Направо не ми се вярва, че това ще е вечерята ни. Поне да беше някоя наистина хубава пица, нещо по-специално, с броколи и морски дарове например, а то…

— Върхът! — възкликва Джак с усмивка, отхапва с апетит, дъвче и преглъща с наслада, като същевременно бръква във вътрешния джоб на сакото си. — Смятах да ти го подаря в края на вечерта, на сбогуване, но сега май е по-добре…

Зяпвам от изненада, когато той изважда малък сребрист шейкър за коктейли с две чаши към него. Развинтва капачката и щедро сипва в чашите някаква искряща розова течност.

Това ми прилича на…

— Не може да бъде! — ококорвам очи насреща му.

— Е, не бих могъл да те оставя цял живот да се чудиш какъв е бил вкусът му, нали? — Подава ми едната чаша и вдига другата за наздравица. — Наздраве.

— Наздраве — отвръщам и нетърпеливо отпивам от коктейла.

Боже мили… фантастичен е! Остър и сладък, с лек вкус на водка.

— Харесва ли ти?

— Вълшебен е! — възкликвам и отпивам повторно.

Толкова е мил с мен. Преструва се, че му е забавно, но какво ли си мисли всъщност? Навярно ме презира. Сигурно ме мисли за пълна глупачка.

— Ема, добре ли си?

— Не, не съм — отговарям с пресипнал от вълнение глас. — Джак, съжалявам. Наистина съжалявам. Честно, всичко бях планирала. Смятах да отидем в онзи адски шик частен клуб, където ходят куп знаменитости, щеше да е много забавно и…

— Ема… — Джак оставя чашата си на пейката и ме поглежда сериозно, — исках да прекараме тази вечер заедно. Точно това правим.

— Да, но…

— Точно това правим — повтаря той настойчиво.

Загледан в очите ми, той се навежда бавно към мен. Сърцето ми забива учестено. О, Господи! О, Господи! Ще ме целуне. Ей сега ще ме…

— Ау! Ауу!! Аууу!!!

Панически скачам от пейката. По крака ми се катери паяк. Голям черен паяк!

— Махни го! — разкрещявам се неистово. — Махни го!

С рязко движение Джак отхвърля паяка в тревата. Отпускам се отново на пейката. Имам чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от преживения ужас.

И, разбира се, романтичният момент е безвъзвратно пропилен. Страхотно. Направо чудничко. Джак понечва да ме целуне, аз се разпищявам. Добре се представям тази вечер, няма що!

— Теб явно не те е страх от паяци — правя жалък опит да се разсмея. — Предполагам, че от нищо не те е страх.

Джак само свива рамене.

— Кажи де, страх ли те е от нещо? — настоявам аз.

— Истинските мъже не изпитват страх — отговаря той шеговито.

Неволно ме жегва леко раздразнение. Джак явно е от типа мъже, които не обичат да говорят за себе си.

— А от какво ти е този белег? — продължавам да питам, като посочвам китката на ръката му.

— О, това е дълга и скучна история — усмихва ми се той. — Сигурно не би искала да я чуеш.

Ще ми се да извикам: „Искам и още как!“ Но само му се усмихвам мълчаливо и отпивам от коктейла си.

Господи, сега Джак пак се е загледал в далечината, сякаш изобщо ме няма.

Ама той какво… забравил ли е, че иска да ме целуне?

Дали пък не трябва аз да го целуна? Не. Не.

— Пийт обичаше паяците — изведнъж казва Джак тихо. — Отглеждаше си няколко като домашни дюбимци. От онези огромните и космати. А също и змии.

— Наистина ли? — сбърчвам лице ужасено.

— Шантава работа. Той беше доста ексцентричен човек — въздъхва тежко Джак.

— Все още… ти липсва — отронвам колебливо.

— Да. Все още ми липсва.

Настава мълчание.

— Той имаше ли семейство? — питам предпазливо и в същия миг забелязвам, че лицето на Джак сякаш се затваря.

— Аха — изсумтява неопределено той.

— Виждаш ли се с близките му?

— От време на време — все така лаконично и безизразно отговаря Джак. После изведнъж се обръща към мен и ми се усмихва. — Имаш кетчуп на брадичката си.

Протяга ръка да ме избърше и очите му срещат моите. Бавно се навежда към мен. О, Господи! Ей сега ще… ей сега ще ме…

— Джак!

Двамата се отдръпваме стреснато един от друг. Изпускам чашата си на земята. Обръщам се по посока на гласа и зяпвам изумено. Свен стои край ниската ограда на градината.

По дяволите, какво прави Свен тук?

— Съжалявам — прошепва Джак. — Здрасти, Свен.

— Но… какво прави той тук? — поглеждам го аз удивено. — Как е разбрал къде сме?

— Обади ми се, докато ти беше за пицата — въздъхва Джак и разтрива лице с длан. — Не предполагах, че ще дойде толкова бързо. Ема… налага се да поговоря за нещо с него. Важно е. Обещавам, че бързо ще свършим. Нали не възразяваш?

— Не, разбира се — свивам рамене.

Какво друго бих могла да кажа? Но вътрешно кипя от разочарование, граничещо с яд. Опитвам се да запазя самообладание, вземам шейкъра, изсипвам остатъка от коктейла в чашата си и отпивам голяма глътка.

