Джемима излиза от хола, а ние с Лиси се споглеждаме.

— Мислиш ли, че е права? — питам аз леко разколебано.

— Не, разбира се! — отговаря Лиси доста неуверено. — Интимните и приятелските връзки би трябвало да се градят въз основа на… на взаимното доверие и… истината… — Тя спира за миг и ме поглежда разтревожено. — Ема, ти никога не си ми казвала, че изпитваш подобни чувства по отношение на Конър.

— Ами аз… ъъъ… на никого не съм го казвала.

И в същия миг осъзнавам, че това не е вярно. Но пък не мога да призная на най-добрата си приятелка, че съм казала много повече и далеч по-съществени неща за себе си на един съвършено непознат мъж, вместо на нея, нали така?

— О, бих искала да се доверяваме и да си споделяме повече една на друга! — възкликва Лиси. — Ема, хайде да си обещаем от днес нататък да си казваме абсолютно всичко. Пък и по принцип не би трябвало да имаме тайни една от друга. Нали сме най-добри приятелки!

— Съгласна съм! — възторжено приемам предложението й.

Изведнъж изпитвам такава сърдечна топлота към нея, че се навеждам и я прегръщам силно.

Лиси е съвършено права! Би трябвало да си споделяме повече. Не трябва да имаме тайни една от друга. Така де, двете с нея се познаваме от двадесет години, за Бога!

— Е, щом вече ще си казваме абсолютно всичко… — Лиси отхапва от препечената си филийка и ме поглежда изпитателно. — Това, че зарязваш Конър, има ли нещо общо с… с мъжа от самолета?

Сърцето ми трепва и аз се опитвам да го успокоя, като отпивам глътка кафе.

Дали това има нещо общо с него? Не. Няма.

— Не — казвам, без да вдигам поглед към Лиси. — Няма.

Няколко минути и двете мълчим, загледани в екрана на телевизора, по който дават интервю с Кайли Миног.

— О, Лиси! — изведнъж се сещам аз. — Щом ще си задаваме въпроси една на друга… какво вкъщност правехте в твоята стая с тозиЖан-Пол?

Лиси си поема дълбоко дъх, явно смутена.

— И хич не ми разправяй, че сте преглеждали някакво си дело — бързам да добавя. — Защото това едва ли е свързано с толкова яко пухтене и блъскане на легло.

— О! — отронва Лиси, притисната в ъгъла. — Добре де… ами ние… такова. — Тя отпива голяма глътка кафе, като упорито отбягва погледа ми. — Ние… хм… правехме секс.

— Какво? — зяпвам я сащисано.

— Ами да, правехме секс. Затова и не исках да ти кажа. Беше ме срам.

— Ти и Жан-Пол сте правили секс, така ли?

— Да! — Лиси се прокашля смутено, но после добавя решително: — Правехме страстен… бурен… първичен… животински секс.

Не, нещо тук не е наред.

— Не ти вярвам! — хвърлям й изпитателен поглед аз. — Не сте правили секс.

Розовите петна по бузите на Лиси стават яркочервени.

— Правехме.

— Не, не сте! Лиси, кажи ми какво наистина правехте?

— Секс! Заклевам се! — възкликва Лиси разпалено. — Жан-Пол е новото ми гадже и… това правехме! Остави ме на мира вече!

Лиси скача на крака, разпилявайки трохи по целия диван, и припряно излиза от стаята, като се спъва леко в килима.

Зяпам след нея с отворена уста.

Защо ме лъже? Какво, за Бога, са правили в стаята й? Ако е било само секс, тя нямаше да е чак пък толкова засрамена, нали така? Но какво по-срамно нещо от секса би могло да има, по дяволите?!? Толкова силно съм заинтригувана, че направо ми става ведро на душата.


Да си призная, това определено не е сред най-страхотните уикенди в живота ми. А нещата стават още по-мрачни, когато пристига пощата и в купчината сметки и рекламни брошури откривам картичка с изглед от средиземноморски курорт, в която мама и татко ми пишат колко чудесно си прекарват. И дори още по-мрачни, когато прочитам хороскопа си в „Мейл“, в който се казва, че през последните ден-два вероятно съм допуснала огромна грешка.

Но в понеделник сутринта вече се чувствам по-добре. Не, не съм допуснала грешка! От днес започвам нов живот! Абсолютно забравям за всякакви любови и други подобни глупости и се съсредоточавам изцяло върху кариерата си. Може дори да си потърся нова работа.

На излизане от метрото вече съм запленена от тази идея. Ще кандидатствам за работа като специалист по маркетинг в „Кока-кола“ или в някоя друга голяма компания. И те ще ме назначат. И тогава Пол изведнъж ще осъзнае каква огромна грешка е допуснал, като не ме е повишил. И ще ме моли да не напускам, но аз ще му кажа: „Късно си се сетил. Дадох ти шанс, но ти го проигра.“ И тогава той ще започне да ме умолява: „Ема, какво бих могъл да направя, за да промениш решението си?“ Но аз ще му отговоря…

Когато наближавам входа на „Пантера Корпорейшън“, Пол вече лази в краката ми, а аз седя небрежно отпусната в шефското кресло зад неговото бюро (облечена в много шикозен нов костюм с панталон и обута в „Прада“) и казвам: „Знаеш ли, Пол, трябваше само да се отнасяш към мен с поне мъничко уважение…“

Мамка му! Изведнъж заковавам на място, с ръка на остъклената входна врата. Във фоайето се мярка русокоса глава.

