— Десертът е предварително поръчан, специално за теб. Сладоледена торта с карамел…

Изведнъж възприемам поведението му като обидно снизходително. Откъде накъде пък ще знае какво искам?!? Може да искам някакъв плод, например. Или пък нищо. Та той въобще не ме познава. Ама изобщо!!!

— Не съм гладна — отсичам и отдръпвам стола си назад.

— Ема, много добре те познавам. Знам, че всъщност го искаш…

— Не ме познаваш! — извиквам гневно, преди да успея да се възпра. — Знаеш само някои отделни факти за мен. Но това изобщо не значи, че ме познаваш!

— Какво искаш да кажеш? — отправя ми озадачен поглед Джак.

— Ако ме познаваше — продължавам с разтреперан глас, — щеше да знаеш, че когато излизам на вечеря с някого, искам този човек да ме слуша, когато му говоря. И да се отнася с мен поне с мъничко уважение, а не да ми се сопва да престана да задавам въпроси, когато всъщност се опитвам единствено да завържа разговор с него…

Джак ме гледа изненадано.

— Ема, добре ли си?

— Не, не съм добре! Та ти ме пренебрегваше почти през цялата вечер.

— Не си справедлива.

— Пренебрегваше ме! Караше на автопилот. Откакто първия път звънна мобилният ти телефон…

— Виж, Ема — подхвана Джак, като разтърка лице с длани, — точно сега в живота ми стават някои неща, които са изключително важни за мен…

— Хубаво, нека си стават, само че без мен.

Очите ми са замъглени от сълзи, когато се изправям и посягам за чантата си. Толкова исках да прекараме една чудесна вечер! Толкова големи надежди имах. Направо не ми се вярва как се обърка всичко.

— Точно така! Дай му да се разбере! — провиква се одобрително от другия край на салона жената със златистия жакет, а после се обръща към Джак: — И да знаеш, че това момиче си има прекрасен съпруг. Изобщо не си й притрябвал!

— Благодаря ти за вечерята — казвам, забила поглед в покривката на масата, когато един от келнерите изниква до мен с палтото ми в ръце.

— Ема — гледа ме невярващо Джак и също става, — не мислиш сериозно да си тръгнеш, нали?

— Напротив, тръгвам си.

— Не го прави. Моля те. Седни и изпий поне едно кафе. Обещавам да разговарям…

— Не искам кафе — отсичам, докато келнерът ми държи да си облека палтото.

— Един ментов чай тогава. Или хапни няколко бонбона. Специално за теб съм поръчал една кутия „Годива“. (Прочута (и скъпа) марка шоколадови бонбони с различен пълнеж. - Бел. прев.)

Тонът на гласа му е умолителен и за секунда се поколебавам. Обожавам бонбоните „Годива“!

Но не! Решила съм и край! Тръгвам си!

— Не! — Преглъщам тежко. — Отивам си. Много ви благодаря — обръщам се към келнера. — Как разбрахте, че искам палтото си?

— Стараем се да забелязваме тези неща — отговаря ми той дискретно.

— Ето, виждаш ли?! — казвам на Джак. — Тези хора ме познават!

Един миг двамата се гледаме напрегнато.

— Добре — въздъхва най-сетне Джак и свива примирено рамене. — Чудесно. Даниел ще те откара до вас. Той чака вън в колата.

— Няма да използвам колата ти! — възкликвам ужасено. — Сама ще се прибера, благодаря.

— Ема, не прави глупости.

— Довиждане. И много благодаря — добавям към келнера. — Вие всички бяхте много внимателни и мили с мен.


Изхвърчавам от ресторанта. И откривам, че навън вали. А аз нямам чадър.

Много важно, не ми пука! Тръгвам си и това е! Поемам почти тичешком по улиците, като леко се подхлъзвам по влажния паваж, а по лицето ми се стичат дъждовни капки, примесени със сълзи. Нямам никаква представа къде се намирам. Нито къде е най-близката станция на метрото… нито пък къде…

О, ето някаква автобусна спирка. Сред номерата на табелата разпознавам един, който отива до Айлингтън.

Прекрасно. Ще се прибера с автобуса. А вкъщи ще си сваря голяма чаша горещ шоколад. Може да хапна и малко сладолед пред телевизора.

Под навеса на спирката има пейка, на която се отпускам унило, благодарейки на Бога, че косата ми няма да се намокри още повече. Гледам тъпо в някаква реклама за коли, като се чудя каква ли щеше да е сладоледената торта, която Джак е поръчал да направят специално за мен в ресторанта, и дали в пълнежа щеше да има ядки или захаросани плодове… И точно тогава на паважа пред спирката спира плавно голяма сребриста лимузина.

Не, не мога да повярвам на очите си!

— Моля те — казва Джак, излизайки от колата, — нека те откарам до вас.

— Не — отговарям, без дори да извръщам глава към него.

— Не можеш да седиш и да чакаш тук под дъжда.

— Мога. Някои от нас живеят в реалния свят, а не се возят с лимузини.

Обръщам глава на другата страна и се втренчвам невиждащо в информационен плакат за предпазване от СПИН. В следващия миг Джак е вече под навеса и сяда до мен на пейката. Известно време мълчим.

— Знам, че тази вечер се държах ужасно — казва най-сетне той. — Моля те да ме извиниш. И наистина съжалявам, че в момента не мога да ти обясня защо стана така… Но напоследък животът ми е… доста усложнен. И някои неща в него са твърде деликатни. Разбираш ме, нали?

