Софи Кинсела - Можеш ли да пазиш тайна?

— Амиии! — зяпвам я изненадано. — Наистина ли? Много бързо стана!

— Да. Вчера. Точно както ти каза! В обедната почивка нарочно тръгнах в обратната посока и скоро попаднах на много симпатично заведение. Реших да обядвам там. На опашката точно до мен чакаше един много приятен мъж, който по едно време ме заговори. После седнахме на една маса и продължихме да си говорим… Вече се канех да си тръгвам, когато той ме попита дали бих приела да излезем заедно някой път да пийнем по нещо! — Кейти отпива от капучиното си и ми отправя широка лъчезарна усмивка. — Тази вечер имаме среща!

— Но това е чудесно! — плясвам с ръце от радост заради нея. — Хайде, разправяй! Той какво представлява?

— Много е готин. Казва се Филип. Има прекрасни пъстри очи. И е много чаровен и учтив. Има и страхотно чувство за хумор.

— Звучи направо фантастично!

— Наистина. Имам чувството, че този път нещата ще потръгнат. — Лицето на Кейти буквално сияе от надежда. — Той изглежда толкова различен от останалите! И, Ема, знам, че ще ти прозвучи глупаво, но… — Кейти се поколебава за миг, преди да продължи. — Имам чувството, че появата на този мъж в живота ми се дължи на теб.

— На мен ли? — зяпвам я изумено.

— Ами да! Ти ми вдъхна увереност да заговоря с него.

— Но аз само ти казах, че…

— Каза, че си абсолютно убедена, че в най-скоро време ще срещна някой свестен мъж. Твоята вяра в мен ме вдъхнови. И го срещнах! — възкликна Кейти и очите й се насълзиха. — Извинявай! — прошепна тя и попи с книжната салфетка сълзите си. — Толкова съм щастлива!

— О, Кейти!

— Наистина си мисля, че животът ми ще се обърне. И че всичко ще се промени за добро. И го дължа на теб, Ема!

— Ами, на мен… — казвам с неудобство. — Нищо не съм направила.

— Не е вярно, направила си! — възкликва Кейти от все сърце. — Искаше ми се да ти се отблагодаря по някакъв начин… — започва тя, като измъква от чантата си някакво оранжево плетиво на една кука — …и снощи ти изплетох нещо. — Подава ми го и ме гледа очаквателно. — Шал за глава.

За няколко секунди буквално замръзвам. Оранжев шал за глава, плетен на една кука! Боже мили! Ами сега?!?

— Кейти — измърморвам най-сетне, — ама наистина… не биваше…

— Исках да те зарадвам! И да ти благодаря! — Кейти ме гледа с трепетно очакване. — Особено след като си изгуби коланчето, дето ти го изплетох за Коледа.

— О! — отронвам, изведнъж обзета от чувство на вина, преглъщам тежко и добавям: — Ъъъ… да. Още ми е мъчно за него. Толкова прелестно коланче беше. Никога няма да си простя, че го изгубих.

— Чудо голямо, Ема! — отново светват очите на Кейти. — Ще ти изплета и едно ново коланче.

— Не! Не! — само дето не извиквам от ужас. — Недей, Кейти! Няма нужда!

— Но аз наистина искам да ти изплета коланче! — Привежда се тя през масата и ме прегръща. — Нали за това са приятелите!

Минават още двадесет минути, докато привършим и вторите си чаши капучино и поемем отново към офиса. Когато наближаваме сградата на „Пантера Корпорейшън“, си поглеждам часовника и изведнъж се стряскам — отсъствали сме цели тридесет и пет минути!

— Не е ли страхотно, че ще имаме нови автомати за кафе? — възкликва Кейти, докато тичаме нагоре по стъпалата.

— О… да. Страхотно е.

Стомахът ми се свива при мисълта, че отново ще се изправя пред Джак Харпър. Не съм се чувствала толкова притеснена от изпита ми по кларнет в първи клас — тогава бях толкова нервна, че когато учителят ме попита как се казвам, аз избухнах в плач.

— Е, ще се видим по-късно — подхвърля Кейти, когато стигаме на площадката на първия етаж. — И още веднъж ти благодаря, Ема.

— Няма защо. До скоро.

Когато поемам по коридора към отдела по маркетинг, осъзнавам, че краката ми не ме слушат. Колкото повече наближавам вратата, толкова по-бавно се движат. По-бавно… и още по-бавно…

Една от секретарките в счетоводството ме задминава, потраквайки устремно с високите си токчета, и ми хвърля странен поглед през рамо.

О, Господи! Не, не мога да вляза!

Глупости! Можеш, Ема! Всичко ще е наред. Просто ще си седна тихичко на мястото и ще си продължа работата. Какво толкова… той може и изобщо да не ме забележи, нали така?

Хайде, Ема! Влизай! Колкото повече отлагаш, толкова по-кофти става! Поемам си дълбоко дъх, стисвам очи, бутвам вратата, пристъпвам няколко крачки навътре и отново ги отварям.

Оживена групичка колеги са се струпали около бюрото на Артемис, а от Джак Харпър няма и помен.

— Възможно е да преустрои цялата компания — казва един от групата.

— Аз пък чух да се говори, че имал някакъв таен проект…

— Не може да централизира изцяло маркетинговата дейност — опитва се да надвика останалите Артемис.

— Къде е Джак Харпър? — питам уж небрежно.

— Отиде си — отговаря Ник.

Залива ме вълна на облекчение. Отишъл си е! Няма го!