Конър. Обхваща ме паника. Не, не мога да вляза. Просто не мога и това си е. Не мога да…

После обаче главата се извръща и виждам, че не е Конър, а Андрея от счетоводството. Бутвам вратата и влизам, като се чувствам като пълна глупачка. О, Боже, съвсем съм се скапала. Трябва да се взема в ръце, защото рано или късно ще налетя на Конър и ще трябва някак да се справя с положението.

Поемам нагоре по стълбите. Добре поне, че все още никой в офиса не знае. Това би направило нещата хиляди пъти по-кофти. Дко трябваше да изтърпявам хората да идват и да ми казват…

— Ема, толкова съжалявам за теб и Конър!

— Какво? — вдигам рязко глава и виждам към мен да приближава Нанси от администрацията.

— Тази новина ни дойде като гръм от ясно небе. Кой би могъл да предположи, че ще скъсате! Та вие бяхте идеалната двойка! Но пък човек никога не знае…

Зяпам я тъпо.

— Ти… как разбра?

— О, всички знаят! — възкликва Нанси. — Ами, в петък вечерта отидохме заедно на бар. По едно време Конър също дойде и доста се напи, а после го съобщи на всеослушание. Всъщност произнесе нещо като реч!

— Какво… какво е направил?

— Беше много трогателно, да ти кажа. Сподели, че чувства „Пантера Корпорейшън“ като свое семейство и вярва, че всички ние ще го подкрепим в този труден за него момент. Както и теб също, разбира се — припряно добавя Нанси след секундна пауза. — Въпреки че всъщност Конър е този, който се нуждае от подкрепа, защото ти го изоставяш, а не той теб. — Нанси се накланя доверително към мен и снишава глас. — И да знаеш, доста от момичетата смятат, че си се побъркала!

Не, не мога да го повярвам! Конър е държал реч по повод раздялата ни. И то след като ми обеща, че на никого няма да казва! А ето че сега всички са на негова страна.

— Ясно — успявам най-сетне да кажа. — Е, аз по-добре да…

— Срамота наистина! — възкликва Нанси, като ми отправя изпитателен поглед. — Двамата изглеждахте идеална двойка!

— Да, знам — отговарям с пресилена усмивка. — Както и да е, трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.


Отправям се към новия автомат за кафе и зачаквам чашката да се напълни, забила пуст поглед пред себе си, опитвайки се да осмисля положението. Изведнъж ме стряска тих треперлив глас.

— Ема?

Вдигам глава и сърцето ми се обръща. Пред мен стои Кейти и ме гледа така, сякаш съм някакво чудовище с три глави.

— О, здрасти! — възкликвам уж ведро.

— Вярно ли е? — пита шепнешком тя. — Наистина ли сте скъсали? Няма да го повярвам, докато не го чуя от собствената ти уста.

— Да — признавам неохотно. — Вярно е. Конър и аз се разделихме.

— Боже мой! — поглежда ме Кейти с широко отворени очи. Дишането й става все по-тежко и по-тежко. — Боже мой! Разделили сте се! Боже мой! Не, не мога да го понеса…

Мамка му! Ще припадне! Сграбчвам я за раменете и лекичко я разтърсвам.

— Кейти, успокой се, за Бога! Дишай дълбоко… дишай… издишай… дишай…

— Това е ужасно! Само като си помисля, че… Откакто го чух в петък вечер, не съм на себе си… Тази нощ например се събудих плувнала в студена пот и си помислих, че ако е истина, то нищо на този свят вече няма смисъл. Животът няма абсолютно никакъв смисъл!

— Кейти, за Бога! Чудо голямо, че сме се разделили с Конър! Хората непрекъснато се разделят.

— Но ти и Конър не бяхте „хората“! Вие бяхте идеалната двойка! Искам да кажа, че щом като вие двамата не успяхте, то за останалите от нас изобщо няма никакъв смисъл дори да се опитваме!

— Кейти, ние не бяхме идеалната двойка! — натъртвам, като се старая да запазя самообладание. — Бяхме най-обикновена двойка. Но не ни потръгна и… Е, стават такива неща.

— Но…

— И да ти призная, не ми се говори за това.

— О! — възкликва Кейти и ме поглежда стреснато. — О, Боже, разбира се. Извинявай, Ема. Не исках да… Аз само… това беше такъв шок за мен!

— Хайде, стига! — отговарям рязко. — А как мина твоята среща с Филип? Разведри ме с някоя приятна новина.

Постепенно Кейти се е успокоила и вече диша нормално.

— Ами… доста добре мина всъщност — казва тя въодушевено. — И пак ще се видим!

— Браво!

— Той е много чаровен. И внимателен. И двамата с него имаме еднакво чувство за хумор. И харесваме едни и същи неща. — По лицето й се разлива възторжена усмивка. — Чудесен е!

— Звучи прекрасно! Ето, виждаш ли? — Стисвам насърчително ръката й. — Вероятно вие двамата с Филип ще бъдете много по-добра двойка, отколкото бяхме ние с Конър. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам. Имаме съвещание с Джак Харпър.

— Аха, ясно — отговарям разсеяно.

След около пет секунди обаче думите й най-сетне стигат до съзнанието ми.

— Чакай! — Втурвам се след Кейти по коридора и я хващам за рамото. — С Джак Харпър ли каза?

— Да.

— Но… той нали замина? Нали замина в петък?

— Не. Промени си плановете.

Зяпвам я изумено.