Както си седя и преглеждам файла с материалите за промоцията, изведнъж си давам сметка, че държа главата си леко по-изправена от обикновено, сякаш позирам. Хвърлям поглед наоколо и забелязвам, че всички останали също сякаш позират. Преди Джак Харпър да влезе, Артемис говореше с майка си по телефона, сега обаче си е сложила роговите очила и скорострелно трака на клавиатурата, като от време на време се усмихва в стил „вижте ме що за гений съм“. Ник четеше спортните страници на „Телеграф“, сега обаче се е вглъбил с израз на дълбок размисъл в проучване на някакви документи с графики.

— Ема — обажда се Артемис с престорено сладък гласец, — дали намери брошурата, за която те помолих? Не че е спешно, но…

— Да, естествено — отговарям отзивчиво.

Бутвам деликатно стола си назад, ставам и приближавам към бюрото й, като се старая да изглеждам колкото се може по-естествено. Но, Боже мили, то е все едно си пред телевизионни камери или нещо подобно. Краката ми са някак странно омекнали, усмивката е като залепена на лицето ми и имам ужасното предчувствие, че може изведнъж да извикам „Гащи“ или някаква друга подобна дивотия.

— Заповядай, Артемис — казвам и внимателно поставям брошурата на бюрото й.

— Бог да те поживи, мила! — отговаря ми тя. Очите й срещат за миг моите и осъзнавам, че тя също играе. Слага длан върху моята и ми се усмихва мазно. — Наистина не знам какво щяхме да привим без теб, Ема!

— О, щастлива съм да ти помогна! — отвръщам с подобен на нейния лигав тон.

Мамка му — мисля си, докато се връщам към бюрото си, — трябваше да кажа нещо по-умно. Примерно: „Екипната работа крепи организацията.“

Както и да е. Още не е късно да го впечатля.

Стараейки се да върша всичко колкото се може по-естествено, отварям някакъв файл на компютъра и започвам да пиша с възможно най-бързата си скорост и ефективност, изпънала гръб, сякаш съм глътнала бастун. В офиса ни цари необичайно гробно мълчание. Всички тракат делово по клавиатурите, никой не бъбри. Като че сме на изпит. Кракът ме сърби, но не смея да се почеша.

Е, не! Просто не разбирам как хората издържат да се снимат в цели документални филми от рода на „Един ден в офиса“! Аз лично се чувствам изтощена до краен предел, а са минали само пет минути.

— Много е тихо при вас — изведнъж се обажда Джак Харпър, явно озадачен. — Така ли е винаги?

Всички се споглеждаме нерешително.

— Моля ви, не ми обръщайте внимание. Говорете си както обикновено. Предполагам, че обсъждате някои неща. — Той ни се усмихва дружелюбно и продължава: — Когато аз работех в офис, с колегите ми говорехме за какво ли не. За политика, филми, книги… Я кажете, например, кой какво чете напоследък?

— Аз чета една нова биография на Мао Це Дун — веднага се обажда Артемис. — Много е интересна.

— Аз съм по средата на историята на Европа през четиринадесети век — казва Ник.

— Аз препрочитам Пруст — скромно свива рамене Каролин. — В оригинал.

— Аха — кима Джак Харпър. Лицето му е съвършено непроницаемо. — Ами… ти, Ема? Какво четеш напоследък?

— Ъъъ… всъщност… — Преглъщам, като се опитвам да спечеля време.

Така де, не мога да му кажа, че чета „Талисманите на известните личности и техният скрит смисъл“, нали? Въпреки че е много интересно. Бързо, Ема, мисли, мисли! Хайде де, сети се за някоя сериозна книга.

— Нали ми каза, че четеш „Големите очаквания“ на Дикенс, Ема? — напомня ми Артемис. — За читателския ти клуб.

— Именно! — въздъхвам с облекчение. — Чета…

И в следващия миг млъквам рязко, защото срещам проницателния поглед на Джак Харпър. Мамка му!

Сещам се какво му бях казала в самолета.

„…погледнах само началото и края и после се преструвах, че съм я прочела цялата…“

— „Големите очаквания“ — казва Джак Харпър замислено. — Е, какво мислиш за книгата, Ема?

Не, просто не мога да повярвам, че ми задава такъв въпрос! За няколко мига сякаш онемявам.

— Ами… — най-сетне успявам да проговоря, — мисля, че… че е наистина… крайно…

— Прекрасна книга! — намесва се Артемис, нетърпелива да се покаже колко е умна. — Особено когато схванеш докрай символизма.

О, я млъквай, тъпа, префърцунена патко! Боже мили! Какво да кажа?!?

— Мисля, че е наистина много… резонирана — изломотвам несвързано.

— Какво значи „резонирана“? — пита Ник.

— Ами… ъъъ — покашлям се лекичко — …от резонансите.

Настъпва озадачено мълчание.

— Резонансите… я резонират, така ли? — опитва се да схване мисълта ми Артемис.

— Точно така! — казвам предизвикателно. — Резонират я. Както и да е. Трябва да си продължа работата. — Извръщам се към компютъра и яростно започвам да тракам по клавиатурата.

Добре де, обсъждането на книги не беше особено успешно. Ама просто защото ми липсва късмет, не за друго. Мисли позитивно, Ема! Все още мога да го постигна. Мога да го впечатля… с нещо.

