това едва ли е подходящо изказване за случая (не че изобщо знам какво означава), но с него определено постигам желания ефект, защото Артемис ме зяпва и млъква.

Надигам се на пръсти, за да мога да виждам екрана над главите на хората пред мен. И най-сетне — да, ето го! Седи небрежно отпуснат на креслото в студиото, облечен в дънки и бяла тениска, а срещу него са седнали водещите на предаването — мъж и жена в делови костюми.

Ето го! Мъжът, когото обичам. О, Боже, толкова е хубав, че ми се приисква да го целуна. И ако нямаше хора, положително щях да отида и да лепна една целувка на телевизора. Честно.

— Разбира се, след смъртта на Пийт ми беше много тежко — казва Джак точно в този момент. — Но наскоро… наскоро животът ми се преобърна и отново се чувствам вдъхновен. Отново изпитвам удоволствие и от живота, и от работата си.

Цялата потръпвам от щастие и гордост.

Така де, той сигурно намеква за мен, нали? Няма за какво друго. Аз съм преобърнала живота му! О, Господи! Това звучи дори още по-романтично от „ти ме заплени“!

— Вече навлязохте на пазара за тонизиращи напитки — отбелязва водещият. — А сега се каните да стъпите и на пазара за женски артикули.

— Какво? — разнасят се изненадани възгласи из залата и хората започват да се споглеждат.

— Каним се да стъпим на женския пазар, така ли?

— Че откога?

— Аз всъщност знаех — подхвърля нехайно Артемис. — От известно време няколко души сме в течение на този проект.

Изведнъж се сещам за онова съвещание на Джак… с яйчниците. Адски вълнуващо! Тръгваме в нова посока!

— Би ли споделил с нас малко повече подробности? — пита водещият.

— Проектът все още е в ранните си стадии — отговаря Джак. — Но мога да ви кажа, че предвиждаме цяла линия продукти, предназначени за жени. Напитка, дрехи, парфюми. Имаме съвсем точна творческа визия — казва той, усмихва се на водещия и добавя: — И сме въодушевени от новия си проект.

— А накъде ще се прицелите този път? — пита водещият, като се консултира със записките си. — Към жените от спортен тип ли?

— Съвсем не — отговаря Джак. — Целта ни е… момичето от улицата.

— Момичето от улицата ли? — водещата изведнъж се поизправя на стола си и изглежда някак леко засегната. — Какво имаш предвид? Какво, според теб, представлява това момиче от улицата?

— Какво представлява ли? — Джак прави кратка пауза. — То е на двадесет и няколко години. Работи в някакъв офис. Отива на работа с метрото. Вечер излиза с приятелки, а после се прибира вкъщи с автобуса… Едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче.

— Има ги хиляди такива — подхвърля водещият с усмивка.

— Но марката „Пантера“ винаги се е асоциирала с мъжете — отбелязва скептично водещата. — С типично мъжкия стремеж към съревнование и победа. С мъжката ценностна система. Наистина ли смяташ, че ще можете да се прехвърлите и да покорите женския пазар?

— Направихме проучвания — спокойно обяснява Джак. — И имаме чувството, че познаваме добре мишената, към която сме се прицелили.

— Проучвания, така ли? — остро подхвърля водещата. — Да не би това да е поредният случай, когато мъжете ще казват на жените какво да харесват и да искат?

— Определено не — отговаря Джак все така учтиво, но забелязвам по лицето му да пробягва лека досада от неприкрития и нападателен феминизъм на водещата.

— Доста компании са се опитвали да се пренасочат към нов пазар и са се проваляли — казва водещият. — Да не се окажете и вие една от тях?

Господи, защо са толкова враждебно настроени? Сигурна съм, че Джак знае какво прави!

— Убеден съм, че ще успеем — отговаря спокойно Джак.

— О, я стига! — възкликва водещата, обляга се назад и скръства ръце пред гърдите си. Цялата й поза излъчва авторитетност и недоверие. — Възможно ли е компания като „Пантера“… възможно ли е типичен мъж като теб… наистина да прозре в психиката на… както ти го нарече… най-обикновеното, съвсем незабележително момиче?

— Да, възможно е! — предизвикателно я поглежда в очите Джак. — Познавам това момиче, тази млада жена всъщност.

— Познаваш я? — със саркастично недоумение повдига вежди водещата.

— Знам какво представлява тя — продължава Джак. — Знам какви са вкусовете й. Знам какви дрехи харесва. Знам какво обича да яде и да пие. Знам какво иска да получи от живота. Тя носи дрехи дванадесети номер, но й се иска да бъде осми. Тя… — Джак разперва леко ръце, сякаш търсейки вдъхновение. — …Тя яде овесени ядки на закуска и обича да си топва диетична бисквита в капучиното.

Изненадано поглеждам диетичната бисквита, която държа и точно се канех да топна в капучиното си. А… а тази сутрин закусвах овесени ядки.

