— О, Боже! — изписква Лиси и затулва уста с длан. — Да не би… да не би да си правила секс с него?

— По-лошо. Казах му всичките си тайни!

Очаквам, че Лиси ще бъде потресена и ще каже нещо от рода на „О, не!“, но тя само ме зяпа тъпо.

— Какви тайни?

— Моите! Така де, нали разбираш…

Лиси ме гледа така, сякаш изведнъж са ми израснали рога.

— Ама ти имаш някакви тайни, така ли?

— Разбира се, че имам тайни! — възкликвам нетърпеливо. — Всеки си има тайни.

— Аз нямам! — извиква тя възмутено и изглежда адски обидена. — Никакви тайни нямам!

— Имаш!

— Като какво например?

— Ами… ами… Я да видим… — Започвам да изброявам на пръсти. — Никога не си признала на баща си, че ти си изгубила ключа от гаража.

— Ама това беше преди сто години! — възкликва Лизи намусено.

— Никога не си казала на Саймън, че се надяваш да ти направи предложение за женитба.

— Изобщо не съм се надявала! — изчервява се Лиси. — Добре де, само малко…

— Мислиш си, че смотаният ни съсед си пада по теб…

— Това не е тайна! — врътва нагоре очи Лиси.

— Да бе, не е! Ами да му го кажа тогава, а? — Накланям се към отворения прозорец и се провиквам: — Ей, Майк! Знаеш ли какво? Лиси мисли, че…

— Млък! — изпищява Лиси.

— Ха! Не било тайна! Видя ли, че и ти имаш тайни? Всеки има някакви тайни! Предполагам, че дори папата си има една-две тайнички.

— Добре де, добре! — примирява се Лиси. — Съгласих се. Ама не разбирам какъв е проблемът. Казала си на някакъв тип в самолета тайните си…

— И днес същият тип се появи в службата.

— Каквооо?!? — зяпва ме Лиси. — Ама ти сериозно ли? Кой е той?

— Той е… — Точно се каня да изтреса името на Джак Харпър, когато изведнъж се сещам за какво ме беше помолил. — Ами той е… един, дето дойде да… да наблюдава работата ни — измънквам неопределено.

— Някакъв шеф ли е?

— Той е… аха. Би могло да се каже, че е доста голям шеф.

— Много важно. — Лиси сбръчква чело замислено. — Добре де, това има ли някакво значение? Какво като знае едно-две неща за теб… Чудо голямо.

— Лиси, не става дума само за едно-две неща. — Усещам, че се изчервявам. — Казах му абсолютно всичко! Казах му, че в автобиографията си съм писала, че на матурата имам шестица по математика, докато всъщност имам четворка.

— Излъгала си?!? — възкликва Лиси потресено. — Сериозно ли говориш?

— Казах му, че поливам с портокалов сок коледната звезда на Артемис. Казах му, че прашките ме убиват и че…

Млъквам, защото забелязвам, че Лиси ме гледа със зяпнала уста и ококорени очи.

— Ема — успява тя най-сетне да проговори, — да си чувала случайно израза „прекомерно много информация“?

— Но аз изобщо не съм искала да му казвам каквото и да било! — сопвам й се отбранително. — Сама не знам как стана! Бях изпила три водки и мислех, че ще умрем. Честно, Лиси, ако беше на мое място, и ти също щеше да си кажеш и майчиното мляко. Всички наоколо пищяха, молеха се на Бога, самолетът се тресеше като за световно…

— И ти значи си издрънкала всичките си тайни на баш шефа си, така ли?

— Но той още не ми беше шеф в самолета! — извиквам отчаяна от тъпотата й. — Беше си един най-обикновен непознат! Предполагаше се, че никога повече няма да го видя!

Настъпва мълчание, докато Лиси се опитва да осмисли нещата.

— Хм, точно същото се случило и на братовчедка ми — казва най-сетне тя. — Отишла на някакъв купон и там се сблъскала с кого мислиш? С лекаря, който бил изродил бебето й само два месеца по-рано!

— Аууу! — възкликвам шокирано.

— Именно! Така ужасно се засрамила, че незабавно си тръгнала. Ами как иначе?!? Та той й бил видял… Каза, че докато раждала, й било все тая, ама като го видяда на купона да бъбри за цени на къщи, с чаша вино в ръка…

— Ами да! Точно същото стана и с мен — въздъхвам отчаяно. — Той е наясно с най-най-интимните ми неща. С тази разлика, че аз няма как да си тръгна! Трябва да седя и да се правя на съвестен служител. А той знае, че не съм!

— И сега какво ще правиш?

— Не знам! Предполагам, че нищо не мога да направя, освен да го отбягвам.

— За колко време е тук?

— До края на седмицата — въздъхвам отчаяно. — Цяла една седмица!

Вземам дистанционното и пускам напосоки телевизора. За момент двете оставаме смълчани, загледани в някаква реклама — танцуващи модели, обути в дънки на „Гап“.

Клипът свършва. Отлепям поглед от телевизора и забелязвам, че Лиси ме наблюдава любопитно.

— Какво? — питам леко стреснато. — Какво има?

— Ема… — започва тя, замлъква неуверено и леко се покашля преди да продължи. — Ти нали нямаш никакви тайни от мен?

— От теб ли? — питам, изненадана от неочаквания й въпрос.