— Просто не знам какво му става — чувам Артемис да казва с глезено детинско гласче. — Всеки ден го поливам.

Тя опипва листата на растението, клюмнало в саксията на бюрото й, а после отправя към Джак Харпър изпълнен с трепетна надежда поглед.

— Разбираш ли нещо от растения, Джак?

— Боя се, че не — отговаря той и ме поглежда с непроницаем израз. — Какво предполагаш, че му има, Ема?

„…понякога поливам тъпата й коледна звезда с…“

— Ъъъ… нямам представа — измърморвам и продължавам да пиша, но усещам, че се изчервявам все повече и повече.

Добре де! Много важно! Поляла съм някакво си растение с портокалов сок. И какво от това?!

— Някой да е виждал чашата ми с емблемата на Световната купа по бейзбол? — появява се Пол, смръщил вежди. — Никъде не мога да я намеря.

„…онзи ден без да искам счупих любимата чаша на шефа и после скрих парчетата в чантичката си…“

Мамка му!

Добре де, няма значение! Счупила съм някаква си чашчица, много важно! Просто продължавай да си пишеш на компютъра, Ема!

— Ей, Джак — подвиква Ник с пресилено хашлашки тон, стил „приятели по чашка и свалки“, — искаш ли малко да се позабавляваш? Я виж това тук! — И кимва към ксерокопирания лист, върху който се виждат ясните очертания на женско дупе с прашка. Тази „картина“ виси на таблото за съобщения в офиса още от Коледа. — Още не знаем на кого е…

„…пих малко повече на последния коледен купон…“

Е, това е, край! Сега вече искам да умра. Някой да ме убие, моля!

— Ей, Ема! — влетява Кейти в офиса, пламнала от вълнение. В следващия миг обаче вижда Джак Харпър и се заковава на място. — О!

— Няма проблем. Гледай на мен като на муха на стената — махва й той приятелски. — Хайде, казвай каквото имаш да й кажеш.

— Здрасти, Кейти — успявам да изрека със свито гърло. — Какво има?

В мига, в който произнасям името й, Джак Харпър вдига отново поглед към нас и лицето му се оживява.

Хич и не искам да го гледам оживеното му лице!

Какво му бях казала в самолета за Кейти? Какво, какво…? Трескаво се опитвам да си спомня какви му ги говорих тогава. Добре де, какво пък толкова бих могла да му кажа за Кейти?

И изведнъж се сещам. О, Господи!

"…С нея си имаме таен код. Когато влезе в нашия офис и ме попита „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“, това всъщност означава „Давай да се измъкваме към близката сладкарница на «Старбъкс»!“…

Казала съм му тайния ни код за кръшкане от работа!!! О, не!

Отчаяно се вторачвам в пламналото лице на Кейти, като се опитвам да й предам по телепания да си затваря устата.

За Бога, Кейти, мълчи! Не казвай, че искаш да прегледаме заедно някои отчети!

Тя обаче явно няма телепатични способности.

— Ами аз само… ъъъ… — Кейти се прокашля и като поглежда под око Джак Харпър, ми казва делово: „Би ли дошла да прегледаме някои отчети, Ема?“

Мамка му!

Изчервявам се като домат. Цялото ми тяло започва да ме сьрби от нерви.

— Виж, Кейти — отговарям й с изкуствено приповдигнат тон. — Не съм сигурна, че можем да го направим днес.

Кейти ме зяпва изненадано.

— Но аз трябва да… Наистина ми е наложително да прегледаме заедно някои отчети — натъртва тя и ми кима многозначително.

— Днес съм претрупана с работа, Кейти — усмихвам й се пресилено, като се опитвам да й внуша: „Млъквай, по дяволите!“

— Няма да ти отнема много време! Съвсем набързо.

— Не, не мисля, че е възможно.

Кейти буквално подскача от крак на крак от вълнение.

— Но, Ема, това са много… важни отчети. Наистина трябва да ти разкажа за тях.

— Ема — разнася се гласът на Джак Харпър и аз се стряскам, все едно ме е ударил. Той се привежда към мен и ми казва тихо: — Може би е по-добре да ги видиш тези отчети.

— Добре — кимам след дълга пауза. — Ще ги видя.

VII

Докато вървя по улицата с Кейти, част от мен е буквално пализирана от ужас, а друга част иска да избухне в истеричен кикот. Всичките ми колеги са в офиса и се терзаят как и с какво да впечатлят великия Джак Харпър. А аз най-безгрижно се измъквам под носа му, за да изпия едно капучино с приятелката си.

— Извинявай, че прекъснах работата ти — подхвърля ми Кейти, докато влизаме в „Старбъкс“. — Изобщо не предполагах, че Джак Харпър може да седи при вас! Но да знаеш, кодът ни е много хитър — казва ми тя успокоително. — На него и през ум няма да му мине какви ги вършим.

— Сигурно си права — отговарям мрачно. — Изобщо няма да се досети.

— Добре ли си, Ема? — поглежда ме любопитно Кейти.

— Прекрасно! — отговарям с леко истерична веселост. — Абсолютно прекрасно!… Е, какво има чак толкова спешно?

— О, просто трябваше да ти го кажа! Две чаши капучино, моля — поръчва Кейти на келнерката и ми се усмихва развълнувано. — Направо няма да го повярваш!

— Казвай де!

— Имам среща! Запознах се с един нов мъж!