Да не би да са се събрали да гледат как ще ме уволни? Това да не е някакъв откачен семинар за уволняване на служители?

— Здравейте — казвам с възможно най-овладян тон, но си знам, че съм изчервена като домат и че изглеждам напълно спихната.

— Здрасти — усмихва ми се Джак. — Ема… спокойно. Нищо тревожно няма. Само исках да те питам нещо.

— О! Ами добре — отронвам изненадано.

Е, сега вече съм тотално объркана. Какво би могъл да ме пита Джак Харпър, за Бога?!?

Той взема някакъв лист и го вдига така, че да мога да го видя.

— Какво според теб е изобразено на тази рисунка, Ема? — пита Джак.

О, мамка му, сега я загазих!

Кошмар на кошмарите!

Докато навремето си търсех работа, веднъж се явих на интервю в банка „Лейнс“ и на него ми показаха някаква заврънтулка, попитаха ме какво виждам и аз им казах, че виждам някаква заврънтулка. Издъних се, естествено. Ама сега вече знам за какво става дума, така че ще внимавам.

Всички ме зяпат втренчено. О, Боже, искам да отговоря правилно! Сам ако знаех какъв е правилният отговор…

Вглеждам се напрегнато в рисунката, а сърцето ми бие до пръсване. Виждам нарисувани два кръгли предмета. С леко грапава форма. Изобщо си нямам представа какво би могло да бъде това. Абсолютно никаква представа. Приличат ми на… приличат ми на…

Изведнъж ми светва!

— Орехи! Два ореха!

Джак избухва в смях, един-двама от останалите край масата се засмиват приглушено, но бързо потушават веселието си.

— Е, мисля, че това доказва моето мнение — отбелязва Джак.

— Не са ли орехи? — питам разочаровано и безпомощно местя очи по лицата на присъстващите.

— Предполага се, че са яйчници — отговаря ми през зъби някакъв мъж с очила без рамка.

— Яйчници ли? — зяпвам озадачено рисунката. — О, да! Хм, да. Сега вече определено забелязвам яйцевидната форма на два…

— Ореха! — възкликва Джак, като бърше насълзените си от смях очи.

— Както вече обясних, яйчниците са само част от серия символни изображения на женствеността — с отбранителен тон заговорва един от мъжете. — Избрахме на изображението да има яйчници, като символ на плодовитостта, едно око, като символ на мъдростта, дърво, като символ на природата майка…

— Същината на идеята ни е, че тези символни изображения могат да бъдат използвани при цялата серия продукти — уточнява една чернокоса жена, като се привежда напред на стола си. — Независимо дали ще е безалкохолна напитка, дреха или парфюм…

— Целевият ни пазар възприема и откликва много добре на абстрактни образи — добавя мъжът с очилата без рамка. — Проучванията показаха, че…

— Ема — поглежда ме Джак отново, — ти би ли си купила безалкохолна напитка с изобразени на опаковката й яйчници?

Всички погледи се насочват очаквателно към мен.

— Ъъъ… — прокашлям се смутено, защото си давам сметка, че някои от хората ме гледат доста враждебно. — Ами… по-вероятно не.

Неколцина от присъстващите се споглеждат многозначително.

— Това едва ли е показателно — чувам някой да измърморва.

— Джак, три творчески екипа са работили по тази идея — настойчиво казва чернокосата жена. — Не можем да я зарежем и да започнем всичко отначало. Просто не можем!

Джак отпива глътка минерална вода направо от бутилката, избърсва с пръсти устните си и поглежда жената.

— Слоуганът „Не спирай“ ми хрумна, докато си пиех в един бар, и след две минути първоначалната разработка на тази идея вече бе нахвърлена върху една книжна салфетка. Знаете го, нали?

— Да — измънква мъжът с очилата без рамка.

— Няма да продаваме безалкохолна напитка с яйчници! — отсича Джак остро и разрошва още повече косата си. После отдръпва стола си от масата и добавя: — Добре, да направим кратка пауза. Ема, би ли ми помогнала да отнесем тези папки долу, в офиса на Свен?


Господи, чудя се за какво беше всичко това. Но не смея да попитам. Джак ме повежда делово по коридора, вкарва ме в асансьора и натиска бутона за деветия етаж, без да отрони и дума. Потегляме надолу, но след около две секунди Джак натиска бутона за аварийно спиране и асансьорът рязко заковава между етажите. Едва сега той най-сетне ме поглежда и ми задава изпълнен с недоумение въпрос:

— Да не би двамата с теб да сме единствените нормални хора в цялата тази сграда?

— Хм…

— Къде им е интуицията… къде са им инстинктите? — гледа ме той озадачено. — Май вече никой не може да отличи добрата от ужасната идея. Яйчници… — Той поклаща глава с изумление. — Някакви шантави яйчници!

Е, не успявам да се въздържа! Той изглежда толкова дълбоко обиден, пък и начинът, по който произнася „яйчници“, е толкова смешен, че преди да се усетя, избухвам в смях. За един миг Джак изглежда изненадан от реакцията ми, след което обаче цялото му лице някак много симпатично се сбръчква и в следващата секунда той също вече се смее неудържимо. При това носът му става като на бебче, което го прави невъобразимо смешен.

