— Какво става? — питам Дейв, охранителя, който — както винаги — стои небрежно облегнат на стената, с чаша чай в ръка.

Той отпива от чая, преглъща бавно, ухилва ни се и отговаря:

— Чакаме Джак Харпър.

— Каквооо? — възкликваме двете хорово и го зяпваме изумено.

— Днес ли? — питам аз.

— Сериозно? — опулва се Кейти.

В света на „Пантера Корпорейшън“ то е все едно да кажеш, че идва папата. Или Дядо Коледа. Джак Харпър е един от двамата основатели на корпорацията. И създателят на „Кола Пантера“. Знам го, защото милиони пъти съм набирала на компютъра разни рекламни материали, в които се говореше за него: „През 1987 г. младите и динамични бизнес партньори Джак Харпър и Пийт Лейдлър купуват западащата компания за безалкохолни напитки «Зут», измислят нова и привлекателна опаковка за тяхната «Зутакола», лансират я на пазара като «Кола Пантера» под хитовия слоуган «Не спирай» и така влизат в историята на маркетинга.“

Е, нищо чудно, че Сирил е пощурял.

— Ще пристигне след около пет минути — отбелязва Дейв, като си поглежда часовника. — Горе-долу.

— Но… как така? — пита Кейти. — Искам да кажа… защо така изневиделица?

Очите на Дейв блестят от удоволствие. Той очевидно цялата сутрин съобщава на хората грандиозната новина и искрено се кефи на изненадата им.

— Изглежда, иска да види как вървят нещата тук, в английския клон на корпорацията — свива рамене Дейв.

— Мислех си, че вече се е оттеглил от активния бизнес — подхвърля Джейн от счетоводството, която е влязла току-що и ни слуша със зяпнала уста, изненадана от новината. — Нали се чу, че след смъртта на Пийт Лейдлър той бил потресен от мъка и се оттеглил в усамотение, В имението си или нещо подобно.

— Това беше преди три години — отбелязва Кейти. — Може би вече се чувства по-добре.

— По-вероятно е решил да ни продаде — процежда Джейн мрачно.

— Че защо ще ни продава? — недоумява Кейти.

— Човек никога не знае — дълбокомислено заявява Джейн.

— Според мен… — започва Дейв и ние всички обръщаме любопитно очи към него — той иска да види дали всичко тук е лъснато до блясък.

Дейв кимва многозначително към Сирил, който наблюдава съсредоточено почистването на листата на изкуствените растения.

— Внимателно със стеблата! — точно в този момент извиква Сирил разтревожено и ние избухваме в хоров кикот. Това привлича вниманието му към нас и той ни подвиква трескаво: — Каквс правите още тук?

— Изчезваме — отвръща Кейти успокоително. Отправяме се вкупом към стълбите. Никога не използвам асансьор, защото така си спестявам ходенето на фитнес. Пък и офисите на отдела по маркетинг са на първия етаж. Току-що сме започнали да се качваме, когато Джейн изписква:

— Вижте, вижте! О, Боже! Идва!

Дълга лимузина спира на улицата пред остъклените врати на сградата.

Винаги съм се чудила защо лимузините изглеждат толкова лъскави, сякащ металът, от който са направени, е съвършено различен от този на нормалните коли.

Като че по команда вратите на асансьора в другия край на фоайето се отварят и отвътре делово изприпква Греъм Хилингдън, нашият главен изпълнителен директор, следван от директора по мениджмънт и още поне шестима други шефове, всичките облечени в безупречни тъмни костюми.

— Достатъчно! — изсъсква Сирил към хората, лъскащи едно-друго из фоайето. — Изчезвайте! Веднага!

Кейти, Джейн и аз се притаяваме в основата на стълбището; побутваме се и се кикотим като хлапета. Вратата на лимузината се отваря тържествено. Миг по-късно отвътре се появява русокос мъж в морскосиньо пардесю, с черни очила и много луксозно дипломатическо куфарче.

Уаууу! Изглежда страхотно! Като… като банкнота от един милион долара!

Греъм Хилингдън и останалите шефове го чакат отвън пред входа, подредени в шпалир на стъпалата. Един след друг се ръкуват с него, после припряно го въвеждат вътре, където го пресреща Сирил.

— Добре дошли в „Пантера Корпорейшън, Великобритания“ — поздравява го той важно и тържествено. — Надявам се, че сте пътували добре.

— Да, благодаря — отговаря мъжът с отчетлив американски акцент.

— Както ще се убедите, за нас тук това е един нормален работен ден…

— Ей, вижте! — прошепва ни Кейти. — Кени е запецнал отвън на входа.

Кени Дейви, един от нашите дизайнери, с вечните си дънки и бейзболни обувки, стои нерешително на стъпалата пред входа и явно се чуди дали да влезе или не. Протяга длан да бутне остъкленото крило на вратата, но веднага я дръпва и отстъпва крачка назад, после отново приближава и неуверено наднича навътре.

— Влизай! — казва Сирил, като му отваря вратата с донякъде дивашка усмивка. — Един от нашите дизайнери, Кени Дейви — представя го той набързо на Джак Харпър, а после отново се обръща към сащисания ни колега: — Трябваше да си тук още преди десет минути, Кени. Както и да е, няма значение!

Сирил припряно побутва озадачения Кени към асансьора, после поглежда към стълбите, забелязва ни и с гневни мимики ни дава знак да се махаме.

