— Опитайте пак — любезно я насърчава той. — Без да използвате думата „стратегически“.

— О! — отново възкликва Артемис, като потърква нервно носа си. — Ами аз… казах, че… че трябва да… да се съсредоточим върху… върху онова, което правим добре.

— Аааа! — Очите на Джак светват. — Сега вече разбрах. Продължавайте, моля.

Джак ме поглежда, намигва ми и дискретно ми се усмихва. Не успявам да се въздържа и също му се усмихвам лекичко.


След края на съвещанието хората се разотиват, като продължават да разговарят, а аз тръгвам покрай масата, за да събера чашите.

— Щастлив съм, че можах да се запозная с вас, мистър Харпър — чувам трептящия от вълнение глас на Конър. — Ако желаете, бих могъл да ви предоставя транскрипция на презентацията си, за да…

— Не, не смятам, че ще е необходимо — отговаря Джак сухо и делово. — Мисля, че схванах за какво става дума.

О, Господи! Ама Конър не загрява ли, че прекалява с умилкването си?!?

Натрупвам чашите върху количката, после започвам да събирам опаковките от бисквитите.

— Буквално след минутки трябва да съм в студиото на дизайнерите — чувам да казва Джак Харпър, — но не си спомням къде беше…

— Ема! — подвиква ми Пол рязко. — Би ли завела Джак до студиото на дизайнерите, ако обичаш. По-късно ще довършиш разчистването тук.

Замръзвам с ръка над масата, протегната към едно оранжево станиолче.

О, не! Не пак, моля ви!!!

— Разбира се — успявам все пак да кажа. — С… удоволствие. Оттук моля.

Припряно извеждам Джак от заседателната зала и двамата тръгваме рамо до рамо по коридора. Усещам лицето ми да се напряга в маска на привидно спокойствие, когато виждам как хората, с които се разминаваме, се стараят да не ни зяпат. Забелязвам, че всички се сковават като роботи от притеснение в мига, в който го видят. Хората в остъклените офиси от двете страни на коридора се смушкват развълнувано едни други и току чувам някой да прошепва високо: „Идва!“

Така ли е навсякъде, където се появява Джак Харпър?

— Та значи… — подема той след малко — …с Кен ще се местите да живеете заедно, така ли?

— Името му е Конър — натъртвам аз. — Да.

— И ти очакваш с нетърпение този момент, а?

— Да. Наистина.

Стигаме до асансьора и натискам бутона, за да го извикам. Усещам изпитателния му поглед. Чувствам го съвсем осезаемо.

— Какво? — питам с отбранителен тон и се обръщам да го погледна.

— Да съм казал нещо? — вдига той вежди.

Когато виждам израза на лицето му, цялата изтръпвам от пристъп на паника.

— Знам какво си мислите — вирвам предизвикателно брадичка. — Но грешите.

— Така ли?

— Да. Не сте схванали правилни смисъла.

— Смисъла?

Изглежда така, сякаш всеки момент ще се разсмее и едно тъничко гласче в главата ми настойчиво ми нашепва да си затварям устата. Ама не мога. Трябва да му обясня как стоят нещата!

— Вижте… Знам, че сигурно съм ви наговорила кой знае какво в самолета — започвам, като стисвам здраво юмруци. — Но трябва да знаете, че каквото и да съм казала, то е било под влияние на стреса… от извънредните обстоятелства. И че всъщност изобщо не мисля много от нещата, които съм ви казала тогава. Почти всичко не го мисля. Направо всичко… така де… не го мисля!

Готово! Сега вече всичко му е ясно!

— Разбирам — кимва Джак замислено. — Значи… ясно, не харесваш шоколадов сладолед.

Поглеждам го объркано.

— Ъъъ… някои неща, естествено… ги мисля.

Асансьорът спира и вратите му се отварят. Двамата се обръщаме стреснато.

— Джак! — долита гласът на Сирил откъм коридора. — Чудех се къде се бавиш.

— Ами говорехме си с Ема. Тя беше така любезна да ме доведе дотук.

— Аха — хвърля ми снизходителен поглед Сирил. — Е, да вървим, хората те чакат в студиото.

— Ами… ъъъ… аз си тръгвам тогава — измънквам притеснено.

— Ще се видим по-късно, Ема — усмихва ми се Джак. — Беше ми много приятно да си поговорим.

IX

Когато си тръгвам от работа, все още цялата треперя и имам чувството, че всичко ми се върти — сякаш съм попаднала в някоя от онези вълшебни стъклени топки. О, колко щастлива си бях, докато си живеех като най-обикновено, потънало в дрямка селце! А сега какво? Идва Джак Харпър, разтърсва ме, навсякъде се разлетяват снежинки, всичко се замъглява и вече изобщо не знам какво да мисля.

Добре де, добре! Освен снежинките има и звездички. Мънички искрящи звездички на тайничко вълнение и тръпна възбуда.

Всеки път, когато уловя погледа или чуя гласа на Джак, в сърцето ми сякаш се забива стрела.

Което е смешно. И тъпо.

Конър е моето гадже. Конър е моето бъдеще. Конър ме обича и аз също го обичам. И двамата ще се местим да живеем заедно. И в апартамента си ще имаме паркет. И дървени капаци на прозорците. И кухненски шкафове с гранитен плот. Това е!

Това е.

