Когато пристигам, купонът вече се вихри с пълна сила из цялата къща, но най-вече вън на моравата, където са опънати големи шатри. На специално издигнат подиум малък оркестър свири танцова музика. Въздухът се цепи от крясъците на гонещите се деца.

— Ема!

Оглеждам се и виждам към мен да приближава Сирил, облечен като шут, с островърха шапка на червени и жълти ивици.

— Къде ти е костюмът? — пита той строго.

— Костюм ли? Какъв костюм? — правя се на изненадана аз. — О… хм… не знаех, че трябва да сме костюмирани.

Добре де, знаех. Вчера, малко преди края на работното време, Сирил разпрати до абсолютно всички в сградата спешен имейл със следното съдържание: „Напомняне: всички служители са длъжни да се явят с карнавални костюми на КДС!“

Абсурд! Точно пък днес няма сила на света, която да ме накара да облека някакъв грозен найлонов карнавален костюм!

Пък и нищо не могат да ми направят, нали така?

— Съжалявам — подхвърлям неопределено към Сирил, като се оглеждам за Джак. — Както и да е.

— Ех, че сте разсеяни всичките. Сто пъти ви напомнях и пак… — Сирил ме сграбчва здраво за рамото и добавя: — В такъв случай ще трябва да си избереш някой от резервните.

— Какво? — поглеждам го тъпо. — Какви резервни?

— Предчувствах, че така ще стане — обяснява Сирил триумфално, — така че взех мерки.

Усещам да ме облива студена пот. Не, невъзможно е да иска да каже, че…

Абсурд е да иска аз да…

— Имаш доста голям избор — отбелязва самодоволно Сирил.

Не! Няма начин! Трябва да избягам! Веднага!

Отчаяно се опитвам да се измъкна, но Сирил ме държи здраво и безапелационно ме помъква към една от шатрите. Вътре виждам две гардеробиерки пред купчина отвратителни, абсурдно грозни карнавални костюми, нескопосано шити на ръка. От къде ли ги е изкопал, за бога?

Правя още по-отчаяни усилия да се измъкна, но безуспешно.

— Ема, събрали сме се тук да се забавляваме — изсъсква Сирил. — И част от забавлението е да видим колегите и близките си, облечени в смешни костюми. Което ми напомня да те питам… къде е семейството ти?

— О! — на секундата опъвам лице в унилата физиономия, която съм упражнявала цяла седмица. — Ами те… възпрепятствани са и… няма да могат да дойдат.

Така де, защото изобщо не съм им казала.

— Нали си им казала? — подозрително присвива очи Сирил. — И си им пратила брошурата ни, надявам се?

— Да! — отговарям светкавично, като заключвам пръсти зад гърба си. — Разбира се! И те много съжаляват, че няма да могат да дойдат!

— Е, в такъв случай, ще се забавляваш с колегите си и техните роднини. Хайде, обличай това. Ще бъдеш Снежанка — заявява Сирил и напъхва в ръцете ми някаква кошмарна найлонова рокля с буфан ръкави.

— Не искам да бъда Снежанка… — започвам аз, но в същия миг прехапвам език, защото виждам гардеробиерките да напъхват разплаканата Мойра от счетоводството в размъкнат костюм на горила. — Добре! — Сграбчвам роклята. — Ще бъда Снежанка.


Унило се измъквам от шатрата и само дето не плача с глас. Само след няколко крачки се сблъсквам с Пол, облечен като пират. За крачолите на панталона му се държат три малки хлапенца и всяко го дърпа на различна страна.

— Здрасти, Пол — поздравявам мрачно. — Забавляваш ли се?

— Който е измислил Корпоративния ден на семейството, трябва да бъде разстрелян! — изръмжава в отговор той, без и следа от хумор, а после отминава, като безуспешно се опитва да отърси от краката си хлапетата, които пищят от удоволствие.

— Но, мамче, не съм гладна! И не искам сладкиши! — чувам облечената като русалка Артемис да скимти жално, докато минава покрай мен, помъкната за ръката от едра, властна жена с огромна широкопола шапка, натруфена с цветя, пера, птички и какво ли не още.

Откачена работа! Когато са с роднините си, хората стават съвсем различни. Слава Богу, че моите ги няма.

Чудя се къде ли е Джак. Вероятно е вътре в къщата. Може би е добре да…

— Ема! — чувам да ме вика някой.

Вдигам поглед и виждам Кейти да бърза към мен, облечена в някакъв шантав костюм на морков и хванала под ръка стар мъж със снежнобели коси. Баща й, предполагам.

Странно, тя не каза ли, че ще дойде с…

— Ема, запознай се с Филип! — казва с лъчезарна усмивка Кейти. — Филип, това е приятелката ми Ема. Благодарение на нея сме заедно!

— Ка…какво!?! — заеквам насреща им аз. Не! Абсурд!

Това е новото гадже на Кейти, така ли? Това е Филип? Господи, но той е поне седемдесетгодишен!

Успявам някак си да се ръкувам с него — кожата му е суха и тънка, също като на дядо — и да подхвърля нещо за времето, но съм в тотален шок.

Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против старите хора. Изобщо не страдам от каквито и да било предразсъдъци. За мен хората са еднакви — просто хора, — независимо дали черни или бели, мъже или жени, млади или…

Но той е старец, за Бога! Истински старец!

