В следващия миг налетявам с пълна сила на някого.
— Ау! Пардон! — възкликвам и подавам глава иззад вестника. Пол си разтрива брадичката и ме гледа яростно.
— Ема! Какви ги вършиш, по дяволите!
— Ами… бях се зачела в „Таймс“ и… — измънквам стреснато. — Извинявай.
— Както и да е. Къде се беше запиляла? Откога те търся! Веднага започвай да правиш кафе и чай. Съвещание на отдела. В десет.
— Кафе и чай ли? — питам озадачено.
Никога не е имало кафе и чай — нито каквото и да било друго — на съвещанията на отдела ни. А и в най-добрия случай на тях я се съберат пет-шест души, я не.
— Днес искам да има кафе и чай, ясно ли е?! А също и няколко вида бисквити! И всички да са на линия, защото Джак Харпър ще присъства.
— Какво? — питам тъпо, обзета от паника.
— Джак Харпър ще присъства! — повтаря Пол нетърпеливо. — Така че, давай по-бързо!
— Ама… трябва ли и аз да идвам? — не успявам да се въздържа.
— Какво! — гледа ме Пол неразбиращо.
— Само се чудех… дали и аз трябва да… влизам на съвещанието или… — мънкам вяло.
— Ема, ако можеш да ни сервираш кафето и чая по телепатия, нямам нищо против да си седиш на бюрото. В противен случай обаче, би ли била така любезна да си размърдаш задника и точно в десет да се появиш в заседателната зала с кафе, чай и бисквити?! И да ти кажа, за човек, който иска да напредне в кариерата, ти…
Пол не довършва изречението, но то е повече от ясно. Поклаща укоризнено глава и забързва по коридора.
О, как е възможно всичко да се изкофти толкова много — и то преди още да съм стигнала до бюрото си?!?
Захвърлям чантата и жакета върху бюрото си, хуквам по коридорите към асансьора и натискам бутона за повикване. След секунди асансьорът пристига и вратите му се отварят пред мен.
Не! Не!!! Не може да бъде!
Сигурно сънувам някакъв кошмар.
В асансьора е Джак Харпър. Сам. Облечен във вечните си протъркани дънки, но този път с кафяв кашмирен пуловер. Говори нещо по мобилния си телефон.
Неволно отстъпвам стреснато крачка назад. Той затваря телефона си, накланя леко глава настрани име гледа въпросително.
— Е, ще ползваш ли асансьора? — пита Джак Харпър любезно.
Изгубвам ума и дума. Какво да правя, за Бога?!? Защото не мога да му кажа „А, не, повиках го само за майтащ ха-ха“, нали?
— Да — измърморвам най-сетне и пристъпвам в кабинката с вдървени от ужас крака. — Ще го ползвам.
Вратите се затварят и потегляме нагоре в пълно мълчание. Стомахът ми се е свил на топка от напрежение.
— Ъъъ… мистър Харпър — започвам, изпотена от неудобство. Той ме поглежда. — Искам да се извиня за… ъъъ… за вчера. Няма повече да правя така.
— Сега вече ще имате хубаво кафе — отговаря той сериозно, - така че няма да ви се налага да тичате до „Старбъкс“.
— Да, знам. Наистина съжалявам за станалото — повтарям, пламнала от срам. — И искам да ви уверя, че това няма да се повтори. — Прокашлям се лекичко и добавям: — Аз съм изцяло предана на „Пантера Корпорейшън“ и ще й служа вярно от цялото си сърце и душа всеки ден, сега и за в бъдеще.
За малко да добавя „Амин“.
— Разбирам — казва Джак Харпър, без да сваля поглед от мен, а ъгълчетата на устата му леко потрепват. — Това е… чудесно. — Замисля се за момент, а после пита: — Ема, можеш ли да пазиш тайна?
— Да! — отговарям припряно. — Каква тайна?
Джак Харпър се привежда към мен и прошепва:
— Аз също клинчех.
— Каквооо? - опулвам се срещу него невярващо.
— Когато постъпих на първата си работа — продължава той, вече с нормален тон, — имах един колега и приятел, с когото редовно клинчехме. За целта и ние също си имахме код. — В очите му проблясват весели искрици при този спомен: — Когато ни писнеше, някой от нас се обръщаше към другия с настойчивото искане спешно да отидем да изровим от архива досието „Леополд“.
— А какво е било това досие?
— Нямаше такова — усмихва се широко Джак Харпър. — Използвахме го като извинение да се измъкнем от бюрата си.
— О! Ясно!
Изведнъж ми поолеква и започвам да се чувствам малко по-добре.
Великият Джак Харпър е клинчил от работа?!? Аз пък си мислех, че той непрекъснато е бил блестящ и неуморен генератор на гениални творчески идеи!
Асансьорът спира на третия етаж и вратите му се отварят, но в коридора няма никой.
— Колегите ти изглеждат много мили и дружелюбни хора — подема Джак, когато асансьорът отново потегля нагоре. — И безкрайно отзивчиви и любезни един към друг. Винаги ли са такива?
— Абсолютно! — изстрелвам на секундата. — С удоволствие си сътрудничим и винаги… оперираме… в духа на екипната работа. — Чудя се какво още да кажа, което да прозвучи солидно и отговорно, когато улавям погледа му.
О, Господи! Той знае, че това са пълни глупости!
Няма никакъв смисъл да продължавам да му хвърлям прах в очите, нали така?