Джак и Свен стоят от двете страни на оградата и тихо разговарят оживено. Отново вдигам чашата към устните си и лекичко се извъртам на пейката, за да чувам по-ясно какво си говорят.

— …какво да правим оттук нататък…

— …план „Б“…обратно в Глазгоу…

— …спешно…

Поглеждам към тях и срещам погледа на Свен. Бързо свеждам очи и се преструвам, че разглеждам нещо на земята. Гласовете им притихват още повече и вече нищичко не чувам. После Джак се обръща и бързо приближава към мен.

— Ема… наистина съжалявам, но се налага да си тръгна.

— Да си тръгнеш ли? — впервам невярващ поглед в него. — Какво, веднага ли?

— Налага се да замина за няколко дни. Съжалявам — казва той и сяда до мен на пейката. — Но… много е важно.

— О! Разбирам.

— Свен е поръчал кола да те закара до вас.

Страхотно. Направо съм бясна. Много ти благодаря, Свен.

— Много… предвидливо от негова страна — измънквам, загледана във върха на обувката си, с който чертая някаква фигура в пръстта.

— Ема, действително се налага да замина — настойчиво повтаря Джак, забелязал израза на лицето ми. — Но ще се срещнем веднага, щом се върна. На Корпоративния ден на семейството. Пак ще се видим, Ема.

— Добре. — Опитвам се да се усмихна. — Чудесно.

— Много ми беше приятно тази вечер.

— И на мен също — отговарям, забила поглед в пейката. — Много.

— Ще имаме още много приятни вечери. — Джак повдига нежно брадичката ми, докато не го погледна право в очите. — Обещавам ти, Ема.

Навежда се към мен, този път без никакво колебание. Устните му покриват моите. Целува ме! Джак Харпър ме целува на пейка в квартална градинка!

Устните му разтварят моите. Наболата му брада драска лицето ми. Прегръща ме и ме притегля към себе си. Дъхът ми замира. Мушвам ръка под сакото му, усещам мускулите на гърдите му под ризата, иска ми се да я разкъсам. О, Господи, искам да не спира да ме целува. Искам… още.

Изведнъж Джак се отдръпва и това сякаш ме изтръгва от вълшебен сън.

— Ема, трябва да тръгвам.

Устните ми са влажни от целувката му. Продължавам да усещам допира на лицето му до моето. Цялото ми тяло тръпне от желание за близост. Не, не искам това да е краят. Не искам.

— Не си отивай! — прошепвам дрезгаво. — Само половин час.

Какво намеквам, за Бога? Да го направим в храстите ли?

Да си призная… да. Където и да е. Никога, през целия си живот, не съм желала толкова силно някой мъж.

— И аз не искам да си тръгвам. — Тъмните му очи не се откъсват от моите. — Но се налага.

Хваща ръката ми и аз се вкопчвам в неговата, за да удължа колкото се може повече момента на близост.

— Джак!

Обръщаме стреснато глави към Свен.

— Идвам — извиква му Джак и двамата неохотно ставаме от пейката.

Когато излизаме на кръстовището, виждам да ни чакат две сребристи лимузини. До едната стои Свен, а другата явно е за мен. Боже Господи! Имам чувството, че сякаш изведнъж съм станала член на кралското семейство или нещо подобно.

Докато шофьорът ми отваря вратата, Джак погалва леко ръката ми. Иска ми се да го прегърна и целуна за сбогом, но се овладявам.

— До скоро — прошепва той.

— До скоро — прошепвам и аз.

После сядам в колата, вратата се затваря и потегляме.

XVI

„Пак ще се видим.“

Това би могло да означава, че… Или пък, че…

О, Господи! Всеки път, когато се замисля за това, в стомаха ми запърхват пеперудки от вълнение. Не мога да ее съсредоточа в работата си. За нищо друго не мога да мисля.

И непрекъснато ми се налага да си напомням, че Корпоративният ден на семейството е фирмено мероприятие, а не интимна среща. И че сигурно двамата с Джак едва ли ще можем да си кажем нещо повече, освен да разменим формален поздрав, като шеф и служителка. Най-многото да си стиснем ръцете. Нищо повече.

Да де, ама… човек никога не знае какво може да се случи, нали така?

„Пак ще се видим.“

О, Господи! О, Боже!

В събота сутринта ставам още по тъмно, щателно се обезкосмявам, изкъпвам и втривам в кожата си от най-скъпия ароматизиран крем, който имам, а после грижливо лакирам ноктите на краката си.

Така де, човек винаги трябва да е добре поддържан. Не за друго.

Обличам си луксозните сутиен и бикини от фина дантела, а върху тях — любимата си лятна рокля с дълбоко деколте.

С леко изчервяване мушвам в чантата си няколко презерватива. Не за друго, ами защото човек трябва да е винаги подготвен за всякакви евентуалности, нали така? Това е урок, който научих още в първи клас. Е, вярно, че учителката говореше за носни кърпички и за несесерче с игла и конец, а не за презервативи, ама принципът е един и същ, нали така?

Поглеждам се за последно в огледалото, начервявам си втори път устните и се напръсквам щедро с „Алюр“. Готово! Готова съм за секс.

Грешка на езика. Искам да кажа… за Джак.

Имам предвид… О, Господи. Както и да е.

Корпоративното парти се провежда в огромното извънградско имение, собственост на „Пантера Корпорейшън“ — внушителна и луксозно обзаведена стара сграда, истинско архитектурно бижу, разположена насред приказно красив парк.