— Изглеждаш много шантаво. Сядай.
Пол затваря вратата, настанява се зад бюрото си и отваря голяма папка с надпис „Годишна оценка на служителите“.
— Съжалявам, че вчера се наложи да го отложим. Но с това посещение на Джак Харпър всичко се обърна надолу с главата.
— Няма проблем.
Опитвам да се усмихна, но безуспешно, защото устата ми изведнъж пресъхва и се сковава. Адски съм нервна. Това е по-кофти и от матура.
— Хубаво… Я да видим… Ема Коригън. — Той се вторачва в листа, който е измъкнал от папката, и започва да отбелязва с хиксчета квадратчетата по него. — Като цяло се справяш добре. Обикновено не закъсняваш… разбираш задачите, които ти се поставят… доста си ефективна… сработваш се добре с колегите си… бла, бла… бла… Някакви проблеми? — изведнъж пита той, като ме поглежда.
— Ъъъ… не.
— Да се чувстваш расово тормозена?
— Ъъъ… не.
— Хубаво — слага хиксче той в поредното квадратче. — Е, това е, свършихме. Браво, Ема. Би ли казала на Ник да дойде?
Каквооо? Ама той да не е забравил?
— Ъъъ… ами повишението? — питам, като се старая въпросът ми да не прозвучи прекалено тревожно.
— Повишение ли? — вторачва се Пол в мен. — Какво повишение?
— Ами… в специалист по маркетинг — измънквам аз.
— За какво говориш, по дяволите?
— Там пишеше… в обявата ви за работа пишеше… — започвам и измъквам намачканата вестникарска страница от джоба на дънките си, където тя отлежава от вчера сутринта. — Ето, туй пише: „Възможност за служебно повишение след изтичането на една година.“
Побутвам страницата с оградената обява към него, той я поглежда свъсено и казва:
— Ема, това се отнася само до служители, които са се изявили изключително добре. Ти още не си готова за повишение! Първо трябва да докажеш на какво си способна.
— Но аз се старая толкова много! И ако само ми дадете шанс да…
— Дадохме ти шанс с „Глен Петрол“ — отбелязва сухо Пол и вдига подигравателно вежди. Прерязва ме остро чувство на унижение. — Ема, истината е, че засега все още не си готова за по-висок пост. След една година ще видим.
— След една година…?
— Разбра ме, нали? Хайде сега, изчезвай.
Главата ми ври и кипи. Но не, трябва да го приема спокойно и достойно. Трябва да кажа нещо от рода на: "Зачитам решението ти, Пол." Да му стисна ръката и гордо да напусна офиса му. Да, точно така трябва да постъпя!
Хубаво. Само дето не мога да помръдна от стола си.
След няколко мига Пол ме поглежда озадачено.
— Приключихме, Ема.
Като парализирана съм. Знам, че веднъж, изляза ли оттук — край, надежда всяка остави.
— Ема?
— Моля те, моля те, Пол, повиши ме! — простенвам отчаяно. — Много те моля! Трябва да получа повишение, за да впечатля родителите и роднините си. Това е единственото нещо на света, което желая от цялото си сърце и душа. Ще работя още по-усилено, обещавам. Ще оставам след работа… ще идвам и през уикенда, и ще… ще нося делови костюми…
— Каквооо? — Пол ме е зяпнал така, сякаш изведнъж съм се превърнала в златна рибка.
— Не е нужно да повишаваш заплатата ми! Ще работя за същите пари като сега. Дори ще платя от джоба си за новите визитки, след като ме повишиш. Искам да кажа, ти изобщо няма да усетиш разлика. Изобщо няма да забележиш, че си ме повишил!
Млъквам рязко, като едва си поемам дъх.
— Надявам се в най-скоро време да осъзнаеш, че не това е смисълът на повишението, Ема — отбелязва Пол саркастично. — Боя се, че отговорът ми е отрицателен. Не, Ема. Още повече, че…
— Но…
— И един съвет от мен. Ако искаш да се издигнеш в службата, трябва сама да създаваш шансовете си за напредък. Трябва ти самата да си градиш възможности за изява. Добре, а сега би ли се измела от офиса ми, по дяволите? И кажи на Ник да дойде.
На излизане забелязвам Пол да извърта очи към небето с подигравателен израз и да вписва още нещо в досието ми.
Страхотно! Сигурно е написал: „Побъркана лунатичка. Да се прати на психиатър.“
Докато влача покрусено крака към бюрото си, Артемис ме поглежда любопитно и подхвърля:
— О, Ема, току-що те търси братовчедка ти Кери.
— Така ли? — питам изненадано. Кери абсолютно никога не ми звъни в службата. Всъщност, не помня изобщо някога да ме е потърсила по телефона където и да било. — Каза ли нещо?
— Да. Пита какво става с повишението ти.
Чудничко! Сега вече всички знаят. Мразя я! Мразя я тази подла и злобна гадина Кери.
— О, ясно — отронвам, като се опитвам да прозвучи така, сякаш това е някакъв досаден, ежедневен въпрос от страна на братовчедка ми. — Благодаря.
— Повишиха ли те, Ема? Не знаех! — нарочно високо и пронизително пита Артемис. Забелязвам няколко от колегите ни да вдигат глави и да се заслушват с интерес. — Значи сега вече си специалист по маркетинг, така ли?
— Не — прошепвам едва-едва, пламнала от унижение. — Не съм.
— О! — прави подигравателно смутена физиономия Артемис. — Но защо в такъв случай братовчедка ти…
— Млъквай, Артемис — срязва я Каролин.
Аз й отправям благодарен поглед и се свличам на стола си.
