— Я виж какво имам тук!

Лиси ми намига закачливо и започва да рови за нещо из чантата си. После нарочно бавно измъква отвътре голям, ръждив на цвят ключодържател, на който виси един-единствен, нов-новеничък ключ.

— Какво е това? — питам озадачено… после изведнъж се досещам и изписквам възторжено: — Амиии! Не може да бъде!

— Може! Приета съм!

— Господи! Лиси!

— Знам! — усмихва ми се тя до уши. — Не е ли фантастично?

Ключът в ръката й е най-страхотният ключ на света. С него се отваря вратата на един частен клуб в Клеркънуел, който е голям хит, но където е невъобразимо трудно да те приемат за член. А Лиси е приета!

— Лиси, ти си върхът!

— Не, не съм — отговаря тя, но сияе от задоволство. — Дължа го на Джаспър от нашата колегия. Той познава абсолютно всички от приемната комисия на клуба.

— Все едно. Важното е, че си приета!

Вземам ключа от ръката й и започвам да го разглеждам заинтригувано. По него обаче няма нищо — нито име, нито адрес, нито лого, абсолютно нищо. Прилича на ключа от бараката за инструменти в градината на родителите ми. Да де, ама ти осигу-инва достъп до много, много по-интересно място.

— Кой мислиш, че ще бъде там? — поглеждам развълнувано Лиси. — Така де, всеки знае, че Мадона е членка на клуба. А също и този адски секси нов актьор от „Приятели“… макар да се говори, че той всъщност е гей…

— Ема — прекъсва ме Лиси, — никой не ти гарантира, че точно тази вечер ще има знаменитости.

— Да, знам! — отговарям остро.

Чувствам се леко обидена от забележката и. Ама тя за каква ме мисли? Аз съм хладнокръвна и изтънчена лондончанка. И изобщо не се вълнувам от някакви си тъпи знаменитости. Споменах го просто ей така… мимоходом.

— Всъщност… — отбелязвам след кратка пауза, — дори бих казчала, че е по-добре, ако няма знаменитости. Така де! Едва ли има нещо по-кофти за настроението от това да се опитваш да водиш приятен, нормален разговор с приятелите си на масата, когато наоколо ти е тъпкано с кинозвезди, със супермодели… и с поп-звезди…

Известно време двете с Лиси мълчим, замислени какво ли би било, ако попаднем в подобна ситуация.

— Ами хубаво… — подхвърля Лиси небрежно. — Да вървим да се приготвяме тогава.

— Може — отговарям също тъй небрежно.


Не че това би отнело кой знае колко време. Така де, само да намъкна едни дънки и съм готова. И може би да си измия косата, което и без това се канех да направя.

Междувременно може и да си направя набързичко една маска на лицето.

Един час по-късно Лиси се появява на прага на стаята ми, облечена в прилепнали дънки, тясна блузка тип корсет и с обувките си на високи токчета от „Берти“, за които по една случайност знам, че й убиват и и правят пришки.

— Какво ще кажеш? — пита тя все така небрежно. — Не че съм се престарала кой знае колко…

— Нито пък аз — отговарям, като подухвам втория пласт лак за нокти, който съм си сложила. — Така де, какво пък толкова… не отиваме на среща я! Дори няма да си правя труда да се гримирам. — В този момент поглеждам по-внимателно Лиси и възкликвам: — Ама това изкуствени мигли ли са?

— Не! Искам да кажа… да. Но не би трябвало да се забелязва. В рекламата се казва, че по нищо не се отличават от естествените. — Лиси приближава припряно към огледалото и загрижено премигва срещу отражението си. — Толкова много ли си личи, че са изкуствени?

— Не! — успокоявам я аз, като грабвам четчицата за руж.

Когато отново отлепям поглед от лицето си, забелязвам, че Лиси гледа втренчено към рамото ми.

— Какво е това?

— Кое? — питам най-невинно, докосвам оформеното с блещукащи диамантчета сърчице на ключицата си и подхвърлям небрежно: — О, това тук ли? То е от тези, дето се залепят, нали знаеш… реших да си го сложа просто за майтап.

Намъквам и аз една блузка тип корсет, завързвам връвчиците отпред и обувам островърхите си ботушки с високи токчета. Купих си ги от разпродажба в „Сю Райдър“ преди една година, така че вече са поизтъркани, но в тъмното няма да си личи.

— Мислиш ли, че сме прекалено издокарани? — пита неспокойно Лиси, когато заставам до нея пред огледалото. — Ами ако се окаже, че всички там са по дънки?

— И ние сме по дънки!

— Да де, ама ако те са с размъкнати пуловери върху дънките, ние ще изглеждаме натруфени като пълни глупачки.

Лиси открай време я гони параноя дали е подходящо облечена. Когато постъпи в адвокатската колегия и отиваше на първото си коледно парти там, например, тя не знаеше дали посоченото в поканата изискване за „черна вратовръзка“ означава непременно дълга рокля или просто по-празнично облекло, така че ме накара да я придружа и да чакам пред входа с около шест различни тоалета в найлонови торби, за да може бързо да се преоблече в случай на нужда. (Естествено роклята, с която тръгна, беше напълно подходяща. Казах й, че ще бъде подходяща, ама тя не ми вярваше.)

