— Пет минути насаме с него! — развълнувано говори в телефонната си слушалка Ник, един от главните ни маркетингови специалисти. — Нищо повече не ми трябва. Пет минутки, за да му изложа идеята си за уебсайт. Мили Боже, ако я възприеме, аз ще…

О, Господи, цялото това трескаво вълнение е адски заразително. Усещам прилив на адреналин, грабвам гребена и ръчното си огледалце, проверявам дали не трябва да освежа блясъка на устните си. Така де, никога не се знае. Може пък той да забележи някак си моя потенциал. Може да ме отличи от тълпата!

— Внимавайте всички! — влетява Пол в отдела. — Вече е на етажа. Първо ще мине през администрацията, а после…

— Захващайте се с ежедневните си задачи! — крясва Сирил. — Веднага!

Мамка му! Каква ми е ежедневната задача?!?

Грабвам телефонната слушалка и набирам кода за гласовата поща. Ами да, може пък да прослушвам съобщенията си, когато той влезе.

Хвърлям поглед наоколо и забелязвам, че всички останали правят точно същото.

О, няма начин всички да сме на телефоните си едновременно. Би било адски тъпо! Добре де, ще включа компютъра си и просто ще го чакам да загрее.

Гледам смяната на цветовете по екрана, а в това време Артемис изведнъж заговорва на висок глас:

— Мисля, че същината на цялата концепция е виталността — казва тя, като непрекъснато поглежда към вратата. — Схващате ли какво имам предвид?

— Ъъъ… да — отговаря Ник. — Смятам, че в модерната маркетингова среда е необходимо да се стремим към… ъъъ… сливане на стратегията с напредничавата визия…

Ама че е бавен компютърът ми днес! Джак Харпър ще влезе, а аз още ще гледам тъпо в празния екран като пълна глупачка.

О, знам какво ще правя, когато дойде! Гениално! Аз ще съм колежката, която си взема кафе от автомата! Така де, какво по-естествено от това?!

— Ще ида да си взема едно кафе — оповестявам уж небрежно и ставам от стола си.

— Би ли ми донесла и на мен? — подхвърля Артемис, като ме поглежда кратко. — Та значи, докато следвах маркетинг и бизнес…

Автоматът за кафе е близо до входа за отдела, в специална малка ниша. Докато чакам гадната блудкава течност да напълни чашката ми, вдигам поглед и забелязвам Греъм Хилингдън да излиза от административния отдел, следван от други няколко души. Боже мили! Идва!!!

Спокойно, Ема! Запази хладнокръвие! Ти просто чакаш да се напълни и чашката за колежката ти… любезно и естествено…

О, ето го! С русата си коса, скъпия костюм, тъмните очила… За моя изненада обаче той отстъпва крачка назад и встрани.

Всъщност никой от останалите дори не го и поглежда. Вниманието на всички е насочено към един друг мъж, който в момента излиза от административния отдел. Някакъв тип в дънки и черно поло.

Докато зяпам с интерес, типът се извръща. И когато виждам лицето му, усещам сякаш удар в слънчевия сплит.

О, Господи! О, Боже!

Той е!

Същите тъмни очи. Същите бръчици около тях. Няма я сянката от наболата брада, но… Той е!

Мъжът от самолета.

Какво прави той тук?

И защо всички са насочили вниманието си към него? Нещо им говори и те попиват жадно всяка негова дума.

Мъжът отново се извръща и аз инстинктивно се свивам навътре в нишата с автомата за кафе, като се опитвам да запазя самообладание. Какво прави той тук? Не може той да е…

Това не може да е…

Няма начин той да е…

С омекнали крака се отправям към бюрото си, като се старая да не изпусна чашките с кафе от разтрепераните си ръце.

— Ей — обръщам се към Артемис, а гласът ми прозвучава някак истерично високо, — знаеш ли как изглежда Джак Харпър?

— Не — отговаря тя, като поема от ръцете ми едната чашка кафе. — Благодаря.

— Тъмнокос — обажда се някой.

— Тъмнокос ли? — преглъщам тежко. — Ама не е ли с руса коса?

— Пссст! Идва насам! — изшътква друг. — Идва!

С омекнали колене се свличам на стола си. Отпивам от кафето, без изобщо да усещам вкуса му.

— …нашия директор по маркетинг и реклама, Пол Флетчър — дочувам да казва Греъм Хилингдън.

— Радвам се да се запознаем, Пол — долита до слуха ми познатия сух глас с американски акцент.

Той е! Няма грешка, той е!

Добре, Ема, спокойно! Може пък да не ме познае. В края на краищата съвместният ни полет продължи съвсем кратко, нали така? Той сигурно лети много често и среща по самолетите какви ли не хора.

— Внимание, моля! — обръща се Пол към нас, като отвежда важния гост в центъра на офиса. — За мен е огромно удоволствие да ви представя основателят на нашата компания, мъжът, повлиял и вдъхновил цяло едно поколение специалисти в маркетинга, Джак Харпър!

Избухват ръкопляскания. Джак Харпър поклаща скромно глава и се усмихва.

— Моля ви, не е нужно — казва той. — Не бих искал да преча на обичайната ви работа.

След което тръгва из офиса, като от време на време поспира тук и там, за да поговори с хората. Пол го развежда между бюрата и му представя служителите, а неотлъчно след тях мълчаливо върви русокосият мъж с тъмните очила.

