Софи Кинсела - Можеш ли да пазиш тайна?

През следващите две седмици абсолютно нищо не е в състояние да помрачи щастието ми. Абсолютно нищо. Имам чувството, че плувам в облаците. В офиса по цял ден си седя и се усмихвам на компютъра си. Саркастичните подмятания на Пол отскачат от мен като сапунени мехурчета. И изобщо не ми пука, че Артемис ме представя като своя лична секретарка на хората от някаква рекламна агенция, дошли на посещение при нас. Да приказват каквото си искат. Все ми е едно. Защото те не знаят, че когато се усмихвам влюбено на компютъра си, то е заради поредния шеговит и нежен имейл от Джак. Не знаят, че човекът, на когото служат всички те, е влюбен в мен! В мен!! В Ема Коригьн. Най-нисшестоящата служителка в отдела по маркетинг на неговата компания.

— Е, разбира се, аз на няколко пъти разговарях надълго и нашироко с Джак Харпър по този и много други въпроси — чувам да казва Артемис на някого по телефона. — Именно. И той също смята — точно като мен самата, — че фокусът на тази концепция действително трябва да бъде пренасочен.

Дрън-дрън! Изобщо не е разговаряла надълго и нашироко с Джак Харпър. Нито веднъж. Почти се изкушавам да му пратя веднага един имейл, за да го информирам колко нагло споменава всуе неговото име.

Само че би било твърде дребнаво, нали?

Пък и не само Артемис го прави. Буквално всички с повод и без повод подхвърлят: „Дълго говорих с Джак Харпър за еди какво си“, „Двамата с Джак Харпър смятаме, че…“, „Джак Харпър ме подкрепя изцяло за…“ и други подобни измишльотини. Сега, когато го няма, за да ги опровергае, всички изведнъж започнаха да се правят на негови най-задушевни приятели.

Всички, освен мен. Аз си кротувам и се пазя изобщо да не произнасям името му.

Отчасти, защото знам, че ако го произнеса, веднага ще се изчервя като домат, ще се ухиля до уши или нещо подобно. И отчасти, защото имам ужасното предчувствие, че веднъж започна ли да говоря за Джак, после въобще няма да мога да спра. Но най-вече, защото никой не повдига темата „Джак Харпър“ пред мен. Така де, какво бих могла да кажа аз по нея? Ами да, аз съм последната дупка на кавала тук, една мижава асистентка и нищо повече.

— Ей — провиква се Ник с телефонната слушалка в ръка. — Джак Харпър ще говори по телевизията!

— Какво? Кога? — разнасят се възгласи от всички страни.

Вдигам изненадано глава. Джак ще говори по телевизията ли?

Как така не ми е споменал нито дума за това?

— Да не би някой телевизионен екип да се изтресе тук? — суетно започва да оправя косата си Артемис.

— Не знам — свива рамене Ник.

— Я чуйте всички — надига глас Пол, който точно в този момент се появява от офиса си. — Джак Харпър е дал интервю за телевизионната програма „Бизнес наблюдател“. В голямата заседателна зала сме сложили широкоекранен телевизор. Всеки, който желае, може да отиде и да гледа интервюто там. Един от вас обаче трябва да остане, за да вдига телефоните — заявява Пол и погледът му се спира върху мен. — Ема, ти оставаш тук.

— Какво? — питам неразбиращо.

— Ти оставаш тук да вдигаш телефоните — натъртва Пол. — Ясно ли е?

— Не. Искам да кажа… И аз също искам да гледам интервюто! — възкликвам настоятелно. — Не може ли някой друг да остане? Артемис, не можеш ли ти да останеш?

— Изключено! — само дето не кресва Артемис. — Не бъди такъв егоист, Ема. Пък и на теб изобщо няма да ти бъде интересно.

— Ще ми бъде интересно!

— Не, няма! — презрително врътва очи Артемис.

— Ще ми бъде! — виквам отчаяно. — Той е…той е и мой шеф също!

— Да бе, вярно — съгласява се саркастично Артемис. — С една малка разлика. Ти едва ли си разменила и две думи с Джак Харпьр.

— Напротив! Много повече съм разменила дори! — изтърсвам, преди да успея да се възпра. — Веднъж например присъствах на заседание, на което беше и той…

— И му поднесе чаша чай, а? — Артемис среща погледа на Ник и му прави подигравателна физиономия, за да подчертае колко съм глупава.

Гледам я преизпълнена с ярост, кръвта бучи в ушите ми, изгарям от желание поне веднъж да ми хрумне нещо наистина умно и съкрушително, с което да я унижа.

— Достатъчно, Артемис — отсича Пол. — Ема, ти оставаш тук. Край, въпросът е решен.

В дванадесет без пет офисът вече е напълно пуст. Тук сме само аз, една бръмчаща муха и един факсов апарат, който делово изписва получавано в момента съобщение. Отчаяно бръквам в средното чекмедже на бюрото си и измъквам един аерошоколад, а след него и голяма диетична бисквита. Точно съм отхапала първата хапка шоколад, когато телефонът ми иззвънява.