— Няма да са облечени с раздърпани пуловери — заявявам с категоричен тон на гласа. — Хайде, давай да тръгваме.

— Не можем да се появим там по това време! — възкликва Лиси, като си поглежда часовника. — Още е прекалено рано.

— Можем! — все така категорично заявявам аз. — Все едно сме наминали да пийнем набързо по едно питие, преди да потеглим за някое друго парти на знаменитости.

— О, да! — Лицето на Лиси светва. — Върхът! Да вървим!


За около петнадесетина минути стигаме с автобуса от Айлингтън до Клеркънуел. Лиси ме повежда по една пуста улица, в близост до Смитфийлд Маркет, от двете страни на която се редуват складове и тъмни офис сгради. Свиваме в една пряка, после в друга и най-сетне се озоваваме на някаква малка уличка.

— Това е — отбелязва Лиси, след като се консултира за пореден път с листчето в ръката си. — Клубът е скрит тук някъде.

— Няма ли надпис или нещо подобно?

— Не. Целта е никой, освен членовете му, да не знае къде се намира. Трябва да почукаме на точната врата и да попитаме за Александър.

— Кой е Александър?

— Не знам — свива рамене Лиси. — Това им е паролата.

Парола! Става все по-готино и по-готино! Лиси се вторачва в таблото със звънците на една от сградите, а аз се озъртам любопитно наоколо. Уличка като всяка друга, абсолютно нищо забележително няма на нея. Всъщност дори е доста мижава. Неотличими една от друга мрачни сгради със съвършено еднакви врати и тъмни прозорци. Никакъв признак на живот. А само като си помисли човек, че зад някоя от тези безлични фасади е цялото лондонско общество на знаменитостите!

— Добър вечер, Александър там ли е? — пита Лиси нервно в домофона на една от къщите.

Кратка пауза, след което вратата се открехва като по вълшебство.

Боже мили! Като в приказката за Аладин или нещо подобно. Споглеждайки се възторжено, двете с Лиси поемаме по дискретно осветения коридор, който буквално пулсира от долитащата откъм клуба музика. Стигаме до една метална врата и Лиси изважда ключа си. Докато отключва, аз подръпвам блузката си и си разбухвам косата.

— Влизаме! — измърморва Лиси. — Значи, никакво суетене и никакво зяпане. Желязно самообладание.

— Ясно — измърморвам в отговор и влизам след нея в клуба.

Стоя абсолютно хладнокръвно, забила поглед в гърба й, докато тя показва членската си карта на момичето, което седи на малко бюро във фоайето от другата страна на вратата. А после не откъсвам очи от бежовия килим, докато влизаме в големия, приглушено осветен салон на клуба. Не, за нищо на света няма да се държа като някаква загубенячка и да зяпам по знаменитостите! Няма да…

— Внимавай!

Уупс! Толкова упорито гледам в пода, че без да искам налетявам на Лиси.

— Извинявай — прошепвам. — Къде ще седнем?

Изобщо не се оглеждам за свободна маса, за да не би случайно погледът ми да попадне на Мадона и тя да си помисли, че я зяпам.

— Ей там — някак странно врътва глава Лиси, за да ми посочи свободна дървена маса.

Успяваме някак да седнем, да си оставим чантите и да вземем менютата за коктейли, забили неотклонно погледи една в друга.

— Забеляза ли някого? — питам шепнешком.

— Не. А ти?

— Не.

Отварям менюто за коктейли и съвестно се опитвам да гледам само в него. Истинско мъчение! Очите ме заболяват. Имам чувството, че направо ще умра, ако не се огледам наоколо. Искам да видя как изглежда този прочут клуб, по дяволите!

— Лиси — изсъсквам, — не издържам повече! Ще се огледам!

— Ама наистина ли ще го направиш? — пита с тревожен шепот тя, сякаш съм Стив Маккуин, който оповестява, че се кани да премине през някаква ограда с ток по нея. — Ами… добре. Но внимавай. И дискретно, нали!

— Ще внимавам. Всичко ще е наред!

Добре де! Хайде! Какво пък толкова — просто един бърз панорамен поглед, без зяпане! Облягам се назад на стола, поемам си дълбоко дъх, после най-сетне си позволявам да обходя скорострелно с поглед салона, поглъщайки колкото се може повече впечатления възможно най-бързо. Приглушено осветление… пурпурна тапицерия по диваните и столовете… двама мъже по тениски… три момичета с дънки и пуловери (О, Боже, това ще психяса Лиси)… на една от масите мъж и жена си шепнат нещо… мъж с брада чете клюкарското списание „Скрит поглед“… и това е всичко.

Не, няма начин това да е всичко.

Просто не се връзва с имиджа на клуба! Къде е Роби Уилямс? Къде са Джюд и Сади? Къде са супермоделите?

— Кого… кого видя? — напрегнато шепне Лиси, все още забила очи в менюто за коктейли.

— Ами… не съм много сигурна — прошепвам й неуверено. — Има един тип с брада… може да е някой известен актьор, а?

Лиси се поизвърта уж небрежно на стола си и го оглежда.

— Ммм… не, не мисля — казва най-сетне и отново се обръща към мен.

Миг-два двете се гледаме мълчаливо.

— Добре де, има ли поне една знаменитост тук? — питам най-после аз.

— Присъствието на знаменитости не е гарантирано! — просъсква отбранително Лиси.