От нерви се изкикотвам гласно и Артемис ми мята изпепеляващ поглед.

— Много се радвам, че имах възможността да се запозная с всички вас — казва в този момент Джак Харпър и обхожда с очи притихналия офис. — А също и да ви представя моя асистент Свен Петерсен — добавя, като посочва с жест русокосия тип с черните очила.

О, значи не му е бодигард, а асистент. Добре де, все едно.

— Ще остана в Лондон няколко дни — продължава Джак Харпър, — така че се надявам да мога да опозная по-добре някои от вас. Както вероятно знаете, Пийт Лейдлър, с когото основахме заедно „Пантера Корпорейшън“, беше англичанин. И товав една от причините, поради които вашата страна е от огромно значение за мен.

Из офиса се разнася съчувствен шепот. Джак Харпър вдига ръка за сбогуване, кимва ни и тръгва към вратата, следван от Свен Петерсен и останалите шефове. Известно време цари гробно мълчание, после изведнъж всички заговорват развълнувано.

Усещам тялото ми да се отпуска облекчено. Слава Богу! Слава Богу!!!

Честно, голяма съм глупачка! Как изобщо можах да си помисля, че великият Джак Харпър ще помни какви съм му ги дрънкала в самолета! Още по-малко пък, че моите дивотии ще го интересуват! Как изобщо можа да ми мине дрез ума, че един толкова важен и безкрайно зает човек ще вземе да се занимава с нещо толкова дребно и незначително като това, дали съм измислила едно-друго в автобиографията си или не! Сега вече тези мои страхове ми се виждат толкова безумни, че на лицето ми грейва широка усмивка, докато кликвам с мишката, за да отворя нов файл на компютъра си.

— Ема! — чувам над главата си гласа на Пол. Вдигам очи и го виждам да стои до бюрото ми. — Джак Харпър иска да говори с теб — съобщава ми той сухо.

— Каквооо? — Усмивката ми се стопява на секундата. — С мен ли?

— В заседателната зала, след пет минути.

— Каза ли защо?

— Не.

Пол се отправя забързано към офиса си, а аз се вторачвам невиждащо в екрана на компютъра. Буквално ми прилошава.

Права съм била, значи.

Ще ме уволнят.

Ще си изгубя работата заради някакво си тъпо признание, изтърсено от шубе в тъпия самолет!

О, защо ми трябваше да се местя в бизнескласа?!? Защо изобщо не си държах тъпата уста затворена?!? Аз съм едно тъпо, тъпо, тъпо плямпало!

— Защо Джак Харпър иска да говори с теб? — пита Артемис безкрайно озадачено.

— Не знам.

— Вика ли и други от отдела?

— Не знам.

За да я накарам да престане с въпросите си, се правя на много заета и бързо започвам да тракам разни безсмислици на компютъра си, но в ума ми се върти все едно и също.

Не, не мога да изгубя работата си! Не мога да се проваля в още една кариера!

Джак Харпър не може да ме уволни. Просто не може и това е! Не е честно! В самолета изобщо не знаех кой е той. Така де, ако ми беше казал, че е баш шефът на корпорацията, аз естествено никога нямаше да спомена за автобиографията си. Нито за… всичко останало.

Пък и в края на краищата не съм си подправила дипломата, нали така? И нямам криминално досие или нещо подобно! Съвестен служител съм. Наистина се старая! И не клинча чак толкова често, и работих извънредно за промоцията на спортните облекла, и организирах купона на отдела за Коледа, и…

Тракам все по-яростно по клавиатурата, а лицето ми пламти от вълнение.

— Ема! — подава глава от офиса си Пол и гледа многозначително часовника си.

— Тръгвам — отговарям, поемам си дълбоко дъх и ставам от стола.

Не, няма да му позволя да ме уволни. Просто няма да му го позволя и това е!

Припряно минавам през офиса, после по коридора към заседателната зала, почуквам на вратата и я отварям.

Джак Харпър седи в единия край на заседателната маса и пише нещо в бележника си. Когато влизам, той вдига поглед и при вида на сериозното му изражение стомахът ми се преобръща.

Трябва да се защитя! Трябва да запазя работата си!

— Заповядай — казва той. — Би ли затворила вратата? — Изчаква ме да го направя, а после добавя: — Ема, има нещо, за което трябва да поговорим.

— Да, знам — отговарям, като се старая гласът ми да не трепери. — Но може ли първо аз да кажа?

Джак Харпър ме поглежда озадачено и някак стреснато, после вдига вежди и отвръща:

— Разбира се. Казвай.

Приближавам към масата, поемам си дълбоко дъх и заговорвам, като го гледам право в очите:

— Мистър Харпър, знам за какво искате да говорите с мен. Съзнавам грешката си и дълбоко съжалявам за стореното. Това никога, никога няма да се повтори. Но бих искала да кажа нещо в своя защита. — Чувам гласа ми да се повишава развълнувано. — И то е… и то е, че в самолета изобщо нямах представа кой сте. И не мисля, че е правилно да ме наказвате заради това.

Настъпва мълчание.

— Мислиш, че ще те накажа, така ли? — казва най-сетне Джак Харпър, като свива вежди.

Как може да е толкова подъл и лицемерен!