— Всичко е наред — долита гласът на Лиси. — Видеото е готово за запис.

— Благодаря ти, Лиси — казвам, дъвчейки поредното парче шоколад. — Ти си страхотна.

— Не мога да повярвам, че не са ти позволили да отидеш и ти да го гледаш.

— И аз. Адски несправедливо! — Свличам се още по-нещастно в стола си и буквално натъпквам устата си с шоколад.

— Както и да е, довечера ще го гледаме заедно. Джемима също е пуснала видеото си да записва, така че твърдо ще го имаме.

— А Джемима защо си е вкъщи? — питам изненадано.

— Писала се е болна, за да се отдаде на домашни козметични процедури. О, щях да забравя. Обади се баща ти — додава Лиси предпазливо.

— Аха — отронвам с леко угризение на съвестта. — И какво каза?

Не съм говорила с мама и татко от скандала на Корпоративния ден на семейството. Просто нямам сили да го направя. Още ме боли и се срамувам от станалото, пък и съм наясно, че те при всички положения ще застанат на страната на Кери.

Ето защо когато татко ми звънна в офиса още на следващия понеделник, аз се направих на много заета и казах, че ще им се обадя. Така и не го направих.

Добре де, знам, че все някога ще трябва да говоря с тях. Но само да не е сега. Не и когато съм толкова щастлива.

— Видял рекламния спот за интервюто — казва Лиси. — Познал Джак и се притеснил, че може да го изпуснеш, ако не знаеш кога ще го излъчват. И освен това каза, че… — Лиси замълчава колебливо. — Наистина иска да поговорите за някои неща.

— Ооо! — възкликвам и покривам с драскулки някакъв телефонен номер в бележника си, който се предполага, че трябва да пазя.

— Каза още, че двамата с майка ти ще го гледат. А също и дядо ти.

Страхотно. Направо чудничко. Целият свят ще гледа Джак по телевизията. Така де, целият свят без мен.

С Лиси си казваме довиждане и после отивам да си взема едно капучино от новия автомат за кафе. Връщам се и унило оглеждам пустия офис. Отивам и сипвам щедра доза портокалов сок в корените на коледната звезда на Артемис. Като допълнително отмъщение добавям и малко тонер за фотокопирни апарати.

После обаче ми става кофти от собствената ми дребнава отмъстителност. Така де, какво е виновно бедното растение?

— Извинявай — обръщам се гласно към коледната звезда и леко докосвам с пръст едно от листата й. — Ама собственичката ти е голяма гадина. Но това вероятно ти е известно и без да ти го казвам.

— Говориш с твоя тайнствен приятел, а? — разнася се саркастичен глас зад гърба ми.

Обръщам се стреснато и виждам Конър да стои на прага.

— Конър? Какво правиш тук? — питам изненадано.

— Отивам да гледам интервюто на Харпър. Но първо исках да ти кажа нещо набързо. — Той пристъпва няколко крачки в офиса и забива в мен обвинителен поглед. — И така, ти ме излъга, Ема.

Мамка му! Дали се е досетил? Сигурно ни е разкрил на Корпоративния ден на семейството.

— Какво имаш предвид? — питам нервно.

— Току-що си поговорих с Тристан от дизайнерското студио — отбелязва Конър с натежал от възмущение глас. — Той е гей! Няма начин да излизаш с него, нали така?

Чакай, чакай малко! Ама той сериозно ли си е мислил, че излизам с Тристан от дизайнерското студио? Та на Тристан от сто километра си му личи, че е гей. Хич не му и трябва да носи розови панталонки, дамска чантичка и да си тананика хитовете на Барбара Стрейзанд.

— Правилно — потвърждавам, като едва се сдържам да не се разсмея. — Не излизам с Тристан.

— Не разбирам защо трябваше да ме лъжеш — вирва брадичка Конър с израз на наранено достойнство. — Очаквах да сме по-откровени един с друг. Просто не разбирам в що за човек си се превърнала, Ема. Това е всичко, което исках да ти кажа.

След тези думи той се врътва и бързо се отдалечава по коридора.

В следващите двадесетина минути приемам няколко съобщения за Пол, едно за Ник и едно за Каролин. Разпределям купчина новополучени писма. Адресирам няколко плика за изпращане. И после изведнъж скачам решително.

Така де, тъпо е да стоя тук. Дори е повече от тъпо. Смешно и жалко е! Та аз обичам Джак. И Джак ме обича. Трябва да съм там, да му оказвам морална подкрепа. Грабвам капучиното и бисквитата си и се втурвам по коридора. Заседателната зала е претъпкана, но успявам да се промъкна напред, между двама типа, и аз не знам от кой отдел, които дори не гледат Джак, ами обсъждат резултатите от някакъв мач.