— Е, убеден съм, че двамата ще бъдете много щастливи заедно — обръща се Джак към Конър. — Изглежда си подхождате.

— Да, наистина! — възкликва ентусиазирано Конър. — И двамата сме луди по джаза, например.

— Така ли? — отронва Джак замислено. — Според мен едва ли има нещо по-прекрасно на света от споделената любов към джаза.

Доста иронично го казва. И някак с раздразнение. Но Конър изобщо не се усеща. Ужас! Положението става нетърпимо.

— Наистина ли така смятате? — въодушевено пита Конър.

— Абсолютно — кимва Джак. — Джазът и… филмите на Уди Алън.

— Ние и двамата обожаваме филмите на Уди Алън! — Конър само дето не подскача от удоволствие. — Нали, Ема?

— Да — измърморвам с пресъхнало гърло, — обожаваме ги.

— Всъщност, Конър, би ли споделил с мен… — доверително снижава глас Джак — … дали изобщо някога си намирал…

О, не! Ако сега каже „G-точката“, ще умра! Ще умра! Ще умра!!!

— …присъствието на Ема тук за разсейващо? Защото на твое място аз едва ли бих могъл да работя спокойно! — завършва Джак, като се усмихва дружелюбно на Конър, който обаче не отвръща на усмивката му.

— Както вече ви казах, сър — отговаря той сковано, — когато сме на работа, двамата с Ема се държим стриктно професионално. И през ум не би ни минало да злоупотребяваме с времето на компанията за… наша лична употреба. — Конър изведнъж се изчервява и започва да мънка смутено: — Под „лична употреба“ имам предвид… нямам предвид… имам предвид…

— Радвам се да го чуя — казва Джак, който, изглежда, искрено се забавлява.

Боже мили, Конър не усеща ли, че се излага?! Защо се старае винаги и на всеки да прави добро впечатление?!

Асансьорът спира и усещам да ме залива вълна на облекчение. Слава Богу, най-сетне мога да се измъкна и да…

— Май и тримата отиваме на едно и също място — ухилва се Джак Харпър. — На съвещанието, нали? Ти водиш, Конър.


Не, не издържам. Просто не издържам! Докато наливам кафе и чай по чашите на участващите в съвещанието членове от отдела по маркетинг, външно изглеждам спокойна, усмихвам се на всеки и дори разговарям любезно с хората. Вътрешно обаче съм адски объркана и разтревожена. Колкото и да не ми се иска да си го призная, дори пред себе си, истината е, че изведнъж видях Конър през очите на Джак Харпър и гледката никак, ама никак не ми хареса.

Какво става, за Бога?!? Та аз обичам Конър, нали така? И всъщност нямах предвид нищо от всичко онова, което казах в самолета, нали? Ами да, обичам го. Забивам поглед в лицето му, за да си вдъхна увереност. Няма никакво съмнение, че го обичам. Както и да го погледнеш, Конър е красив. От него буквално струи добро здраве. Косата му е руса и блестяща, очите — яркосини, а когато се усмихва, на едната му буза се появява много сладка трапчинка.

От друга страна, едва ли би могло да се каже, че Джак Харпър е красив, изглежда някак… и аз не знам как. Има тъмни сенки под очите си, косата му е рошава. И има дупка на дънките си!

Въпреки това обаче той ми действа като магнит. Уж съм съсредоточила цялото си внимание върху количката за сервиране на кафе и чай, а не мога да откъсна очи от него.

Сигурно е заради самолета. Ами да! Защото сме преживели заедно една силно травмираща ситуация. Само заради това и нищо друго… нали така? Абсолютно!

— Трябва да си размърдаме мозъците, хора! — казва Пол точно в този момент. — Тонизиращото шоколадово блокче на „Пантера“ няма толкова голям пазарен успех, колкото очаквахме. Конър, носиш последните маркетингови статистики, нали?

Конър се изправя и аз усещам сърцето ми да трепва от съчувствие към него. Познавам, че се притеснява по това, че непрекъснато подръпва маншетите си.

— Разбира се, Пол — отговаря Конър, вдига от масата пред себе си няколко листа и леко се прокашля, преди да заговори. — Проведохме маркетингова анкета, при която 1000 тийнейджъри отговориха на серия въпроси за различни аспекти във връзка с тонизиращото шоколадово блокче на „Пантера“. За съжаление получените данни не навеждат на ясни и категорични изводи относно промените, които би следвало да се направят в продукта, за да се подобри пазарната му изява.

Конър щраква дистанционното и на екрана зад гърба му се появява някаква графика. Всички послушно втренчваме очи в нея.

— Седемдесет и четири процента от децата между десет и четиринадесетгодишна възраст смятат, че консистенцията на блокчето трябва да е по-еластична. Но пък шестдесет и седем процента от групата на петнадесет-осемнадесетгодишните младежи смятат, че консистенцията трябва да е по-хрупкава, докато двадесет и два процента са на мнение, че тя трябва да е по-малко хрупкава…

Надниквам през рамото на Артемис и виждам, че тя е записала в бележника си: „Еластично-хрупкава??“

Конър отново щраква дистанционното и на екрана се появява друга графика.

