И изведнъж ми светва!

Стаята с архивите! Но да, разбира се! Разбира се! Никой не отива там, освен когато е наистина крайно наложително. Стаята с архивите е чак долу, в мазето — потискащо мрачно помещение без прозорци, потънало в прахоляк и паяжини, задръстено от купища стари книги и списания. Често се налага едва ли не да лазиш по пода, за да изровиш каквото ти трябва.

Върхът!

— Аз ще отида, ако искаш — предлагам на Каролин с възможно най-нехаен тон. — Какво ти трябва?

— Наистина ли ще го направиш? — усмихва се Каролин с облекчение. — Благодаря ти, Ема! Търсим една стара реклама. Ето ти данните…

Каролин ми връчва листчето с указанията и аз потеглям, обзета от тръпка на възбуда при мисълта за предстоящия секс-екшън. Измъквам мобилния си телефон и набирам номера на Конър.

— Ей, Конър! — казвам с нарочно нисък и дрезгаво секси глас. — Ела веднага в архивата. Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Хайде… побързай! — подканям го настоятелно аз.

Чувствам се направо като Шарън Стоун!

Ха! Сега ще видят те какво значи секс в службата!

Само дето не тичам по коридора, но когато минавам покрай администрацията, Уенди Смит ме спира, за да ме пита дали ще се включа в отбора по волейбол, Разговорът с нея ми отнема няколко минути и когато най-сетне отварям вратата на стаята с архиви, Конър вече ме чака там, като нетърпеливо си поглежда часовника.

Това малко обърква сценария ми. Предвиждах аз да го чакам, съблазнително приседнала на купчина книги, кръстосала крак връз крак, с подканящо приповдигната пола.

Както и да е.

— Здравей — измърквам все така секси дрезгаво.

— Здрасти — смръщва се насреща ми Конър. — Какво има, Ема? Тази сутрин съм адски зает и…

— Просто исках да те видя. Целия! — С артистичен жест затръшвам вратата зад гърба си, полюшвайки бедра приближавам до него и прокарвам нокът надолу по гърдите му, като в реклама за афтършейв. — Отдавна не ни се е случвало да правим секс спонтанно.

— Какво? — зяпва ме Конър.

— Хайде, бейби — започвам да разкопчавам ризата му, като се опитвам да докарам перверзен израз на лицето си. — Дай да го направим. Тук. Веднага.

— Да не си откачила! — отблъсква пръстите ми Конър и припряно закопчава ризата си. — На работа сме, Ема!

- И какво от това? Млади сме, предполага се, че сме влюбени… — спускам ръката си надолу под кръста му и Конър се облещва насреща ми.

— Престани! — изсъсква ми той. — Веднага престани! Ема, да не си пияна или какво?

— Просто ми се прави секс! Какво, да не би да искам прекалено много?

— А прекалено много ли ще е да искам да го правим в леглото си, като нормални хора?

— Ама ние вече не го правим в леглото! Почти никога!

Настъпва тягостно мълчание.

— Ема — казва най-сетне Конър, — сега не му е нито мястото, нито времето да…

— Сега е! Или поне може да бъде! Така страстта ни отново ще се разгори! Лиси каза, че…

— Какво? Обсъждала си сексуалния ни живот с Лиси? — потресено ме зяпва Конър.

— Разбира се, че не съм казвала нищо за нас — припряно бия отбой. — С нея си говорехме за… интимните връзки, най-общо казано… и тя спомена, че сексът в службата може да бъде много… секси! Хайде де, Конър! — Присламчвам се по-близо до него, хващам ръката му и я пъхвам в сутиена си. — Не смяташ ли, че е вьзбуждащо? Само при мисълта, че точно сега някой може би идва насам по коридора…

Изведнъж млъквам, защото чувам някакъв шум.

Май наистина точно сега някой идва насам по коридора!

Мамка му!

— Чувам стъпки! — изсъсква Конър и рязко се дръпва по-встрани от мен, ръката му обаче остава заклещена в сутиена ми. Той втренчва ужасен поглед в нея. — Проклетият ми часовник се е закачил за блузата ти! — казва той и се опитва да издърпа ръката си, но безуспешно. — Мамка му! Не мога да си извадя ръката.

— Дръпни по-силно!

— Дърпам! — Конър се оглежда панически наоколо. — Няма ли тук някъде ножица?

— Да не искаш да срежеш блузата ми? — възкликвам ужасено.

— Да ти хрумва нещо друго? — пита ядно Конър и започва да дърпа с все сила ръката си.

Имам чувството, че платът всеки миг ще се скъса.

— О! Спри! Спри! Ще ми съдереш блузата — изписквам тихичко.

— Това ли е най-голямото ти притеснение? Блузата? — сопва ми се ядосано Конър.

— Винаги съм го мразила този твой часовник! — изсъсквам в отговор аз. — Ако носеше другия, който ти подарих…

Млъквам рязко. Стъпките се чуват все по-отчетливо и близко, почти до самата врата.

— Мамка му! — оглежда се панически Конър. — Мамка му! Мамка…

— Спокойно де! Дай да се скрием в ъгъла — прошепвам настойчиво. — Който и да е, може изобщо да не влезе.

— Как можа да ти хрумне тая глупост да слизаме в мазето — мърмори ядно Конър, докато се втурваме към ъгъла, сраснали един за друг като сиамски близнаци. — Страхотна идея, няма що!

— Не ме обвинявай! — сопвам му се аз. — Исках само да поразпаля страстта в…

И замръзвам, защото в същия миг вратата се отваря.

