Софи Кинсела - Можеш ли да пазиш тайна?

Влюбена съм.

Аз, Ема Коригън, съм влюбена!

За първи път през абсолютно целия ми живот съм напълно, тотално, сто процента влюбена! Прекарах цялата нощ с Джак в имението на „Пантера Корпорейшън“. Събудих се в прегръдката му. Правихме секс някъде към деветдесет и пет пъти и всеки път беще просто… върхът! (И някак изобщо не се стигна до трикове.)

Но не става дума само за секса, ами за… за всичко. За това, че когато се събудих сутринта, той ми беше приготвил чаша чай. И за това, че включи лаптопа си специално, за да си изчета всички хороскопи. Джак знае всички, абсолютно всички неудобни и притеснителни неща за мен, които обикновено се старая да крия до последно от мъжа, с когото съм… и въпреки това ме обича.

Е, не ми е казал направо, че ме обича. Но каза нещо много по-страхотно! Каза, че бил тотално и безвъзвратно запленен от мен още от първия миг, когато съм му заговорила в самолета! Запленен! От мен!!

Прибирам се сияеща вкъщи. Имам чувството, че вътре в мен се е запалила някаква лампа и озарява целия живот. И вече всичко ми е ясно. Изведнъж знам смисъла на живота. Джемима греши. Мъжете и жените не са врагове. Мъжете и жените са сродни души. Пълна глупост е това, че за да сме си интересни, трябва да се правим на загадъчни. Напротив! В любовта всеки трябва да споделя всичките си тайни с другия още от самото начало!

Качвам се тичешком по стълбата и отключвам вратата па апартамента.

— Лиси! Лиси! — виквам възторжено. — Влюбена съм!

Обзема ме леко разочарование, когато не я чувам да ми отговаря. Иска ми се да говоря с някого за любовта си… и за това колко е важно всичко да се споделя… и за смисъла на…

Изведнъж дочувам трополене и пухтене откъм стаята на Лиси и замръзвам насред коридора. О, Господи! Отново тези загадъчни шумове. Ето пак… И отново… Какво става там, за Бога?

И в същата секунда мярвам през отворената врата на хола едно дипломатическо куфарче. Оставено на пода, до дивана. От черна кожа. Той е! Жан-Пол. Тук е. Пристъпвам няколко крачки по коридора и заинтригувано се вторачвам във вратата към стаята на Лиси.

Какво правят вътре?

Изобщо не вярвам на приказките й, че правели секс. Но пък какво ли друго би могло да бъде? Направо умирам от любопитство.

О, я стига! Това какво правят Лиси и Жан-Пол в нейната стая, изобщо не е моя работа. И щом като Лиси не иска да ми каже, значи не иска и край, точка. Горда от зрялото си отношение по въпроса, отивам в кухнята и вземам чайника, за да сложа вода за кафе.

Веднага обаче пак го оставям. Защо Лиси не иска да ми каже какво правят? Защо има тайна от мен? Нали сме най-добри приятелки и всъщност именно тя настояваше, че не бива да имаме тайни една от друга.

Не, не издържам повече. Любопитството ме гложди като свредел. Ще умра, ако не разбера какво правят. Пък и днес може да е последният ми шанс да узная истината. Но как? Не мога просто да отворя вратата и да вляза, нали така? Дали пък не мога?

Добре де, да предположим, че не съм видяла дипломатическото куфарче. Да предположим, че се прибирам най-невинно в апартамента и по една случайност имам да казвам нещо спешно на Лиси, тръгвам направо към стаята й и отварям вратата. Какво пък, при това положение никой не би могъл да ме обвини, че си вра носа в чужди работи, нали така? Ами да!

Подавам се предпазливо от кухнята, миг-два се ослушвам напрегнато, после изтичвам на пръсти до входната врата.

И така, започваме. Все едно чак сега си идвам за пьрви път. Шумно отварям и затварям вратата.

— Здрасти, Лиси! — извиквам, но с адско чувство на неудобство, сякаш съм пред кинокамера. — Ха! Къде ли е? Я да види дали не е… хм… в стаята си!

Тръгвам по коридора, като се опитвам да вървя естествено, спирам пред вратата на Лиси и тихичко почуквам, ама почти без да докосвам дървото.

Никакъв отговор. Трополенето е престанало. Секунда гледам замислено вратата, обзета от нерешителност.

Готова ли съм наистина да го направя?

Да, готова съм! Трябва да разбера какво правят!

Хващам дръжката, отварям вратата и… надавам писък на ужас.

Разкрилата се пред погледа ми картина е толкова странна, че въобще не мога да осъзная какво виждам. Лиси е гола. И двамата са голи. И са преплели телата си във възможно най-шантавата поза, която изобщо някога съм виждала… която изобщо някога съм предполагала, че би могло да… Седят на земята, извили тела под някакъв невъзможен ъгъл. Краката на Лиси са вирнати във въздуха, а неговите са усукани около нея. Дишат тежко с аленочервени лица.

— Извинявайте! — изломотвам. — О, Боже, извинявайте!

— Ема, чакай! — виква след мен Лиси, но аз влетявам в моята стая, затръшвам вратата и се хвърлям на леглото.