Още цяла една година! Боже мили, да прекарам още цяла една година като асистентка в отдела и всеки да си мисли, че от мен няма никаква полза! Още цяла една година да не мога да изплатя дълга си към татко, Кери и Нев да ми се подиграват и да се чувствам като пълно нищожество! Отварям някакъв файл на компютъра си и разсеяно натраквам няколко думи.
— Ще отида да си взема едно кафе — подхвърлям. — Някой иска ли да му донеса?
— Не можеш да си вземеш кафе — поглежда ме някак странно Артемис. — Не забеляза ли?
— Какво да забележа?
— Дойдоха и отнесоха автомата за кафе — обяснява Ник. — Докато беше при Пол.
— Отнесли са автомата ли? — поглеждам го озадачено. — Че защо?
— Не знам — отговаря той и тръгва към офиса на Пол. — Просто дойдоха и го отнесоха.
— Ще монтират нови във всички отдели! — съобщава Каролин и понася нанякъде купчина коректури. — Така ми казаха долу! Свестни автомати, които да правят наистина хубаво, силно кафе. Било по нареждане на Джак Харпър.
Каролин излиза, а аз оставам да зяпам с отворена уста след нея.
Каквооо?!? Джак Харпър наредил да ни монтират нови автомати за кафе?!?
— Ема! — нетърпеливо ми подвиква Артемис. — Не ме ли чуваш? Иди да ми намериш брошурата за промоцията на „Теско“, която правихме преди две години. Извинявай, мамо — казва тя в телефонната слушалка. — Трябваше да наредя нещо на асистентката си.
Нейната асистентка ли! О, Господи, направо откачам, като говори така за мен!
Но да си призная, сега съм толкова сащисана, че дори не мога да й се ядосам.
„Не, смяната на автоматите за кафе няма нищо общо с мен!“, казвам си твърдо, докато ровя приклекнала из кантонерката с досиета на предишни промоции. Смешно е да се мисли, че това би могло да има нещо общо с мен. Вероятно поначало е имал предвид да ги смени. Вероятно…
Изправям се с купчина брошури в ръце и в следващия миг едва не ги изтървавам на пода.
Ето го!
Стои точно пред мен.
— Здрасти отново — усмихва ми се Джак Харпър и около очите му заиграват ситни бръчици. — Как я караш?
— Ъъъ… добре, благодаря. — Преглъщам тежко и добавям: — Току-що разбрах, че сменят автоматите за кафе. Ъъъ… благодаря.
— Няма защо.
— Внимание, моля! — притичва Пол след него. — Тази сутрин мистър Харпър ще гостува на нашия отдел.
— Моля, наричайте ме Джак — усмихва ни се американецът.
— Прав си. Тази сутрин Джак ще гостува на нашия отдел. Ще наблюдава с какво се занимавате, как действате като екип. Не е нужно да правите нищо по-специално. Просто се дръжте нормално и си работете. — Погледът му спира върху мен и той ми се усмихва леко снизходително. — Привет, Ема! Как си? Всичко наред ли е?
— Ъъъ… да, благодаря, Пол — измънквам. — Направо страхотно.
— Чудесно! Ние се радваме, когато нашите служители са щастливи и доволни. И между другото — Пол се покашля с леко неудобство, — нека ви припомня, че Корпоративният ден на семейството наближава. Както знаете, този традиционен ежегоден празник на нашата компания ще се проведе идващата събота, така че остават броени дни. И тогава ще имаме прекрасен повод да са отпуснем, да опознаем семействата на колегите си и да се позабавляваме заедно!
Всички го зяпаме леко тъпо. До този момент Пол винаги е наричал това фирмено мероприятие „Корпоративен ден на изтъпяването“ и нееднократно е заявявал, че по-скоро ще се остави да му отрежат топките, отколкото да доведе който и да било член на семейството си на него.
— Е, това е! Продължавайте да работите! Джак, ей сега ще ти донеса стол.
— Не ми обръщайте внимание — казва ни Джак Харпър любезно, като сяда в единия ъгъл на офиса. — Все едно ме няма. Дръжте си се както обикновено.
Както обикновено ли?! Да бе, да.
„Както обикновено“ би означавало да се разплуя на стола си, да си събуя обувките, да си изчета имейлите, да си намажа ръцете с крем, да изям няколко желирани бонбона, да си видя хороскопа за деня в Интернет, да видя и хороскопа на Конър, поне десетина пъти да изпиша в бележника си с разкрасени букви и във винетка от цветенца „Ема Коригьн, директор маркетинг“, да пратя имейл на Конър, да изчакам няколко минути, за да видя дали ще ми отговори веднага, да пийна няколко глътки минерална вода и най-сетне да се помъкна да търся брошурата на „Теско“, дето ми я иска Артемис.
Както обикновено ли?! Как ли пък не!
Сядам на бюрото си, а умът ми работи на бързи обороти. Създавай своите шансове. Гради собствените си възможности за изява. Нали така ме посъветва Пол.
А това какво е, ако не шанс и възможност, а?
Самият Джак Харпър седи тук и ме гледа как работя. Великият Джак Харпър. Шефът на цялата корпорация. Все ще мога да го впечатля някак си, нали така?
Добре де, съгласих се, познанството ми с него не стартира по най-блестящия начин. Но може пък точно това сега да е моят шанс да оправя нещата! Само трябва да му покажа по някакъв начин, че действително съм умна и мотивирана…
"Можеш ли да пазиш тайна?" отзывы
Отзывы читателей о книге "Можеш ли да пазиш тайна?". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Можеш ли да пазиш тайна?" друзьям в соцсетях.