В ума ми избухва фойерверк от спомени. За шантавия ми сън, в който Лиси и аз бяхме лесбийки. За двата или три пъти, когато бях купила моркови от супермаркета (каквито тя категорично отказваше да яде), а после й се бях заклела, че са от магазина за органични храни. За онова лято, когато двете с нея бяхме петнадесетгодишни и тя замина с родителите си на екскурзия до Франция, а аз излязох на една среща и се целувах с Майк Епълтън, в когото Лиси беше адски влюбена, и никога не й го казах.

— Не! Разбира се, че нямам! — отговарям и припряно отпивам глътка вода, като тайничко заключвам пръсти зад гърба си. — Защо питаш? Да не би ти да имаш някакви тайни от мен?

— Не, разбира се, че нямам — отвръща тя, но с доста неестествен тон на гласа. — Просто се… чудех. — Взема телевизионния справочник и припряно започва да го прелиства, като нарочно отбягва погледа ми. — Нали разбираш, от чисто любопитство.

— Аха, ясно — свивам рамене. — Е, и аз питах само от чисто любопитство.

Уаууу! Лиси има тайна!!! Чудя се каква ли би… Ама да, разбира се! Как ли пък не — преглеждали съдебно дело! Ама тя да не ме има за глупачка?

VIII

На следващата сутрин пристигам на работа с една-едничка цел: на всяка цена да отбягвам Джак Харпър.

Добре де, няма да ми е особено трудно, нали така? „Пантера Корпорейшън“ е огромна компания в огромна сграда. Днес той ще е зает с посещения из другите отдели. Сигурно ще има и куп съвещания. Вероятно ще прекара целия ден на директорския етаж или нещо подобно.

За всеки случай обаче забавям крачка, когато стигам остъклените врати на входа и предпазливо надниквам вътре, за да се уверя, че не е някъде из фоайето.

— Добре ли си, Ема? — пита Дейв, охранителят, и избързва да ми отвори вратата. — Изглеждаш сякаш си се изгубила.

— Не, добре съм, благодаря — позасмивам се с леко облекчение, докато продължавам да оглеждам зорко фоайето.

Хубаво, никъде не го виждам. Всичко ще е наред. Вероятно още не е дошъл. Нищо чудно днес изобщо да не дойде, нали така? Вече успокоена отмятам коса, прекосявам бързо фоайето и тръгвам нагоре по стълбите.

— Джак! — изведнъж чувам глас откъм площадката на първия етаж. — Може ли за минутка?

— Естествено.

Боже мили, неговият глас! Откъде, по дяволите…

Озъртам се ужасено и го забелязвам в другия край на площадката да разговаря с Греъм Хилингдън. Сърцето ми отива в петите. Вкопчвам се здраво в парапета и леко приклякам. Мамка му! Ако погледне насам, няма начин да не ме види!

Защо виси по площадките?!? Няма ли си някой голям офис на важна клечка, където да си седи?

Както и да е. Няма значение. Просто ще… мина от другаде. Полекичка отстъпвам няколко стъпала надолу, като се старая да не тракам с токчетата си и да не правя резки движения, за да не привлека вниманието му. Мойра от счетоводството минава покрай мен, докато предпазливо слизам заднешком, и ме изглежда странно. Не ми пука! Трябва да се измъкна.

Лекичко си отдъхвам, когато излизам от обсега на полезрението му и вече по-бързо се връщам обратно на изходна позиция. Ами да! Ще се кача с асансьора. Няма проблеми. Уверено тръгвам да прекосявам фоайето и вече съм стигнала по средата му, когато изведнъж замръзвам на място, защото чувам:

— Правилно, така е.

Отново неговият глас! И май приближава. Или от шубе ми се причуват разни неща?

— …мисля да се вгледам по-внимателно в…

Рязко врътвам глава. Добре де, къде е пък сега?!? В коя посока отива?

— …наистина смятам, че…

Мамка му! Слиза по стълбите. Няма къде да се скрия!

Без изобщо да се замисля, хуквам към остъклената входна врата, отварям я със замах и изхвърчавам навън от сградата, Само дето не се сривам надолу по стълбите, тичам като обезумяла около двеста метра и спирам, едва поемайки си дъх.

Нещата не отиват на добре.

Няколко минути стоя като истукан насред улицата, под яркото утринно слънце и се опитвам да преценя колко още ще се мотае из фоайето. После едва ли не на пръсти отново се промъквам до остъклените врати на сградата. Ще приложа нова тактика. Този път ще мина като светкавица през фоайето, адски делово и съсредоточено. Дори Джак Харпър да е някъде там — все едно, няма да поглеждам ни вляво, ни вдясно, и… О, Боже Там е! Говори с Дейв.

Изведнъж се усещам, че отново тичам като гламава по улицата в обратната посока.

Ама не! Цялата тази работа започва да става жалка и смешна! Не мога да прекарам целия ден на улицата, нали така? Трябва да стигна някак до бюрото си. Хайде, Ема! Мисли! Трябва да има някакъв начин…

Ами да! Гениално!

Три минути по-късно за пореден път се отправям към входа на „Пантера Корпорейшън“, забола нос в някаква статия в „Таймс“. Дотолкова съм погълната от нея, че не забелязвам нищо наоколо си — пък и никой не може да види лицето ми, скрито зад разгърнатия вестник! Върхът!

Отварям с рамо остъклената врата, минавам през фоайето и изкачвам стълбите към първия етаж, без изобщо да вдигам поглед от вестника. Подтичвам по коридора към отдела по маркетинг с усещането за уютна безопасност, благодарение на прекрасния „Таймс“. Как не съм се сетила по-рано! Трябва по-честичко да я прилагам тази страхотна тактика! Хи-хи, адски готино чувство — сякаш съм невидима или…