— И така… — ухилва се Лиси и сваля от закачалката една бяла рокля от блестяща материя. — Как би искала да изглежда мадам тази вечер?


В крайна сметка се отказвам от блестящата бяла рокля. Но след като я премервам, разбира се. Всъщност, двете с Лиси премерваме повечето от тоалетите на Джемима, а после много внимателно ги оставяме обратно по местата им. В един момент откъм улицата отново писва аларма на кола и в първия миг двете с Лиси неволно подскачаме ужасено, но веднага се преструваме, че изобщо не сме се стреснали.

Най-сетне се решавам и обличам нова червена блузка със секси смъкнатите рамене (на Джемима), черни копринени панталони с престижната марка „DKNY“ (мои собствени, купени само за двадесет и пет лири от магазин за дрехи втора употреба) и сребристи сандали с високи токчета от „Прада“ (на Джемима). А после, в последната минута, дори без да се замислям, грабвам от рафта малка черна чантичка на „Гучи“.

— Изглеждаш страхотно! — възкликва Лиси, докато се въртя пред нея. — Абсолютно потресаващо!

— Не съм ли много натруфена?

— Не, разбира се! Стига де, излизаш на вечеря с мултимилионер, в края на краищата!

— Млъквай! — изписквам нервно и стомахът ми отново се свива от притеснение.

Поглеждам часовника си. Вече е почти осем.

О, Господи! В цялата тази забавна суматоха с меренето на дрехи почти бях забравила за какво всъщност го правя.

Спокойно! Спокойно! Спокойно! Та това е само една най-обикновена вечеря. Нищо специално. Нищо, което да е извън рамките на…

— Божичко! — извиква Лиси откъм прозореца в хола. — Ела да видиш каква страхотна кола е спряла пред нас!

— Какво? Къде? — изтичвам до прозореца с разтуптяно сърце.

Когато поглеждам накъде ми сочи, дъхът ми буквално спира. Пред къщата е спряла огромна луксозна лимузина. Ама наистина огромна! Сребриста, блестяща, подозрително баровска за нашата тясна уличка. Забелязвам, че някои съседи от отсрещната къща също я оглеждат любопитно от прозорците си.

Изведнъж ме обзема панически страх. Какво правя аз всъщност?!? Та това е свят, за който нищо-нищичко не знам. Когато седяхме един до друг в самолета, Джак и аз бяхме двама души на едно и също ниво. Но сега… Виж само в какъв свят живее той… и в какъв живея аз.

— Лиси — прошепвам със свито гърло, — не искам… няма да отида.

— Ще отидеш! — казва Лиси, но си личи, че и тя е уплашена не по-малко от мен.

В следващата секунда звънецът иззвънява и двете подскачаме стреснато.

Имам чувството, че ще повърна от ужас. Добре де, спокойно!

— Здравей — казвам по домофона. — Ей сега слизам.

Оставям слушалката и поглеждам уплашено Лиси.

— Ами… — измънквам с разтреперан глас — …отивам.

— Ема — сграбчва ръцете ми Лиси, — хич и не мисли какви ти ги наприказва Джемима. Просто се отпусни и си прекарай приятно вечерта. — Прегръща ме здраво и добавя: — Звънни ми, ако ти се отдаде възможност, да кажеш как си.

— Добре.

Поглеждам се за последен път в огледалото, отварям вратата и поемам надолу по стълбите.

Джак ме чака пред входа на къщата, облечен със сако и вратовръзка. Усмихва ми се и изведнъж всичките ми страхове се изпаряват. Не е права Джемима. Това изобщо не е битка — аз срещу Джак. По-скоро е танц — аз с Джак.

— Здравей — усмихва ми се топло той. — Изглеждаш прекрасно!

— Благодаря.

Протягам ръка към дръжката на вратата на лимузината, но униформеният шофьор изтичва и я отваря вместо мен.

— Ама че съм глупава! — позасмивам се нервно.

Направо не мога да повярвам, че се качвам в такава кола! Аз, Ема Коригън! Чувствам се като принцеса. Като кинозвезда!

Отпускам се на кожената тапицерия, като се старая да не мисля колко по-различно е усещането, отколкото в която и да било друга кола, в която съм седяла през живота си.

— Добре ли си? — пита Джак.

— Да! Прекрасно! — отговарям с леко писклив и треперещ от вълнение глас.

— Ема, ще бъде забавно. Обещавам — успокоява ме Джак. — Пийна ли си и чашка сладко шери преди срещата?

За Бога, откъде знае, че…

О, нали му го казах в самолета.

— Да, пийнах си — признавам смутено.

— Искаш ли още малко? — предлага ми Джак и отваря барчето, където виждам бутилка от любимото ми шери върху сребърен поднос с две кристални чащи.

— Специално заради мен ли си го взел? — питам невярващо.

— Не, това е любимата ми напитка — отговаря той с толкова комично сериозно изражение, че не издържам и се разсмивам. — Ще ти правя компания — добавя и ми подава едната чаша. — Никога преди не съм го опитвал. — Сипва по един пръст шери в двете чаши, отпива от своята и почти се задавя, когато преглъща. — Ей, ама ти наистина ли го харесваш това нещо?

— Да, страхотно е! Има вкус на… на Коледа!

— Има вкус на… — Джак поклаща озадачено глава. — Дори не искам да ти казвам на какво има вкус. Ще мина на уиски, ако не възразяваш.