— В днешно време отвсякъде ни се натрапва агресивно една измислена представа за съвършени, лъскави хора, живеещи в някакъв измислен, съвършен, лъскав свят — все повече се разпалва Джак. — Докато тази млада жена е напълно реална. В някои дни тя има настроение и се чувства добре, в други няма. Носи модни прашки, въпреки че ги смята за неудобни. Прави си стриктен седмичен режим за физически упражнения, който обаче никога не изпълнява. Пред хората се преструва, че чете издания за бизнес, но в действителност чете пъхнатото между страниците им клюкарско списание.

Гледам като омагьосана телевизионния екран.

Чакай, чакай малко… Това ми звучи някак… прекалено познато.

— Точно както правиш ти, Ема — подхвърля ми Артемис. — Видях те да четеш един брой на „Окей“, пъхнат между страниците на „Маркетинг Уийк“. — Поглежда ме с подигравателна усмивка и очите й се спират върху диетичната бисквита и капучиното в ръцете ми.

— Тази млада жена обича красивите дрехи, но не е жертва на модата — продължава Джак от екрана. — Най-често може да я видите обута в дънки…

Артемис вперва невярващ поглед в моите „Левис“.

— …и с изкуствено цвете в косата…

Неволно вдигам ръка и докосвам изкуствената роза в косата си.

Не, не. Невъзможно е той да… Невъзможно е той да говори за…

— О… Боже… мили! — на висок глас, бавно и натъртено произнася Артемис.

— Какво? — пита Каролин, която седи от другата й страна.

После проследява погледа на Артемис и изразът на лицето й постепенно преминава от любопитство в шокирано разпознаване.

— Боже мили! — възкликва Каролин. — Ема! Та това си ти!

— Не, не съм аз! — възразявам, но с разтреперан глас.

— Ти си!

Забелязвам, че хората наоколо започват да се смушкват един друг и да ме зяпат.

— Тя чете по петнадесет хороскопа всеки ден и си избира да вярва на онзи, който й харесва най-много — долита гласът на Джак.

— Ти си! — изумено извиква Каролин. — Ти точно така правиш!

— …прехвърля отгоре-отгоре какво пише по кориците на сериозните книги, а после се преструва, че ги е чела… — продължава Джак.

— Знаех си, че не си чела Дикенс! — триумфално възкликва Артемис.

— …обожава сладко шери…

— Обожаваш сладко шери ли? — поглежда ме ужасено Ник. — А стига бе, такава гадост!

— Това е Ема! — дочувам да си подвикват хората отвсякъде. — Ема Коригьн!

— Ема? — поглежда ме Кейти невярващо. — Но… но…

— Не е Ема! — изведнъж извиква през смях Конър, който се е облегнал на стената в другия край на залата. — Я не ставайте смешни! Като начало, Ема е осми номер, а не дванадесети!

— Осми номер ли? — захилва се подигравателно Артемис.

— Осми номер! — изкикотва се Каролин. — Как ли пък не!

— Какво, не си ли осми номер? — зяпва ме удивено Конър. — Но нали ми каза, че…

— Знам…, че ти казах — преглъщам тежко с пламнало лице. — Но бях… щях да…

— Наистина ли си купуваш дрехите от магазини за втора употреба, а се преструваш, че са нови? — пита Каролин заинтригувано, като отклонява поглед от телевизора към мен.

— Не! — възкликвам възмутено. — Така де… може би… понякога…

— Тя тежи шестдесет и един килограма, но казва, че е петдесет и един — долита гласът на Джак.

Какво? Какво?

Цялото ми тяло се сгърчва шокирано.

— Не е вярно! — виквам възмутено към екрана. — Изобщо не тежа шестдесет и един килограма! Тежа… тежа около… петдесет и шест… и половина… — добавям припряно половинката, защото виждам, че всички са извърнали глави към мен и ме зяпат изпитателно.

- … мрази плетивата на една кука…

Из залата се разнася удивен шепот.

— Какво? Мразиш моите плетива, така ли? — долита до слуха ми невярващият глас на Кейти.

— Не е вярно! — обръщам се ужасена към нея. — Не е вярно! Обожавам ги! Много добре знаеш, че обожавам плетивата на една кука!

Но Кейти вече е изхвърчала ядосано от залата.

— Тя плаче, когато слуша „Карпънтърс“ — казва Джак от екрана. — Тя обича „Абба“ и ненавижда джаза…

О, не! О, не… о, не…

Конър ме гледа така, сякаш собственоръчно съм забила кама в сърцето му.

— Ти… ненавиждаш… джаза!


Чувствам се така, както в някой от онези кошмари, когато съзнаваш, че всички виждат бельото ти и искаш да побегнеш, а не можеш. Буквално съм като парализирана от шок и ужас. В състояние съм единствено да гледам втренчено напред и вътрешно да се гърча в тотална агония, докато гласът на Джак ехти неумолимо откъм телевизионния екран.

Всичките ми тайни! Всичките ми лични… всичките ми най-интимни тайни! Оповестени на всеослушание по телевизията! Толкова силно съм потресена, че дори не възприемам всичко, което казва.

— Когато отива за първи път на среща с някой мъж, тази млада жена си облича бельо, за което вярва, че й носи късмет… тайно взема от гардероба на съквартирантката си обувки и дрехи, които после представя за свои… прави се, че тренира кикбокс… има двойствени чувствало отношение на религията… притеснява се, че гърдите й са прекалено малки…