Има ли изобщо такова?

— Избрал съм едно много специално ястие, което, вярвам, ще ти хареса — усмихва ми се Джак. — Поръчах го предварително, специално за теб.

— Уаууу! — възкликвам изненадана. — Това е… върхът!

Специално поръчано за мен ястие! Боже мили! Невероятно!

Само дето… ами всъщност голяма част от удоволствието да се храниш на ресторант е именно да си избираш от менюто с екзотични названия какво ти се иска да опиташ в момента, нали така? Хм… това е почти най-любимата ми част от ходенето на ресторант.

Както и да е. Няма значение. Ще бъде идеално. Вече е идеално!

Хубаво. Дай сега да завържем някакъв разговор.

— И така, Джак, какво обичаш да правиш в свободното си време? — питам ведро.

Той свива рамене.

— Ами излизам насам-натам. Гледам мачове по бейзбол. Оправям колите си…

— Имаш колекция от ретроавтомобили! Ясно. Уауу! Аз наистина… ъъъ…

— …мразиш ретроавтомобилите — довършва Джак с усмивка. — Да, помня.

По дяволите! Надявах се да е забравил.

— Не мразя колите като такива — бързам да поясня. — Но ненавиждам хората, които… които…

Мамка му! Май не звучи много добре. Припряно отпивам глътка шампанско, но се задавям и започвам да кашлям. О, Господи, гърдите ми се дерат от кашлица. От очите ми се стичат сълзи.

Останалите шестима души в салона са спрели да се хранят, всички са се обърнали към нашата маса и зяпат.

— Добре ли си? — пита Джак разтревожено. — Пийни малко вода. Обичаш „Евиан“, нали?

— Ъъъ… да. Благодаря.

Мътните го взели! Макар да ми е неприятно да го призная, но Джемима май имаше право. Колко по-безпроблемно би било всичко, ако бях възкликнала лъчезарно: „О, обожавам ретроколите!“

Както и да е. Няма значение.

Докато отпивам от водата си, на масата пред мен като по вълшебство се материализира чиния с печени чушки.

— Уаууу! — почти изписквам от удоволствие. — Обичам печени чушки.

— Да, помня — подхвърля Джак, който изглежда адски доволен от себе си. — В самолета ми каза, че любимото ти ядене били печените чушки.

— Така ли? — зяпвам го леко изненадана.

Ха! Не помня такова нещо! Искам да кажа, че наистина обичам печени чушки, ама чак пък да съм му го казала…

— Ето защо се обадих предварително в ресторанта и поръчах да ги приготвят специално за теб. Аз самият не ям чушки — добавя Джак, когато поставят пред него чиния с миди, — инак с удоволствие бих ти правил компания.

Само дето не се облизвам, втренчила поглед в чинията му. О, Господи! Тези миди изглеждат фантастично. Обожавам мидите!

— Добър апетит! — пожелава ми Джак с лъчезарна усмивка.

— Ъъъ… да! Добър апетит.

Отхапвам парченце печена чушка. Ммм! Великолепно! Корко мило от негова страна, че се е сетил какво обичам.

Но очите ми непрекъснато лепнат по мидите в неговата чиния. При вида им устата ми се изпълва със слюнка. И този зеленикав плътен сос! Боже, сигурно са сочни и идеално приготвени…

— Искаш ли да опиташ една мида? — предлага Джак, забелязал погледа ми.

— Не! — само дето не извиквам стреснато. — Не, благодаря. Чушките са абсолютно… върхът! — Усмихвам му се широко и пъхвам в устата си поредното парченце.

Изведнъж Джак се потупва по джоба.

— Мобилният ми телефон — пояснява той. — Ще имаш ли нещо против, ако отговоря? Може да е нещо важно.

— Разбира се, че не — махвам с ръка. — Говори си спокойно.


Когато Джак се отдалечава към фоайето, за да проведе разговора си на спокойствие, не успявам да се въздържа, присягам се и си бодвам една от неговите миди. Лапвам я и дъвча, притворила очи, за да се насладя най-пълноценно на вкуса й. Просто… божествено! Най-вкусното нещо, което съм опитвала през целия си живот! Точно се чудя дали не мога да си хапна още една мида, като поразместя останалите в чинията, за да не си личи, когато усещам да ме лъхва на джин. Платиненорусата жена със златистия жакет е надвиснала над ухото ми.

— Казвай бързо! — прошепва ми тя. — Какво става?

— Ами… вечеряме.

— Това ми е повече от ясно — изсъсква непознатата нетърпеливо. — Но Джереми? Той подозира ли?

О, Боже мили!

— Вижте — свивам безпомощно рамене, — аз не съм жената, за която ме мислите…

— Това ми е повече от ясно! Никога обаче не съм допускала, че го носиш в себе си — възкликва непознатата и одобрително ме потупва по ръката. — Но ако питаш мен, браво, миличка, забавлявай се! Виждам, че си свалила халката си — добавя жената, като хвърля поглед към лявата ми ръка. — Умница… Опа! Идва! Изчезвам!

И тя припряно се отдалечава с олюляване. Когато Джак сяда на мястото си, аз се привеждам към него, вече почти разкикотена на глас. Сигурна съм, че това недоразумение ще му хареса.

— Знаеш ли какво? — възкликвам шепнешком. — Аз имам съпруг на име Джереми! Приятелката ми ей там току-що дойде да ми го съобщи. Е, как предполагаш? Дали Джереми също кръшка?