— Идва насам! — изсъсква Артемис и всички в нашата част на офиса изведнъж се сковаваме.

Сърцето ми бие до пръсване. Свличам се по-надолу на стола си, като се опитвам да се скрия зад компютъра. Може пък да не ме познае. Може да не си спомни. Може да не…

Мамка му! Гледа право към мен. Виждам в очите му да проблясва изненада, а после и да вдига въпросително вежди.

Позна ме.

„Моля те, моля те, Пол, не го води насам! — повтарям си мислено. — Моля те, мистър Харпър, не идвай насам!!!“

— А това кой е? — чувам в следващия миг въпроса му към Пол.

— Това е Ема Коригьн, една от нашите младши асистентки в отдела.

Джак Харпър приближава към мен. Артемис млъква насред поредното си префърцунено изречение. Всички ни зяпат. Цялата горя от притеснение.

— Здравейте — казва ми той мило.

— Здравейте… — успявам да изрека, — мистър Харпър.

Добре, ясно, познал ме е. Ама това съвсем не значи, че си спомня какво съм му говорила в самолета, нали така? Ами да, как ще си спомня няколко незначителни коментари, случайно подхвърлени от пътника в съседното кресло! Че кой помни такива неща?!? Може би той дори не ме е слушал!

— И с какво се занимавате вие тук? — пита ме Джак Харпър.

— Ами… ъъъ… асистирам на отдела по маркетинг и помагам в организирането на съвещания и промоции — измънквам едва чуто.

— В края на миналата седмица Ема беше в командировка до Глазгоу — отбелязва Пол, като ми отправя адски лицемерна усмивка. — Ние тук вярваме, че трябва да натоварваме нашите младши служители с отговорности възможно най-рано, за да им предоставяме шанс да се развиват.

— Много мъдро — кима Джак Харпър. Погледът му обхожда бюрото ми и изведнъж неочакавно спира на пластмасовата чашка за кафе. Очите му срещат моите. — Как е кафето тук? — пита той любезно. — Добро ли е?

„…кафето в службата е възможно най-гадното на света, истинска отрова…“

— Страхотно е! — отговарям. — Наистина… чудесно!

— Радвам се да го чуя.

В очите му проблясват весели искрици и аз усещам как се изчервявам като домат.

Помни. Мамка му! Помни!

— А това е Артемис Харисън — казва Пол. — Тя е сред нашите най-находчиви млади маркетингови специалисти.

— Артемис — повтаря Джак Харпър замислено и прави няколко крачки към нея. — Какво чудесно голямо бюро имате, Артемис — усмихва й се той. — Ново ли е?

„…докараха едно ново бюро и тя на секундата си го присвои…“

Всичко помни. Абсолютно всичко!

О, Господи! Какво още съм му казала, по дяволите?!?

Докато Артемис му отговаря нещо префърцунено, аз седя като замръзнала на мястото си, лепнала на лицето си израз тип „съвестен служител“. В главата ми обаче кипи трескава дейност; умът ми превърта лентата назад и се опитва да си спомни в подробности какви съм му ги наговорила. О, Господи, Боже мой! Ами че аз май казах на този непознат мъж всичко за себе си! Абсолютно всичко! Казах му какво бельо нося и какъв сладолед обичам, и как загубих девствеността си, и…

Кръвта се смразява във вените ми.

Спомням си нещо, което за нищо на света не е трябвало да му казвам!

Нещо, което за нищо на света не би трябвало да казвам на когото и да било!

„…знам, че не трябваше да го правя, но толкова много исках да получа тази работа, че…“

Казах му, че съм излъгала в автобиографията си и съм си писала шестица по математика.

Е, това е! Край! Свършено е с мен!

Той ще ме уволни. В служебното ми досие ще пише, че съм непочтена и никой никога повече няма да ме вземе на работа. И в крайна сметка ще ме покажат в документалния филм „Най-ужасните видове труд във Великобритания“ — как рина кравешки екскременти и заявявам ведро усмихната: „Не е чак толкова ужасно, наистина.“

Добре, Ема, само не се паникьосвай! Сигурно може да се направи нещо. Мога примерно да се извиня. Точно така! Ще кажа, че съм го направила в момент на умопомрачение и че сега дълбоко съжалявам за стореното, и че нито за момент не съм имала съзнателно намерение да заблуждавам компанията, и че…

Не! По-добре ще е да кажа: „Всъщност, действително имам шестица по математика! Ха-ха, как може да съм толкова разсеяна и да забравя!“ И да си изфабрикувам сама сертификат за оценките от матурата с онези шаренки писалчици за калиграфия, дето ги продават по книжарниците. Гениално! Така де, той е американец, изобщо не е наясно какви са английските сертификати.

Уф, не, не става! Ако реши да проверява, ще стане адски кофти. О, Боже! О, Господи! Мамка му!

Добре де, може пък да правя от мухата слон. Я да видим как стоят реално нещата. Сегааа… хм… Джак Харпър е ужасно важна личност. Ами да, то е ясно само като го погледне човек! Движи с лимузини, има си бодигард и притежава огромна корпорация, която му докарва милиони долара печалба всяка година. Какво му пука дали шестицата по математика на някой от служителите му е истинска или не! Така де, хубава работа, ще седне да се занимава с подобни глупости! Как ли пък не!