Не! О, Господи, не!

Толкова съм шокирана, че буквално ми се завива свят.

На прага стои Джак Харпър с куп стари списания в ръце.

Очите му бавно попиват разкрилата се пред него сценка — ядосаното изражение на Конър, ръката му в сутиена ми, агонията, изписала се на моето лице.

— Мистър Харпър… — мънка Конър, — …много, много съжалявам. Ние… ние не… Мога само да кажа, че… и двамата сме…

— Сигурен съм, че сте — прекъсва го Джак Харпър с безизразна физиономия и с присъщия му сух тон на гласа. — Може би е добре да си пооправите дрехите, преди да се върнете на бюрата си.

Обръща се и излиза. Вратата се затваря зад гърба му, а ние с Конър оставаме като поразени от гръм.

— Я си извади проклетата ръка от блузата ми! — проговарям най-сетне аз, изведнъж обзета от адски гняв към Конър.

Цялото ми желание за секс се е изпарило. Ненавиждам се. Ненавиждам Конър, Ненавиждам целия свят!

X

Джак Харпър си заминава днес.

Слава Богу! Слава Тебе, Господи! Защото едва ли бих могла да понеса още от… от него. Сега трябва само да се скатая и да го отбягвам до пет часа, а после да се изнеса скорострелно и всичко ще бъде наред. Животът ми отново ще се върне в нормалното си русло и вече няма да се чувствам така, сякаш радарът ми е бил разфокусиран от някаква невидима магнитна сила.

Не знам защо днес съм толкова напрегната и раздразнителна. Защото въпреки целия този срам вчера, нещата всъщност се развиват доста добре. Първо, защото изглежда, че двамата с Конър няма да бъдем уволнени заради секс в службата (а това беше най-сериозното ми опасение). И, второ, защото блестящият ми план подейства! Веднага щом се върнахме по бюрата си, Коньр започна да ми изпраща имейли с извинения. А вечерта правихме секс! Два пъти! На ароматизирани свещи.

Предполагам, че Конър е прочел някъде, че жените обичат да правят секс на ароматизирани свещи. Може би в „Космополитън“. Защото всеки път, когато ги извади и запали, на лицето му се изписва нещо от рода на „Ама не съм ли досетлив и внимателен, а?“, и от мен се очаква да възклицавам „О! Ароматизирани свещи! Каква прелест!“

Не, не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против ароматизираните свещи. Ама истината е, че сами по себе си те не допринасят с нищо за изживяването, нали така. Искам да кажа… ами те просто си горят и това е. Пък и много често се улавям точно в най-критичния момент да си мисля: „Дано свещта да не падне и да не подпали всичко.“ Което, естествено, ме разбива и…

Както и да е, И така, снощи правихме секс.

А тази вечер след работа ще ходим да гледаме един апартамент. Няма паркет, нито капаци на прозорците, но пък има джакузи в банята, което си е доста готино. Така че животът ми всъщност се нарежда доста добре. Ето защо не мога да си обясня откъде е това мое раздразнение. Но каква е причи…

„Не искам да се местя да живея с Конър“, обажда се някакво гласче в мозъка ми, преди да успея да го възпра.

Не. Няма начин. Абсурд! Конър е идеален. Всеки го казва.

„Ама аз пък не искам да…“

Млък! Двамата с Конър сме Съвършената двойка. Правим секс на ароматизирани свещи. И често излизаме на разходка покрай реката. И в неделя четем заедно вестника — на чаша кафе и по пижами. Точно така правят съвършените двойки!

„Но аз…“

Млък!

Преглъщам тежко. Конър е едничкото хубаво нещо в живота ми. Ако го нямах него, какво ли друго ми остава?

Телефонът на бюрото ми иззвънява и прекъсва мислите ми. Вдигам слушалката.

— Здравей, Ема. - чувам познат сух глас. — Джак Харпър е.

Сърцето ми се преобръща уплашено, едва не се задавям с глътката кафе, която съм отпила. Не съм го виждала от вчерашния инцидент с ръката на Конър, заклещена в сутиена ми. А не искам и да го виждам.

Изобщо не биваше да вдигам телефона.

Всъщност, изобщо не биваше да идвам на работа днес!

— О! — измънквам. — Ъъъ… здравейте.

— Би ли дошла в офиса ми за минутка, ако обичаш?

— Какво… аз ли? — питам нервно.

— Да, ти.

Прокашлям се смутено.

— Трябва ли да… да нося нещо?

— Не. Донеси само себе си.

Той затваря. Няколко минути оставам загледана в телефона, като усещам да ме побиват студени тръпки. Знаех си аз, знаех си… В крайна сметка… ами да, ще ме уволня. Заради… просташка… немарливост… немарлива простащина.

Така де, то си е простащина да те изловят в службата с ръката на гаджето в сутиена ти.

Добре де, все едно, нищо не мога да направя.

Поемам си дълбоко дъх, ставам и се повличам към директорския единадесети етаж. Пред вратата на офиса на Джак Харпър има бюро, но без секретарка на него, така че направо почуквам.

— Влез.

Предпазливо открехвам вратата. Помещението е огромно, окъпано в слънчева светлина и с дървена ламперия по стените. Джак седи начело на голяма овална маса, край която са насядали още шестима души, мъже и жени. Изведнъж си давам сметка, че никога не съм виждала никой от тези хора. Прелистват някакви материали, отпиват от чаши с минерална вода, а атмосферата е някак натегната.