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Лиси коленичила на пода в хола да помага на Джемима да се напъха във възможно най-тясната черна кадифена рокля на света.

— Уаууу! — възкликвам, като изпускам чантата си. — Страхотно!

— Готово! — казва Лиси и се отпуска на пети. — Най-сетне успях да затворя проклетия й цип. Можеш ли да дишаш?

Джемима стои неподвижно като истукан. Двете с Лиси се споглеждаме.

— Джемима! — извиква Лиси разтревожено. — Можеш ли да дишаш?

— Май да — прошепва най-сетне Джемима. — Ще се оправя.

Много, много бавно, със сковано като бастун тяло, тя се отправя със ситни крачки към стола, на който е оставила чантата си — „Луи Вюитон“, естествено.

— Ами ако ти се припишка? — гледам я със зяпнала уста аз.

— Или ако после отидеш в дома му? — изкикотва се Лиси.

— Абсурд! — процежда Джемима. — Това е едва втората ни среща! Никакво ходене в дома му! — явно иска да възкликне ужасено Джемима, но едва-едва успява да си поема дъх. — Не се прави така… ако искаш диамант на пръста си.

— Добре де, ами ако пламнете от страст? — питам с интерес.

— Ами ако те награби в таксито? — хихика Лиси.

— Той не е такъв — изсъсква Джемима. — И ако искате да знаете, той всъщност е първи асистент на втория секретар на секретаря на държавната хазна.

С Лиси се споглеждаме. Не издържам и започвам да се кикотя.

— Не се смей на човека, Ема — скастря ме Лиси с пресилено сериозна физиономия. — Няма нищо лошо в това да си секретар. Винаги може да се издигне, да придобие квалификация…

— Ха-ха, много смешно — свива презрително устни Джемима. — Някой ден Кралицата ще го посвети в рицарство. Ще видим тогава дали ще се смеете.

— О, надявам се и тогава да се смея — отвръща Лиси. — Дори още повече. — Изведнъж забелязва, че Джемима стои до стола и напразно се опитва да докопа чантата си. — Божке! Ама ти изобщо не можеш да се прегънеш!

— Мога! — процежда Джемима и прави поредно отчаяно усилие да се наведе. — Разбира се, че мога! Ето, стигнах я! — Тя успява някак си да подхване дръжката с един от дългите си изкуствени нокти с ярък маникюр и триумфално мята чантата си на рамо. — Видя ли?!

— Ами ако ти предложи да идете да потанцувате някъде? — пита Лиси ехидно. — Тогава какво ще правиш, а?

По лицето на Джемима се изписва паника, но само след секунда тя отново се усмихва безметежно.

— Няма да ми предложи подобно нещо — натъртва Джемима. — Англичаните никога не го правят.

— Вярно — ухилва се Лиси. — Е, приятно прекарване.

Джемима се изнизва със ситни стъпчици през вратата, а аз се отпускам на дивана и се присягам да си взема някакво списание от масичката за кафе. Поглеждам Лиси, но тя се е вторачила пред себе си с напрегнат израз на лицето.

— Кондиционер! — изведнъж възкликва Лиси. — Ами да! Как може да съм толкова глупава!

Лиси започва да рови под дивана, измъква няколко листа с кръстословици от стари вестници и припряно търси тази, която й трябва.

Ама честно, на какво прилича това, а?!? Сякаш да си топ адвокат не натоварва достатъчно мозъка! През цялото си свободно време Лиси решава кръстословици, играе сложни партии шах чрез кореспонденция и решава някакви много специални шаради, с които редовно я захранва онова откачено общество на свръхумните, където членува. (Организацията им, естествено, не се казва така, ами нещо от сорта на „Нагласа на ума — за хора, които обичат да мислят“. А най-долу на брошурата им между другото небрежно се споменава със ситнички буквички, че коефициентът ти на интелигентност трябва да е минимум шестстотин, за да бъдеш приет за член.)

Когато не се сеща някоя дума, Лиси не вика „тъпа кръстословица“ и не я изхвърля, както бих направила аз, например. Тя си я запазва. И да речем след около три месеца, докато гледаме „Приятели“ или нещо подобно, изведнъж отговорът й идва. И Лиси буквално изпада в транс от щастие! Само защото е успяла да се сети последната дума от някоя кръстословица или каквото и да е там.

Лиси е най-старата ми приятелка, знаем се още от деца и аз много си я обичам. Ама понякога наистина не мога да я разбера.

— Какво е това? — питам, докато тя вписва отговора в квадратчетата. — Някоя кръстословица от 1993 г. ли?

— Ха-ха — отвръща ми тя разсеяно. — Та какво, казваш, ще правиш довечера?

— Ами… мисля да си седя тихо и кротко вкъщи — отговарям, прелиствайки списанието. — И да си прегледам дрехите, примерно — добавям, когато погледът ми попада върху статия, озаглаве на „Основна поддръжка на гардероба“.

— В смисъл?

— Да ги огледам за липсващи копчета и разпрани подгъви — казвам, четейки написаното в статията. — И да изчеткам всичките си сака с четка за дрехи.

— Ама ти имаш ли четка за дрехи?

— Добре де, с четка за коса в такъв случай.

— Аха, ясно — свива рамене Лиси. — Е, щом така си решила… Защото точно се чудех дали няма да искаш да излезем заедно.

— О! — възкликвам въодушевено и захвърлям списанието на пода. — Къде?