Никълъс Спаркс - Моят път към теб

Никой от двамата не можеше да продума от изненада. Първата мисъл на Досън беше колко по-жива е тя от образа, който пазеше в паметта си. Лъчите на следобедното слънце превръщаха русата й коса в старо злато, а дори отдалеч виждаше енергията в сините очи. Постепенно малките разлики стигнаха до съзнанието му. Изчезнала бе мекотата на младостта. Скулите бяха по-изпъкнали, очите й му се сториха някак хлътнали и заобиколени от мрежа тънки бръчици в ъглите. Годините очевидно си бяха казали думата. За разлика от последната им среща сега тя беше зряла забележителна красавица.

Аманда също поглъщаше с очи това, което вижда. Пясъчножълтата риза бе пъхната небрежно в колана на избелелите дънки, очертаваше тесния ханш и широките рамене. Усмивката беше същата, но Досън носеше косата си по-дълга от преди, а при слепоочията се различаваха сребърни нишки. Тъмните очи както и преди привличаха погледа, но някъде в дъното им забеляза искрицата на подозрителност, характерна за човек, преживял трудни моменти. Вероятно защото го виждаше точно тук, на мястото, където бяха прекарали толкова много време заедно, завладяна от силните чувства, тя не знаеше какво да каже.

— Аманда? — обади се той пръв.

Тя долови нотки на изненада, докато произнасяше името й. Сякаш това беше достатъчно, за да осъзнае, че той е от плът и кръв. „Той е тук — помисли. — И е наистина той.“ Видя го как пристъпва насам и малко по малко годините, в които бяха разделени, се стопиха. Застанал пред нея, той разпери ръце и Аманда потъна в прегръдката му, както се бе случвало толкова често преди. Притисна я до гърдите си и тя се отпусна, почувствала се отново на осемнайсет.

— Здравей, Досън — прошепна Аманда.

Останаха дълго така, окъпани в лъчите на залязващото слънце. Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, тя долови силните чувства, които кипяха в гърдите му.

Оглеждаше го отблизо, отбелязвайки мислено следите на изминалите години. Досън беше станал истински мъж. С обветрено лице и слънчев загар, с едва забележимо оредяла коса.

— Какво правиш тук? — попита той и докосна ръката й, сякаш за да се увери, че не сънува.

Едва сега тя дойде на себе си и сещайки се коя е, отстъпи леко назад.

— Доведе ме същата причина, поради която и ти си тук. Кога пристигна?

— Току-що. — Добре че се бе поддал на порива да се отбие в дома на Тък. — Не мога да повярвам, че си тук. Изглеждаш… страхотно.

— Благодаря ти — не успя да овладее притока на кръв към лицето си тя. — Как разбра, че съм тук?

— Не знаех — каза той. — Просто реших да се отбия и видях колата ти отвън. Затова минах зад къщата и ето че…

— Аз съм тук — довърши тя изречението вместо него.

— Именно — кимна той и за първи път срещна погледа й. — Ето те тук.

Силата на погледа му бе същата както преди и тя отстъпи отново, с надеждата разговорът да тръгне по-спокойно. За да не остане той с погрешно впечатление от реакцията й, направи няколко крачки към къщата.

— Тук ли ще преспиш?

— Не, наел съм стая в малък хотел в центъра — отговори той. — А ти?

— Ще отседна при майка ми. — Забелязала въпросителното му изражение, тя продължи: — Татко почина преди единайсет години.

— Съжалявам — кимна той.

Тя си спомни, че това беше неговият начин да приключи дадена тема.

— Имаш ли нещо против да погледна вътре? — попита Досън и погледна към работилницата. — Не съм стъпвал тук от години.

— Не, разбира се, върви.

Аманда забеляза, че докато минаваше покрай нея, раменете му се отпуснаха. Самата тя беше толкова развълнувана, че не си бе дала сметка колко напрегнат е той.