Настава мълчание. Джак ме гледа неразбиращо.

— Моля?

Явно изобщо не ме е чул.

Няма начин да му повторя дума по дума казаното. Това би ме накарало да се почувствам адски глупаво. Всъщност, вече се чувствам глупаво.

— Няма значение — отговарям с пресилена усмивка.

Ново мълчание. Оглеждам се наоколо, като се чудя какво да кажа.

— Трябва да ти призная нещо — подхвърлям най-сетне, — отмъкнах една от твоите миди.

Очаквам да се престори на шокиран или ядосан. Изобщо да прояви някаква реакция, за да завържем разговор.

— Няма проблем — отговаря Джак разсеяно и започва бързо да набожда и дъвче останалите в чинията му миди.

Не, просто не разбирам! Какво се е случило? Къде изчезни ведрото му настроение? Джак изведнъж е станал неузнаваем.


Докато привършим печеното пиле със зелена салата и пържени картофи, цялото ми тяло вече ме боли от напрежение и тотална мизерия. Не, тази среща е пълен провал! Абсолютна катастрофа! Положих какви ли не усилия да водя лек разговор, да се шегувам и да бъда забавна. Но телефонът на Джак звъня още на два пъти, а след проведените разговори той ставаше все по-мрачен и разсеян. Да си кажа честно, имах чувството, че изобщо не забелязва присъствието ми.

Направо ми се плаче от разочарование. Наистина не разбирам какво става! Всичко вървеше толкова добре. Всъщност… фантастично! Какво се обърка?

— Ще ида да се поосвежа — подхвърлям, след като келнерите раздигат чиниите от основното ни ястие.

Джак само кимва мълчаливо.

Дамската тоалетна прилича повече на палат, отколкото на клозет — с позлатени огледала, тапицирани в плюш столове и униформена служителка, която да подава ароматизираните меки кърпи. За един миг ми става неудобно да звъня на Лиси пред жената, но после си казвам, че сигурно е чувала къде-къде по-неудобни разговори.

— Здрасти — казвам, когато Лиси вдига слушалката. — Аз съм.

— Ема! Как вървят нещата?

— Отвратително — отговарям мрачно.

— Какво искаш да кажеш? — възкликва Лиси ужасено. — Как така отвратително? Какво стана?

— Направо е ужасно — простенвам, като се отпускам тежко на един стол. — Всичко започна великолепно. Смеехме се, шегувахме се… Ресторантът е потресаващ… и той беше поръчал фантастично меню специално за мен, с най-най-любимите ми яденета…

Преглъщам мъчително. Като се чувам как описвам началото на вечерта, срещата ни изглежда направо съвършена.

— Звучи прекрасно — отбелязва Лиси озадачена. — Защо в такъв случай казваш, че…

— Защото точно по средата на вечерята някой му се обади по мобилния телефон… — подсмръквам и издухвам носа си в книжна кърпичка — …и оттогава изобщо не ми е продумал нито дума. После пак му звъняха и той непрекъснато излиза във фоайето да говори и ме оставя да вися сама на масата, а когато се връща, разговорът изобщо не върви и си личи, че въобще не ме слуша.

— Може би е разтревожен за нещо, но не иска да те натоварва с грижите си — предполага Лиси след миг размисъл.

— Вярно — съгласявам се бавно. — Наистина изглежда силно притеснен.

— Може би се е случило нещо ужасно, но той не иска да ти разваля настроението. Опитай се да поговориш с него. Да споделиш тревогите му!

— Добре — отговарям леко обнадеждена. — Ще опитам. Благодаря, Лиси.


Връщам се на масата донякъде по-позитивно настроена. Появилият се изневиделица келнер придържа стола ми. Сядам и поглеждам Джак възможно най-топло и съчувствено.

— Джак, всичко наред ли е?

Той смръщва вежди.

— Защо питаш?

— Ами, тези телефонни обаждания явно те разстройват. Питах се дали няма нещо, за което… би искал да поговорим.

— Не, всичко е наред — отговаря сухо Джак. — Благодаря.

Тонът му издава, че не желае да говори на тази тема, но когато си наумя нещо, аз не се отказвам така лесно.

— Някакви лоши новини ли ти съобщиха?

— Не.

— Нещо свързано с… бизнеса ли? — настоявам аз. — Или… или може би е лично…

Джак ме поглежда и по лицето му неочаквано се изписва гняв.

— Вече ти казах, че няма проблем. Престани да питаш.

Страхотно. С това май великият Джак Харпър иска да ме постави на мястото ми, а?

— Ще желаете ли нещо за десерт?

Гласът на изневиделица появилия се келнер прекъсва мрачните ми размисли и аз му отправям скована усмивка.

— Не, благодаря.

Преситена съм от цялата тази скапана вечер. Мечтая да свьршва по-скоро и да си отида вкъщи.

— Може би кафе? — предлага ми с усмивка келнерът.

— Дамата иска десерт — изведнъж се обажда Джак.

Какво? Какво каза той току-що? Келнерът ме поглежда нерешително.

— Не, не искам — заявявам твърдо.

— Стига де, Ема! — подхвърля Джак и в гласа му отново се прокрадват предишните топли и закачливи нотки. — Не е нужно да се преструваш пред мен. В самолета ми каза, че винаги правиш така. Казваш, че не искаш десерт, но всъщност искаш.

— Е, този път наистина не искам.