О, Боже, ще умра! Хълцам, превивам се, ребрата ме болят, но всеки път, щом го погледна, избухвам в още по-силен смях. По лицето ми се стичат сълзи, носът ми също тече, а нямам кърпичка… Май ще се наложи да го издухам в рисунката с яйчниците…

— Ема, защо си с този мъж?

— Какво? — поглеждам го, като продължавам да се смея.

И в следващия миг осъзнавам, че той е вече сериозен. Гледа ме с непроницаем израз на лицето.

— Защо си с този мъж? — повтаря въпроса си Джак.

Изведнъж желанието ми да се смея се изпарява. Отмятам коса от лицето си, като се опитвам да печеля време, тъй като наистина не знам как да му отговоря.

— Какво имате предвид?

— Конър Мартин няма да те направи щастлива. С него няма да се чувстваш удовлетворена.

Зяпвам го поразена.

— Кой казва, че няма?

— Опознах добре Конър през тези няколко дни. Часове наред сме били заедно на съвещания. Разбрах как работи умът му. Той е свестен мъж и мил човек… но ти заслужаваш повече. — Джак ми отправя продължителен изпитателен поглед. — Мога да се хвана на бас, че в действителност не искаш да живееш с него. Но се страхуваш да го зарежеш.

Усещам да ме обзема негодувание. Как смее да ми чете мислите и да ги тълкува толкова… погрешно! Разбира се, че искам да живея с Конър.

— Дълбоко грешите — отговарям остро. — С нетърпение очаквам да заживеем заедно. Всъщност… всъщност точно преди малко си седях на бюрото и си мислех, че изгарям от нетърпение по-скоро да заживеем заедно!

Точно така!

Джак поклаща глава недоверчиво.

— На теб ти трябва по-интересен човек. Някой, който да те вълнува.

— Обясних ви вече, че не съм ги мислила тези неща, които ви ги наговорих в самолета. Конър ме вълнува! — заявявам, като му отправям предизвикателен поглед. — Така де… когато ни видяхте последния път, май бяхме доста страстни, нали?

— О, в архива ли? — пренебрежително свива рамене Джак. — Предполагам, че това е било отчаян опит от твоя страна да посъживиш любовния си живот.

Тази негова забележка ме изпълва с ярост.

— Нищо подобно! — изсъсквам срещу него. — Това беше… беше… спонтанен израз на дива страст.

— Извинявай в такъв случай — тихо отговаря Джак. — Грешката е моя.

— Пък и вас това какво ви засяга? — скръствам ръце пред гърдите си. — Какво ви интересува дали съм щастлива или не?

Настава продължително мълчание. Усещам, че ме гледа и пулсът ми се ускорява. За секунда срещам тъмните му очи и бързо отклонявам поглед.

— И аз си зададох този въпрос — отговаря ми той все така тихо. После свива рамене. — Може би защото изживяхме заедно онова премеждие със самолета. Може би защото ти си единственият човек в цялата компания, който не лицемерничи пред мен и не ми се прави на интересен.

Ще ми се да му се сопна: „И аз бих се правила на интересна! Ама нямах избор!“

— Всъщност, искам да кажа, че… те чувствам като приятел — продължава Джак. — А на мен не ми е безразлично какво става с приятелите ми.

— О! — отронвам, като потърквам смутено носа си.

Точно се каня да отговоря учтиво, че и аз го чувствам като приятел, когато той добавя:

— Пък и всеки, който цитира филмите на Уди Алън реплика по реплика, няма начин да не е пълен смотаняк.

Чувствам да ме залива вълна на обида заради Конър.

— Как може да говорите така! Нищо не разбирате! — възкликвам разпалено. — И да ви кажа, хиляди пъти съжалявам, че седях до вас в тъпия самолет! Нарочно ми ги говорите всички тези неща за да ме дразните. И се държите така, сякаш ме познавате по-добре от всеки друг…

— Може би е истина — прекъсва ме той и в очите му проблясват искрици.

— Кое?

— Може би наистина те познавам по-добре от всеки друг.

Гледам го, задъхана от някаква странна смесица на гняв и адски приятно вълнение. Изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш двамата с Джак играем тенис. Или танцуваме.

— Не ме познавате по-добре от всеки друг! — сопвам му се с възможно най-остър тон.

— Знам, че няма да се събереш да живееш с Конър Мартин.

— Ще се събера.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя.

Той се разсмива.

— Ще го направя! И ако искате да знаете, сигурно дори ще се омъжа за Конър.

— Ще се омъжиш за Конър? — повтаря той, сякаш това е най-смешната шега, която изобщо някога е чувал.

— Да! Защо не? Той е висок. И е красив. И е мил. И е много… той е… — Не ми идва на ум какво друго да кажа. — Пък и все едно, става дума за личния ми живот. Вие сте ми шеф и ме познавате едва от една седмица. И да ви кажа, това изобщо не е ваша работа!

Смехът на Джак изведнъж секва. Изглежда така, сякаш съм му зашлевила шамар. Няколко мига ме гледа мълчаливо. После отстъпва крачка назад и натиска бутона на асансьора.

— Права си — казва със съвършено променен тон на гласа. — Личният ти живот не е моя работа. Пристъпих границата на допустимото. Извинявай.