— Ами да! Но трябва да знаете, че ако в самолета знаех кой сте, никога, за нищо на света нямаше да спомена за автобиографията си! Това беше недоразумение! Дори може да се каже, че съм била… подведена! И ако бяхме в съдебна зала, съдията щеше да отхвърли обвинението ви. Дори нямаше да ви позволи да…

— Автобиографията ли? — свъсва озадачено вежди Джак Харпър, но в следващия миг лицето му се отпуска. — Ааа, шестицата по математика. — Отправя ми пронизителен поглед и натъртва: — Фалшифицираната шестица, бих казал.

О, не! Изречено така, на глас, звучи наистина ужасно! Цялата пламвам от срам.

— Мнозина биха нарекли подобна постъпка измама — отбелязва Джак Харпър, като се отпуска назад на стола си.

— Да, знам. Съзнавам колко е лошо. Не биваше да го правя… Но това по никакъв начин не се отразява на работата ми! Изобщо!

— Така ли мислиш? — поклаща замислено глава Джак Харпър. — Не съм напълно убеден. Има доста голяма разлика между четворка и шестица. Ами ако в работата ти се наложи да пресметнеш нещо?

— Но аз мога да смятам! — възкликвам отчаяно. — Хайде, кажете да пресметна нещо. Каквото и да е.

— Добре — съгласява се Джак Харпър, а устата му някак странно потрепва. — Осем по девет.

Застивам с отворена уста. Сърцето ми бие до пръсване. В главата ми е пълна мъгла. Осем по девет… осем по девет… И представа си нямам колко е осем по девет. Ужас! Добре де, едно по девет е девет, две по девет е…

Ааа, да! Сетих се. Осем по десет е осемдесет. Значи осем по девет ще е…

— Седемдесет и две! — извиквам победоносно, но в следващия миг леко се свивам, когато го виждам да се усмихва леко. — Седемдесет и две — повтарям вече по-овладяно.

— Много добре. — Джак Харпър ме поканва с учтив жест да седна. — Е, свърши ли каквото имаше да ми казваш или има още?

Смутено потривам с длан бузата си и питам:

— Нали… нали няма да ме уволните?

— Не, няма да те уволня — отговаря Джак Харпър търпеливо. — А сега може ли вече да поговорим?

Докато се настанявам на стола срещу него, в ума ми се поражда ужасно подозрение.

— За… — покашлям се нервно — …за автобиографията ли искахте да говорите с мен?

— Не — отговаря той с лека полуусмивка. — За нещо съвсем друго.

Боже мили! Искам да умра! Искам да умра още сега, веднага!

— Ясно — приглаждам косата си, като се опитвам да дойда на себе си и да приема делови вид. — Ясно. Ами… ъъъ… за какво… искахте да…

— Бих искал да те помоля за една малка услуга.

— О, добре! — възкликвам, изведнъж обзета от любопитство. — Каквото и да е! Искам да кажа… за какво?

— Поради известни съображения — започва Джак Харпър бавно — бих предпочел никой да не знае, че миналата седмица съм бил в Шотландия. — Поглежда ме втренчено в очите и добавя: — Ще ти бъда много благодарен, ако срещата ни в самолета си остане само между нас.

— Ясно! — казвам след кратка пауза. — Разбира се! Абсолютно! Няма проблем.

— Нали не си казала на никого?

— Не. Не съм. Не съм казала дори на моя… Така де, на абсолютно никого не съм казала.

— Добре. Благодаря. Много съм ти признателен — усмихва ми се той и става от стола си. — Радвам се, че се видяхме отново, Ема. Сигурен съм, че пак ще се срещнем.

— И това ли е всичко? — питам леко озадачена.

— Да, това е. Освен ако ти нямаш още някои въпроси за обсъждане.

— Не, нямам! — скачам припряно от мястото си, като при това доста силно си удрям глезена в крака на масата.

Ама и аз съм еднааа! Какво, да не би да очаквам да ме помоли да оглавя новия му международен проект? Ха!

Джак Харпър отваря вратата и учтиво я придържа, докато изляза. Вече съм почти в коридора, когато изведнъж спирам и възкликвам:

— Момент!

— Какво има?

— За какво да кажа, че сте искали да говорите с мен? Всички ще ме питат.

— Защо не кажеш, че сме обсъждали логистични въпроси? — предлага ми той и затваря вратата.

VI

До края на работното време в офиса цари празнична атмосфера. Аз обаче седя безмълвно на бюрото си и не мога да повярвам на станалото. Докато вечерта пътувам към вкъщи, сърцето ми все още тупти ускорено поради невероятното стечение на обстоятелствата. И поради несправедливостта на всичко това.

В самолета той беше за мен просто един напълно непознат човек. Поне така предполагах тогава. А когато пътуваш с някой непознат, той после сякаш се изпарява и никога повече не го виждаш. Не ти се появява изневиделица в офиса. Не те изпитва колко е осем по девет. Не се оказва изведнъж мегашеф на компанията, в която работиш. Така де!

Е, поне ще ми е за обеца на ухото. Мама и татко винаги са ми набивали в главата да не говоря с непознати. Прави бяха! Край, от днес нататък никога нищичко няма да кажа на който и да било непознат. Ни-ко-га!

С Конър се бяхме уговорили след работа да отида у тях и да прекараме заедно вечерта. Когато пристигам в апартамента му, чак се разтрепервам от облекчение. Най-сетне далеч от офиса! Най-сетне далеч от безкрайните приказки за Джак Харпър. И Конър вече се е заел да готви вечерята. Върхът! В кухнята се носи апетитна миризма на чесъвда подправки, а на масата вече ме чака чаша с вино.