— Четиридесет и шест процента от групата на десет-четиринадесетгодишните смятат, че ароматът на продукта е прекалено остър. Но пък тридесет и три процента от групата на петнадесет-осемнадесетгодишните са на мнение, че ароматът не е достатъчно силен, докато…

Боже мили! Добре де, знам, че това е Конър. И аз го обичам и изобщо. Ама не може ли все пак да говори поне малко по-интересно?

Хвърлям поглед към Джак Харпър, за да видя как възприема нещата, и той на секундата ми прави дискретна физиономия на смъртна скука. На секундата се изчервявам, обзета от чувството, че проявявам нелоялност към Конър.

Той ще си помисли, че и на мен Конър ми е скучен. А това не е истина. Не е истина!

— Деветдесет процента от тийнейджърките смятат, че продуктьт трябва да съдържа по-малко калории — продължава Конър. — В същото време обаче същият процент от тях искат по-плътна шоколадова обвивка! — Конър свива безпомощно рамене.

— Не знаят какво искат — подхвърля някой.

— В анкетата взеха участие тийнейджъри от различни раси, вероизповедания и прослойки, включително и…ъъъ… — Конър надниква в листовете, които държи — …рицари на джедаите. (Така се наричат тийнейджърите, членуващи във фенклубовете на героите от филмите „Междузвездни войни“. — Бел прев.)

— Хлапешка работа! — снизходително врътва очи Артемис.

— Напомни ни накратко характеристиките на нашия целеви пазар, Конър — казва Пол, като смръщва вежди.

— Нашият целеви пазар… — Конър надниква в друг лист — са подрастващите на възраст между десет и осемнадесет години, с цялостно или частично завършено образование. Те пият „Кола Пантера“ четири пъти седмично, ядат бъргъри три пъти седмично, ходят на кино два пъти седмично, четат списания и комикси, но не и книги и, най-общо казано, одобряват начина на живот, чиято квинтесенция е изразът „По-важно е да си готин, отколкото богат“. — Конър вдига поглед от листовете в ръката си и пита: — Да продължавам ли?

— Знае ли се какво ядат на закуска? — обажда се някой замислено. — Тост или овесени ядки?

— Ммм… не съм сигурен, че… — Конър прехвърля един след друг листовете, които държи. — Но можем да проведем допълнителни изследвания, за да…

— Мисля, че общата картина е ясна — прекъсва го Пол. — Казвайте какво мислите по въпроса.

През цялото време докато Конър говореше, бях събирала кураж да се изкажа, така че сега си поемам дълбоко дъх и казвам:

— Знаете ли, моят дядо страхотно харесва тези блокчета на „Пантера“!

Всички се извъртат на столовете си и отправят погледи към мен. Усещам, че се изчервявам.

— Не виждам каква е връзката — смръщва се Пол и ме поглежда мрачно.

— Мислех си, че… — преглъщам смутено, преди да продължа. — Може би да го попитам какво е неговото мнение за тях.

— Моето уважение към твоя дядо, Ема — казва Конър с донякъде снизходително-пренебрежителнаусмивка, — но той едва ли попада в нашата целева група!

— Освен ако още от пелените не е започнал да прави бебета — подхвърля Артемис ехидно.

Това ме кара да се почувствам адски глупаво. Изчервявам се още по-силно и се заемам да пренареждам пакетчетата чай в кутията върху количката за сервиране.

Да си призная, стана ми болно и обидно от забележката на Конър. Защо трябваше да го казва? Добре де, знам, че иска да се държим един към друг стриктно професионално, докато сме на работа, ама пък това не значи, че трябва да ме унижава, нали така? Аз самата винаги заставам на негова страна.

— Според мен — казва Артемис, — ако шоколадовите блокчета „Пантера“ не се изявяват добре на пазара, трябва да се откажем от тях. Повече от ясно е, че пазарната им изява е проблемна.

Вдигам стреснато поглед. Как така ще се откажат от тях?!? Не, невъзможно! Че какво ще носи дядо на турнирите си по боулинг, ако ги спрат от производство?!?

— Смятам, че ако предприемем ценово и потребителско репозициониране на продукта… — започва друг специалист от отдела, но Артемис го прекъсва рязко, като се привежда силно напред.

— Не, не съм съгласна! Ако искаме да извлечем максимума от нашата иновационна концепция по функционален и логистичен начин, то трябва категорично да се фокусираме върху нашите стратегически компетенции…

— Извинете… — обажда се Джак Харпър, като вдига ръка като ученик в час.

От началото на съвещанието досега той не бе казал нито дума. Всички се обръщат към него. Атмосферата се нажежава от тръпно очакване. Артемис се усмихва самодоволно и го подканя:

— Да, мистър Харпър?

— Изобщо не разбирам за какво говорите — казва той.

Цялата зала осезаемо потръпва от шок, а пък аз неволно прихвам и бързо затулвам уста с ръце.

— Както знаете, аз се бях оттеглил от бизнеса за известно време и явно има неща, които съм пропуснал — усмихва се Джак. — Така че, Артемис, бихте ли ми превела на обикновен английски онова, което казахте току-що?

— О! — възкликва Артемис, явно смутена. — Ами… казах, че от стратегическа гледна точка, ако не отстояваме нашата корпоративна визия…

И млъква, когато вижда недоумението, изписало се по лицето на Джак.