— Хайде — казва Кейти, — по-добре да изчезваме.

И трите се устремяваме нагоре по стълбите, като полагаме неимоверни усилия да не се кикотим.


Атмосферата в отдела по маркетинг е горе-долу като тази, която цареше в моята стая у дома, когато бях ученичка и с приятелките ми се готвехме за някое парти — трескаво ресане на коси, пръскане с парфюми, безсмислено преместване на разни неща насам-натам по бюрата, развълнувано клюкарстване. На минаване покрай остъкления офис на Нийл Грег, който отговаря за медийната ни стратегия, го мярвам да подрежда грижливо върху бюрото си своите награди за маркетингова ефективност, докато асистентката му Фиона припряно забърсва прахта от поставените в рамка снимки на Нийл, ръкуващ се с различни прочути личности.

Точно окачам палтото си на общата закачалка, когато Пол, шефът на маркетинговия отдел, ме придърпва встрани.

— Какво, по дяволите, е станало на срещата с „Глен Петрол“? — пита той мрачно. — Тази сутрин получих много странен имейл от Дъг Хамилтън. Заляла си го със сок, така ли?

Зяпвам го шокирана. Дъг Хамилтън е казал на Пол! Но нали обеща да не му казва!!

— Не беше нарочно — бързам да се оправдая. — Исках да демонстрирам достойнствата на „Пантера Прима“ и… без да искам разлях малко сок.

Пол ми отправя не особено дружелюбен поглед и отбелязва:

— Ясно. Явно сме те надденили с тази задача.

— Не, не сте! — настоявам припряно. — Всичко щеше да е чудесно, ако… искам да кажа… ако ми дадете втори шанс, ще се представя по-добре, обещавам.

— Ще видим — казва Пол и поглежда часовника си. — Сега по-добре върви на мястото си. Бюрото ти е в пълен безпорядък.

— Ъъъ… в колко часа да дойда за годишната оценка на работата ми?

— Ема, вероятно още не си уведомена, но днес на посещение при нас е Джак Харпър — отбелязва Пол с възможно най-саркастичен тон. — Но, разбира се, ако смяташ, че твоята годишна оценка е по-важна от основателя на компанията…

— Нямах предвид… аз само…

— Върви си оправи бюрото — срязва ме Пол с досада в гласа. — И да знаеш, че ако залееш с „Пантера Прима“ Харпър, на секундата си уволнена.

Докато подтичвам към бюрото си, в помещението влиза Сирил — задъхан, разрошен, извън себе си от трескаво вълнение.

— Внимание! — извиква той, като пляска с ръце като учителка в детски дом. — Внимавайте всички! Това е едно най-обикновено, неофициално посещение, нищо повече. Мистър Харпър ще влезе, може би ще размени по някоя дума с един-двама от вас, ще погледа как работите. Така че искам всички вие да се държите съвсем нормално, като, естествено, се придържате към нашите високи стандарти… Какви са тези листове? — изведнъж виква той рязко, втренчен в спретнатата купчина коректури в ъгъла до бюрото на Фъргъс Грейди.

— Ами… това са… ъъъ… за рекламната кампания на новата ни „Дъвка Пантера“ — отговаря Фъргъс, който е ужасно стеснителен и изключително талантлив. — На бюрото ми няма достатъчно място и…

— Абсурд е да останат тук! — срязва го Сирил, награбва купчината коректури и ги тръсва на бюрото пред Фъргъс. — Разкарай ги! — нарежда му той, после се врътва на пета и повишава още повече глас, за да го чуем всички: — Ако той зададе някакъв въпрос на когото и да било от вас, отговаряйте учтиво и естествено. Когато влезе, искам да завари всички ви да работите. Просто се заемете с типичните си задачи, с които бихте се занимавали в един най-нормален работен ден. — Сирил хвърля разсеян поглед наоколо и добавя: — Някои може да водят делови разговор по телефона, други да пишат на компютрите си… двама от нас може да обсъждат творчески идеи… Помнете, този отдел е сърцето на компанията. „Пантера Корпорейшън“ е прочута с брилянтния си маркетинг!

Сирил млъква и в настъпилата тишина всички ние го зяпаме тъпо.

— Хайде, на работа! — подканящо пляска с ръце той. — Не ми стойте така! Ти! — изведнъж ме посочва с пръст Сирил. — Няма какво да ме гледаш! Действай!

Боже мили! Бюрото ми е затрупано с какво ли не. Отварям най-горното чекмедже и със замах напъхвам вътре купчина листове, след което, обзета от лека паника, започвам да подреждам в редички разпилените навсякъде моливи, химикалки и маркери. На съседното бюро Артемис Харисън си слага червило.

— Срещата с него несъмнено ще бъде много вдъхновяваща — отбелязва тя високопарно, като се любува на себе си в ръчното си огледалце. — Мнозина смятат, че той сам-самичък е променил коренно и завинаги начина, по който се прави маркетинг. — Случайно попадам в полезрението й и Артемис рязко сменя тона. — Нова блузка, а, Ема? Откъде е?

— Ъъъ… от „Френч Кънекшън“ — отговарям след кратка пауза.

— В събота минах през „Френч Кънекшън“ — присвива подозрително очи Артемис. — Не видях да имат този десен.

— О, може би вече са ги свършили — припряно й обръщам гръб и се заемам да подреждам средното чекмедже на бюрото си.

— Ами как да го наричаме? — трескаво пита Каролин. — Мистър Харпър или Джак?