— Ще се връща ли? — питам с опасение.

— Май не. Впрочем, Ема, приключи ли с онези писма, коитс ти дадох? Вече минаха три дни, а трябваше…

— Ей сега ще ги напиша — отговарям на Ник, като му се усмихвам до уши.

Сядам на бюрото си с усещането за огромна лекота — сякаш съм балон и всеки миг ще полетя. Въодушевено си събувам обувките, протягам ръка към бутилката с минерална вода и…

Върху клавиатурата пред мен виждам сгънат лист хартия, върху който с непознат за мен почерк е написано „За Ема“.

Хвърлям поглед наоколо — не, никой не ме гледа, очаквайки да открия бележката. Дотолкова са погълнати от темата „Джак Харпър“, че изобщо не забелязват какво става наоколо им.

Бавно разгръщам листа и изумено втренчвам поглед в написаното:

Добре де, можеше да бъде и по-лошо. Би могло да пише примерно: „Опразни си бюрото.“

Въпреки това обаче до края на работното време стоя на нокти. Всеки път, когато някой влиза в отдела, усещам да ме сграбчва пристъп на паника. А когато чувам някой да оповестява на висок глас в коридора „Джак каза, че може пак да мине през отдела по маркетинг“, съвсем сериозно решавам да се скрия в тоалетната и да не си показвам носа навън, докато той не си тръгне.

В края на работния ден, точно в 5.30, спирам да пиша насред изречението, което съм подхванала, изключвам компютъра, грабвам палтото си и изхвърчавам през вратата. Изтичвам с шеметна скорост надолу по стълбите и леко се поотпускам едва когато се озовавам в относителна безопасност на улицата.

Хлътвам в метрото и след двадесетина минути вече съм си у дома. Отваряйки входната врата на апартамента, дочувам странен шум откъм стаята на Лиси. Някакво пухтене и блъскане по стената. Вероятно се е заела да пренарежда мебелите си.

— Лиси! — извиквам, влизайки в кухнята. — Няма да повярваш какво се случи днес!

Отварям хладилника, изваждам бутилка минерална вода и я притискам до пламналото си чело. След малко я отварям, отпивам няколко глътки и отново излизам в коридора точно когато вратата на стаята на Лиси се отваря.

— Лиси — започвам аз, — какво, за Бога…

И млъквам стреснато, защото от стаята излиза не тя, а един мъж.

Един мъж! Висок слаб тип с модни черни панталони и очила с метални рамки.

— О! — възкликвам изненадано. — Ъъъ… здрасти.

— Ема! — появява се зад него и Лиси, облечена в тениска и някакви сиви спортни панталони, които никога преди не съм виждала. Изглежда стресната от появата ми. — Идваш си по-рано.

— Знам. Но…

— Това е Жан-Пол — казва Лиси. — Жан-Пол, това е съквартирантката ми Ема.

— Здрасти, Жан-Пол — поздравявам с дружелюбна усмивка.

— Радвам се да се запознаем, Ема — отговаря ми той с френски акцент.

Божичко, колко секси звучи френският акцент! Направо адски секси!

— Жан-Пол и аз точно… хм… преглеждахме едно съдебно дело — измънква Лиси.

Съдебно дело ли? Да бе, да, не на мен тия. С цялото това пухтене и блъскане. Аз да не съм расла под върбова сянка!

— Трябва да тръгвам — подхвърля Жан-Пол, като поглежда под око към Лиси.

— Ще те изпратя — отговаря му тя с явно разочарование. Двамата излизат през входната врата и известно време ги чувам да си шепнат на стълбищната площадка.

Отпивам още няколко глътки минерална вода, после влизам в хола и се стоварвам на дивана. Цялото тяло ме боли от това, че съм седяла цял ден скована от напрежение. Адски кофти за здравето. Изобщо не ми е ясно как ще я избутам цялата тази седмица с Джак Харпър, без да погина!

— Я казвай какво става тук? — питам в мига, когато Лиси влиза в хола.

— Какво имаш предвид? — прави се тя на дръж ми шапката.

— Ти и Жан-Пол! От колко време сте…

— Не сме… — започва Лиси и се изчервява като домат. — Това не беше… Просто преглеждахме едно дело. Нищо повече.

— Да бе, да.

— Честно. Кълна ти се!

— Ами добре — вдигам вежди многозначително. — Щом казваш.

Понякога Лиси изпада в подобни настроения — става крайно стеснителна и потайна. Ама някоя вечер ще я изкарам от нерви и ще си признае. Сега обаче не ми е до това.

— Е, как ти мина денят днес? — пита тя, като сяда по турски на пода и взема някакво списание.

Как е минал ли?

Дори не знам откъде да започна.

— Как е минал ли? — възкликвам най-сетне. — Беше истински кошмар!

— Така ли? — поглежда ме изненадано Лиси.

— Не, връщам си думите назад. Не беше кошмар, ами кошмар на кошмарите!

— Какво е станало? — Лиси вече гори от любопитство. — Хайде де, казвай!

— Ха! — поемам си дълбоко дъх, като си приглаждам косата. Просто не знам откъде да започна. — И така, цялата тази ужасна история със самолета от Глазгоу…

— Когато Конър те посрещнал на летището и всичко било ужасно романтично и…

— Всъщност… — покашлям се леко — …преди това. По време на полета. До мен седеше един… мъж. И самолетът се лашкаше като… — Прехапвам устни. — Честно, мислех, че всички ще умрем и че той е последният човек, който виждам в живота си… и… аз…