Ще ми се да му кажа, че изобщо не го разбирам. Ами да, как да го разбера, след като аз самата съм му казала и най-малките подробности за моя живот!

— Предполагам — свивам леко рамене.

Дъждът се усилва още повече, барабани по покрива на навеса, просмуква се в моите — тоест на Джемима — сребристи сандали. Надявам се да не ги съсипе.

— Съжалявам, че вечерта беше такова разочарование за теб — повишава глас Джак, за да го чуя през шума на дъждовните капки.

— Не че е била разочарование, ама… — чувам се да казвам изведнъж — …просто очаквах много повече! Искаше ми се да те опозная поне малко… и да се забавляваме, да се смеем… и исках един от онези розови коктейли, а не шампанско…

По дяволите. Мамка му! Изплъзна ми се, преди да успея да се възпра.

— Но… ти обичаш шампанско! — възкликва Джак явно озадачен. — Сама ми каза! В самолета ми каза, че за теб идеалната среща с мъж започва с шампанско.

Не, просто не мога да го погледна в очите.

— Да де, ама… тогава не знаех за розовите коктейли, нали?

Джак отмята глава назад и избухва в смях.

— Точно така. Абсолютно си права. И аз те лиших от правото ти на избор, нали? — Той тръсва силно глава. — Представям си как си си мислила: „Да го вземат мътните този надут глупак! Не можа ли да каже, че искам розов коктейл?“

— Не е вярно! — възкликвам на секундата, но усещам, че се изчервявам, а Джак ме гледа с толкова комичен израз на лицето, че ми се приисква да го прегърна.

— О, Ема! Извинявай! — Той поклаща глава със съжаление. — Аз също исках да те опозная по-отблизо. И също исках да се забавляваме и да се смеем. Изглежда и двамата сме искали едни и същи неща. Аз съм виновен, че нищо не се получи.

— Не, не си — измънквам унило.

— Съвсем по друг начин бях планирал всичко — казва Джак, поглежда ме сериозно и пита: — Ще ми дадеш ли втори шанс?

Червен двуетажен автобус приближава с рев към спирката и заковава пред нас. Двамата с Джак вдигаме стреснато глави и го поглеждаме.

— Трябва да тръгвам — казвам, ставайки. — Това е моят автобус.

— Стига де, Ема, ще те откарам с колата.

— Не, ще се прибера с автобуса!

Автоматичните врати се отварят и аз се качвам. Показвам на шофьора абонаментната си карта и той ми кимва.

— Наистина ли мислиш да пътуваш с това чудо? — пита Джак и се качва след мен, като оглежда с подозрение обичайната пъстра сбирщина от среднощни автобусни пътници. — Смяташ ли, че е безопасно!

— Говориш точно като дядо ми! Разбира се, че е безопасно. И автобусът спира почти пред дома ми.

— Побързай! — нетърпеливо поглежда към Джак шофьорът на автобуса. — Ако нямаш пари за билет, слизай!

— Имам „Американ Експрес“ — бръква в джоба си Джак.

— Не можеш да плащаш за градски транспорт с „Американ Експрес“, Джак! — врътвам очи към небето. — Ама ти нищо ли не знаеш за реалния живот?! Пък и… бих предпочела да пътувам сама, ако не възразяваш.

— Разбирам — кимва Джак с променен тон на гласа. — Май е по-добре да сляза — подхвърля на шофьора. После ме поглежда и добавя: — Не ми отговори. Може ли пак да излезем заедно? Утре вечерта, примерно. И този път ще правим каквото ти поискаш.

— Добре — опитвам се да прозвучи безразлично, но когато срещам погледа му, не издържам и се усмихвам.

— Пак в осем ли да те взема?

— В осем. И без колата — добавям твърдо. — Този път аз ще организирам нещата.

— Чудесно! Горя от нетърпение. Лека нощ, Ема.

— Лека нощ.

Джак слиза, а аз се качвам на втория етаж на автобуса. Настанявам се на предната седалка — любимото ми място, където винаги сядах като малка — и се вглеждам през прозореца в тъмната, дъждовна лондонска нощ. Ако се взираш достатъчно дълго, светлините на уличните лампи се сливат и заиграват като в калейдоскоп. Сякаш попадаш в приказна страна.

В ума ми се въртят различни картини от вечерта — жената в златистия жакет, розовия коктейл, лицето на Джак, когато казах, че си тръгвам, келнерът с палтото ми в ръце, приближаващата към автобусната спирка кола на Джак… Всъщност не съм наясно какво точно си мисля. Седя, загледана през прозореца, заобиколена от успокоително познатите шумове наоколо ми. Бученето и хъркането от двигателя на старомодния автобус. Свистенето при отварянето и затварянето на вратите. Трополенето на хората, които се качват и слизат.

Усещам лашкането на автобуса при завоите, но почти не си давам сметка накъде пътуваме. След известно време обаче до съзнанието ми започват да достигат познати гледки от външния свят и осъзнавам, че наближаваме моята улица. Тръсвам глава, вземам чантата си и тръгвам по пътеката към стълбите за долния етаж.

Изведнъж автобусът завива рязко наляво. Вкопчвам се в облегалката на близката седалка, за да не падна. Защо завиваме наляво, по дяволите? Поглеждам през прозореца, като си мисля, че ще е адски гадно, ако ми се наложи да вървя по-дълго пеша под дъжда заради някаква тъпа промяна на маршрута. И буквално зяпвам от изумление.