Сърцето ми бие до пръсване. Имам чувството, че ще повърна. Никога, през целия си живот, не съм изживявала по-голям шок. Изобщо не трябваше да отварям вратата. Ама изобщо!

Значи не ме е лъгала. Наистина са правели секс! Но що за разкривена и откачена поза. По дяволите! Не съм и предполагала. Дори не съм допускала, че…

Някаква ръка се отпуска на рамото ми и надавам нов писък.

— Ема, успокой се! Аз съм! — казва Лиси. — Жан-Пол си тръгна.

Абсурд да вдигна глава и да я погледна в очите. Няма начин.

— Лиси, извинявай — мънкам, забила поглед в пода. — Страшно съжалявам! Аз без да искам… изобщо не трябваше да… твоят сексуален живот си е твоя лична работа.

— Ема, не правехме секс, глупчо!

— Правехте! Видях ви! Бяхте съблечени.

— Нищо подобно. Облечени бяхме. Ема, погледни ме!

— Не! — извиквам панически. — Не искам да те гледам!

— Погледни ме, за Бога!

Предпазливо вдигам очи от пода и ги насочвам към изправената пред мен Лиси.

О! О… ясно. Облечена е в някакво трико с телесен цвят.

— И какво правехте, щом казваш, че не сте правили секс? — почти обвинително я питам аз. — И защо си облечена така?

— Танцувахме — отговаря Лиси, пламнала от смущение.

— Какво? — зяпвам я сащисано.

— Танцувахме. Това правехме.

— Танцували сте? Но… защо сте танцували?

Пълна безсмислица! Лиси и някакъв французин на име Жан-Пол танцуват в нейната стая? Имам чувството, че изведнъж съм попаднала насред абсолютно откачен сън.

— Присъединих се към една група — пояснява Лиси след миг мълчание.

— О, Господи! Някакъв култ…

— Не, не е култ. Това е… това е… — Лиси прехапва смутено устни. — Ами… група адвокати, които са си сформирали балетен състав.

Балетен състав?

На секундата в главата ми изниква представата как внушителни адвокати и съдии, с перуки и папки дела в ръце, но облечени в балетни роклички, се носят насам-натам под звуците на „Лебедово езеро“. Гледката е толкова комична, че не издържам и се разсмивам.

— Ето, видя ли! — възкликва Лиси. — Затова го пазех в тайна! Знаех си, че ще ми се смееш!

— Ох, извинявай, Лиси! — заливам се от смях аз. — Извинявай, ама само като си представя…

— Изобщо не е смешно! — възкликва възмутено Лиси. — Просто група хора със сериозни професии искат да изразят съкровената си същност чрез танц.

— Да де, но не знаех, че умееш да танцуваш.

— Изобщо не умея — веднага отрича Лиси. — Страшно съм скована. Но е забавно. Искаш ли кафе?

На влизане в кухнята Лиси ме поглежда с приповдигнати вежди и подхвърля:

— Доста нагло от твоя страна да ме обвиняваш мен, че правя секс. Ти къде беше цяла нощ, а?

— С Джак — признавам с мечтателна усмивка. — Правихме секс. Цяла нощ.

— Знаех си!

— О, Лиси! Луда съм от любов към него!

— Любов ли? — натъртва Лиси и включва чайника. — Ема, сигурна ли си, че става дума за любов? Та ти го познаваш само от няколко дни!

— Това няма абсолютно никакво значение! Ние сме създадени един за друг. С него няма нужда да се преструвам на такава, каквато не съм… И сексът е… върхът!… В него откривам всичко, което ми е липсвало в Конър. Всичко! И той наистина се интересува от мен. Непрекъснато ми задава разни въпроси и действително слуша и помни какво му отговарям. Двамата си казваме всичко един на друг.

— Добре де, и къде е сега този твой Джак? — пита Лиси и сипва кафе в чайника.

— Налага му се да замине за известно време. Да обсъди някакъв нов проект с творческия си екип.

— Какво по-точно?

— Ами не знам. Не ми каза. Ще работят много усилено и вероятно няма да има възможност да ми се обажда по телефона. Но ще ми праща имейли всеки ден! — добавям щастливо. — И знаеш ли, Лиси, благодарение на Джак разбрах смисъла на нещата. Толкова е просто да бъдем щастливи! Достатъчно е хората да са откровени един с друг. И да си споделят всичко! Мъжете и жените да си споделят, семействата да си споделят, политическите лидери да си споделят!

— Хм. — Лиси ме гледа мълчаливо няколко мига. — Ема, Джак всъщност каза ли ти къде е трябвало да замине толкова спешно посред нощите, когато излязохте онази вечер?

— Не — отговарям, изненадана от въпроса й. — Нещо във връзка с бизнеса му, предполагам.

— А каза ли ти за какво са били всички онези телефонни разговори по време на първата ви среща?

— Ами… не.

— Разказал ли ти е нещо повече за себе си, за живота си, освен най-минималните сведения?

— Достатъчно ми е разказал — сопвам й се аз. — Лиси, какъв ти е проблемът?

— Никакъв — отвръща Лиси мило. — Просто се чудех… дали споделянето не го правиш само ти?