— Не е ли прелестен? — изгуква нежно Кейти, когато Филип отива за напитки. — Толкова е мил и внимателен. Готов е на всичко за мен. Никога преди не съм излизала с такъв невероятен мъж като него!

— Не мога да повярвам! — подхвърлям леко задавено. — Колко е разликата между вас впрочем?

— Не знам точно — изненадва се от въпроса ми Кейти. — Никога не съм се интересувала на колко е години. Защо питаш?

Лицето й буквално сияе от щастие. Господи, нима не забелязва колко е стар?

— Просто така. — Прокашлям се леко и добавям: — Ъъъ… припомни ми, моля те, къде по-точно се запозна с Филип?

— Много добре знаеш къде, глупчо! — закачливо ме смушква Кейти. — Нали ти самата ме посъветва да сменя мястото, където обядвам! Така попаднах на това доста необичайно заведение, закътано в една странична уличка. Между другото, горещо ти го препоръчвам.

— Какво представлява? Ресторант ли е? Кафене? Закусвалня?

— Ами… всъщност не е нищо такова — отговаря Кейти замислено. — Никога преди не съм била на подобно място. Влизаш и ти връчват табла, после минаваш покрай един щублер, където ти дават чинии с храна и сядаш да се храниш на едни такива дълги, дълги маси. И целият обяд струва само две лири! А после има безплатна забава! Понякога бинго… друг път игри на карти… или хората пеят, насъбрани около пианото. А веднъж имаше страхотно парти с чай и танци! Там завързах куп нови приятелства.

Няколко минути я зяпам невярващо.

— Кейти — най-сетне започвам внимателно, — това място… да не би случайно да е дневна столова и клуб за стари хора?

— О! — възкликва тя изненадано. — Ъъъ…

— Я помисли! Помисли дали всички там не са… малко нещо старички?

— Ха! — бавно отронва Кейти и сбръчква нос замислено. — Сега като го спомена… май наистина всички са… доста… зрели. Но, Ема, честно, трябва някой път да дойдеш! — Лицето й отново просиява. — Всеки път се заливаме от смях!

— А ти… често ли ходиш там? — поглеждам я изпитателно.

— Ами да! Всеки ден! — отговаря тя изненадано. — Аз съм в техния социален комитет.

— Ето ме и мен! — провиква се ведро Филип, като приближава с три чаши бяло вино в ръце.

Той някак целият светва, когато спира поглед върху Кейти, усмихва й се лъчезарно и нежно я целува по бузата, като й подава чашата. Тя също засиява насреща му. И изведнъж усещам прилив на топлота към този възрастен мъж. Добре де, шантаво е, знам, но двамата изглеждат наистина много мила и щастлива двойка.

— Младежът на масата за напитки изглежда напълно изтощен горкичкият — подхвърля Филип, докато отпивам първата си глътка вино, притворила очи, за да му се насладя по-пълно.

Мммм! Няма нищо по-хубаво в горещ летен ден от чаша студено…

О, не! Отварям ужасено очи. Напитките!

Мамка му! Май бях обещала да изкарам едно дежурство на масата за напитки заедно с Конър, нали?!? Поглеждам часовника си. По дяволите! Вече съм закъсняла десет минути. Нищо чудно, че е изтощен.

Извинявам се набързо на Кейти и Филип и хуквам през глава към масата за напитки, която е в дъното на моравата. Заварвам Конър сам-самичък да обслужва самоотвержено цяла тълпа прежаднели гости. Облечен е в костюм на Хенри Осми — елек с огромни ръкави, бричове и залепена на лицето червена брада. Сигурно е заврял в тази жега.

— Извинявай — подхвърлям, като се мушвам зад масата до него. — Трябваше да си облека костюма. Какво да правя?

— Наливай шампанско — нарежда ми той сухо, без да ме поглежда: — Лира и петдесет чашата. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Разбира се, че мога да се справя — отговарям озадачена.

Следващите десетина минути сме така заети, че не можем и дума да разменим. Слава Богу! После обаче тълпата оредява и скоро оставаме сами.

Конър мълчаливо мести чашите насам-натам, но толкова яростно, че ме е страх да не счупи някоя. Защо ли е в толкова кофти настроение?

— Добре де, Конър, извинявай, че закъснях.

— Няма проблем — отговаря той през зъби и затраква още по-яростно с чашите. — Е, добре ли прекара онази вечер?

Това било значи!

— Добре, благодаря — отвръщам след кратка пауза.

— С новия тайнствен мъж в живота ти, а?

— Да — отронвам и скришом се оглеждам за Джак.

— Някой от службата, нали? — изведнъж изтриса Конър и стомахът ми се свива на топка.

— Откъде накъде? — питам уж нехайно.

— Затова не искаш да ми кажеш кой е.

— Нищо подобно… Виж, Конър, не мисля, че ни е от полза подобен разговор.

— Е, сам ще се сетя кой е — стисва той челюсти. — И то много скоро.

— Конър, моля те, не смятам, че…

— Ема, не съм глупак — прекъсва ме той и ме оглежда изпитателно. — И те познавам много по-добре, отколкото си мислиш.

Обзема ме неувереност. Може би през цялото време съм подценявала Конър, а? Може би той наистина ме познава! О, Господи! Ами ако се досети?

Започвам да режа един лимон, като оглеждам под око тълпата на моравата. Къде е Джак, по дяволите?