— Както искаш — свивам рамене аз.

Отпивам голяма глътка от чашата си и му се усмихвам широко. Вече няма и помен от страховете и притесненията ми. Това ще бъде идеалната среща!

XIII

Спираме пред някакъв ресторант в Мейфеър, където никога преди не съм влизала. Всъщност, дори не съм сигурна, че изобщо някога съм стъпвала в този баровски квартал. Ами да, всичко тук е толкова луксозно и скъпо, че и през ум не ми е минавало да…

— Това е нещо като частен клуб — обяснява ми тихичко Джак, докато приближаваме към входа. — Много малко хора знаят за съществуването му.

— Мистър Харпър. Мис Коригън. — Някакъв мъж в скъп костюм се материализира сякаш от нищото пред нас и ни отваря вратата. — Оттук, моля.

Уаууу! Тук знаят името ми!

Минаваме през луксозно обзаведено фоайе с колонади и влизаме в богато орнаментиран салон, където вече седят три други двойки. Когато минаваме покрай едната от тях, жената — на средна възраст, с платиненоруса коса и облечена в златист жакет — вдига поглед към мен.

— О, здравей, мила! — възкликва тя. — Рейчъл!

— Какво? — оглеждам се озадачено. На мен ли говори?

Жената се надига от стола си, приближава с леко олюляване и ме целува.

— Как си, скъпа? От цяла вечност не сме те виждали тук!

Ясно, от нея се носи на талази дъх на алкохол. Хвърлям поглед към партньора й на масата — и той не изглежда по-трезвен.

— Грешите — отговарям любезно. — Не съм Рейчъл.

— О! — Един миг жената остава загледана в мен. После поглежда към Джак и по лицето й се изписва разбиране. — О! Разбирам. Не, ти не си Рейчъл, естествено — казва най-сетне тя, като ми намига.

— Не! — възкликвам ужасено. — Грешите. Аз наистина не съм Рейчъл. Казвам се Ема.

— Ема. Да, разбира се — кима жената съзаклятнически. — Е, приятна вечеря. Обади ми се някой път.

Тя се връща с олюляване на мястото си, а Джак ме поглежда изпитателно и пита:

— Да имаш да ми казваш нещо?

— Да — отговарям. — Тази жена е напълно пияна.

Той прави пресилено шокирана физиономия. Не издържам и тихичко се изсмивам. Неговите устни също потрепват в усмивка, когато пита:

— Е, ще сядаме ли? Или може би тук имаш и други отдавна изгубени приятели, с които би искала да се поздравиш?

Оглеждам помещението, като се преструвам на замислена.

— Не. Това май беше всичко.

— Сигурна ли си? Не е нужно да бързаш. Убедена ли си, че онзи престарял джентълмен ей там не е дядо ти?

— Не, не мисля…

— И да ти кажа, нямам нищо против псевдонимите — добавя Джак. — Аз самият често се представям под името Егбърт.

Неволно избухвам в смях, който бързам да потуша. Така де, не върви да се хиля като побъркана в такъв баровски ресторант. Хората вече ни поглеждат озадачено.

Настаняват ни на маса в ъгъла, близо до камината. Един келнер придържа стола ми, докато сядам, а после разгръща на скута ми голяма платнена салфетка. Друг ми сипва вода в чашата, а трети ми предлага сусамено хлебче. Точно същото се случва и с Джак. Шестима души се въртят край нас в някакъв шантав келнерски танц! Иска ми се да уловя погледа на Джак и да се разсмея, но той изглежда абсолютно сериозен, сякаш всичко това е съвършено нормално.

Изведнъж ми хрумва, че може пък наистина да е нормално за него. Ами да! Той може би си има иконом, който му поднася чай и дори му глади вестника всеки божи ден!

Добре де, ами ако действително е така? Не, не бива да издавам колко необичайно е всичко това за мен!

— И така… — подемам, когато шестимата келнери привършват уводния си танц и сякаш се изпаряват. — Какво ще пием?

Вече съм си харесала питието на онази жена в златистия жакет. Нещо розовко, с тънки резенчета пъпеш като украса на чашата, изглеждаше потресаващо примамливо.

— Вече е поръчано — отговаря Джак с усмивка и в същия момент един от келнерите се материализира от нищото край нас и отваря бутилка шампанско. — В самолета ти ми каза, че за теб идеалната среща започва с бутилка шампанско, която се появява като по вълшебство на масата.

— О! — възкликвам, като се опитвам да потуша лекото си разочарование. — Ъъъ… да, наистина!

— Наздраве — казва Джак и чуква чашата си в моята.

— Наздраве — отговарям и отпивам от шампанското.

А то е чудесно. Наистина е чудесно. Сухо и… чудесно. Какъв ли е вкусът на розовата напитка с пъпеша?

Стига, Ема! Шампанското е върхът! Джак е прав — шампанското е идеалното начало за интимна среща!

— За първи път опитах шампанско, когато бях шестгодишна… — започвам аз.

— В дома на леля ти Сю — прекъсва ме Джак с усмивка. — После си съблякла всичките си дрехи и си ги хвърлила в езерцето пред къщата.

— Точно така — преглъщам разочаровано, — Май и това също съм ти го казала в самолета, а?

Хубаво, няма да му досаждам повторно с тази случка. Отпивам от шампанското си, като мисля на бързи обороти какво друго да кажа. Нещо, което да не знае.