— Добре де… — подемам, като се облягам на стената на асансьора, — …в реалния живот изобщо не се държим така един към друг. Пол обикновено ми крещи поне шест пъти дневно, а Ник и Артемис се ненавиждат от дън душа. И досега не е имало случай да обсъждаме литературни произведения… нито каквото и да било друго. Преструвахме се… за пред вас.
— Прав съм бил, значи. Атмосферата в административния отдел също ми се стори доста фалшива. И подозренията ми се усилиха още повече, когато двама от служителите там изведнъж запяха хорово химна на „Пантера Корпорейшън“. А аз дори не знаех, че има такава песен.
— Нито пък аз! — възкликвам изненадано. — Готина ли е?
— А ти как мислиш?
Джак сбръчква лице в комична гримаса на ужас. Не издържам и се разсмивам.
Странно, но напрежението между нае изведнъж е изчезнало. Имам чувството, че сме стари приятели или нещо подобно.
— А какво ще кажеш за Корпоративния ден на семейството? — пита Джак. — Очаквате ли го с нетърпение?
— Да бе, да! Все едно чакаме да ни вадят зъб без упойка! — изтрисам, без да се замисля.
— И на мен така ми се стори — кимва той с развеселен израз на лицето. — Ами какво… — продължава той, но изведнъж спира леко разколебано. После тръсва глава. — Какво мислят хората за мен? — С неволен жест на неудобство разрошва косата си и добавя: — Не е нужно да ми отговаряш, ако това те притеснява.
— Нищо подобно. Всички ви харесват! — възкликвам аз. Замислям се за секунда. — Въпреки че… някои хора… ъъъ… се стряскат от приятеля ви.
Няколко секунди той ме гледа неразбиращо, после отмята глава и се разсмива.
— От кого, от Свен ли? О, Свен е един от най-старите и най-близките ми приятели и мога да те уверя, че нямате никакво основание да се стряскате от него. Той всъщност е…
Джак млъква рязко, защото асансьорът спира и вратите му започват да се отварят. На секундата двамата си лепваме сериозни и делови изражения и леко се отдръпваме един от друг. Когато вратите се отварят докрай, стомахът ми се свива на топка.
В коридора пред асансьора стои Конър.
Когато вижда Джак Харпър, лицето на Конър засиява в щастливо удивление — сякаш е видял Господ Бог и не може да повярва на късмета си.
— Здрасти! — подхвърлям колкото се може по-естествено.
— Здрасти — отговаря ми той и влиза в асансьора, а очите му блестят от възторг.
— Здравейте — поздравява и Джак любезно. — За кой етаж сте?
— За девети, моля. — Конър преглъща тежко и подема с леко разтреперан от вълнение глас, като подава ръка за поздрав: — Мистър Харпър, позволете ми да ви се представя. Конър Мартин от отдела за изследователска и развойна дейност. Казаха ни, че днес следобед ще наминете и при нас.
— Радвам се да се запознаем, Конър — стисва любезно ръката му Джак. — Изследователската и развойна дейност е жизненоважна за компания като нашата.
— О, напълно сте прав! — възкликва Конър въодушевено. — Аз всъщност с нетърпение очаквам възможността да обсъдя с вас някои наши открития във връзка със спортните облекла на „Пантера Корпорейшън“. Получихме много интересни резултати относно предпочитанията на потребителите за плътността на тъканите. Направо удивителни!
— Да… сигурно ще е… интересно — отговаря учтиво Джак. Конър ми хвърля възторжена усмивка.
— Познавате Ема Коригън от нашия отдел по маркетинг, нали?
— Да, вече сме се срещали — поглежда ме кратко Джак.
Няколко секунди пътуваме в неудобно мълчание.
Кофти работа.
Не. Защо пък да е кофти? Всичко си е наред.
— Не закъсняваме ли за съвещанието? — подхвърля по едно време Конър и поглежда часовника си.
Изтръпвам от ужас. Забелязвам, че и Джак поглежда неволно часовника на Конър.
Ад!
„…подарих му един стилен часовник с кожена каишка, ама той продължава да си носи своя оранжев дигитален кич…“
— А, да! Вие сте Кен! — възкликва Джак спонтанно, в очите му проблясват весели искрици и той се втренчва в Конър така, сякаш едва сега го забелязва.
О, не!
О, не! О, не! О, не! О, не! О, не! О…
— Не, не съм Кен — отговаря Конър озадачено. — Казвам се Конър Мартин.
— Извинете ме! — плясва се Джак по челото. — Конър. Разбира се. И вие двамата… — леко кимва с глава към мен — …сте гаджета, нали?
Конър се изчервява от неудобство.
— Уверявам ви, сър, че в службата нашите взаимоотношения са стриктно професионални. Но в личен план… ние с Ема… имаме връзка.
— Но това е прекрасно! — възкликва Джак насърчително и лицето на Конър светва от удоволствие.
— Всъщност — добавя Конър гордо, — наскоро двамата с Ема решихме да се преместим да живеем заедно.
— Така ли? — поглежда ме Джак с искрена изненада. — Това е… чудесна новина. Кога го решихте?
— Само преди два дни — отговаря Конър. — Когато я посрещах на летището.
— На летището… — повтаря Джак след секунда мълчание. — Много интересно.
Няма сила, която да ме накара да го погледна в този момент. Стоя, отчаяно забила поглед в пода. Ама защо не се движи по-бързо този проклет асансьор?!?
"Можеш ли да пазиш тайна?" отзывы
Отзывы читателей о книге "Можеш ли да пазиш тайна?". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Можеш ли да пазиш тайна?" друзьям в соцсетях.