Досън надникна в малката кабинка, служеща за офис на Тък, където цареше обичайният хаос. Прокара ръка по тезгяха. Огледа преградните стени, голите греди на тавана, металния варел в ъгъла, където старецът изливаше източения от колите, готови за ремонт, бензин, хидравличния крик, разтворения сандък с инструменти, опрян до задната стена, и камарата резервни гуми. Пясъчноструйник и апарат за заваряване стояха на тезгяха. Потънал в прах вентилатор бе подпрян в ъгъла недалеч от пулверизатора за боя, електрически крушки висяха на голи кабели и отделни части лежаха разпръснати по всички възможни повърхности.

— Тук нищо не се е променило — въздъхна Досън.

Тя го последва във вътрешността на работилницата, и все още разтреперана вътрешно, гледаше да стои на подходящо разстояние.

— Нищо чудно. Беше много педантичен за това къде оставя инструментите си, особено през последните няколко години. Осъзнаваше, мисля, че започва да забравя.

— Имайки предвид възрастта му, чудя се, че е продължил да работи.

— Беше намалил темпото. По една-две коли на година, и то само такива, които знае, че няма да му се опрат. Без основно възстановяване или ремонт. Това е първата, която заварвам от доста време.

— Излиза, че често си се виждала с него.

— Не чак толкова често, веднъж на няколко месеца. Доста дълъг период изобщо не се виждахме.

— Не ми е споменавал за това в нито едно от писмата си — замислено отбеляза Досън.

— А на мен не говореше за теб.

Той кимна и отново насочи вниманието си към тезгяха. В единия му край старателно бе сгъната една от карираните носни кърпи на Тък. Вдигна я и отдолу се показаха издълбани с нож букви.

— Инициалите, които издълбах, са още тук. И твоите — също.

— Знам. — Тя добре помнеше, че отдолу бе написано още нещо: „Завинаги“. Скръсти ръце, опитвайки се да не гледа към дланите му. Бяха потъмнели от слънцето, силни ръце на работник, но в същото време деликатни и грациозни.

— Не мога да повярвам, че вече го няма — въздъхна той.

— Аз също.

— Казваш, че паметта му изневерявала от време на време.

— За дребни неща. Като имам предвид възрастта и колко много пушеше, беше в доста добра форма, когато го видях последния път.

— И кога беше това?

— В края на миналия февруари.

Досън се насочи към колата за ремонт.

— Знаеш ли нещо за това тук?

— Само, че Тък работеше върху нея. Там в папката му е планът за работа, но освен собственика не вярвам някой друг да е наясно с това какво има да се прави.

Досън откри въпросния план, хвърли един поглед на последния лист и после отвори капака на колата. Аманда проследи мълчаливо действията му, видя как ризата се опъна на раменете му, но побърза да отклони поглед, да не би той види, че го наблюдава.

— Чудна работа — обади се по едно време Досън, след като бе огледал малките кутии върху тезгяха и частите, наредени до тях.

— Какво?

— Тук не става дума за реставрация, а за съвсем малки поправки в мотора. Карбуратор, амбреаж и още няколко дреболии. Предполагам, чакал е доставка на някои части. Със старите модели се налага да чакаш доста време понякога.

— Какво ще рече това?

— Че собственикът дори не може да я подкара.

— Ще помоля адвоката да се свърже с него — предложи Аманда и отстрани кичур коса, паднал върху челото й. — Така и така ще се срещам с него.

— Адвокат ли?

— Да — кимна тя. — Той ми се обади, за да съобщи за смъртта на Тък. Важно било да дойда.

— А името му да е случайно Морган Танър? — попита Досън, докато затваряше капака.

— Познаваш ли го?

— Имам среща с него утре.

— В колко часа?

— В единайсет и предполагам, че и ти имаш среща с него по същото време, прав ли съм?

Трябваха й няколко секунди, за да се сети какво намеква Досън — очевидно Тък беше планирал тази тяхна среща. Ако не се бяха срещнали сега в дома му, това щеше да се случи при адвоката му. В този момент тя не можеше да реши само едно — дали иска да халоса Тък по рамото, или да го разцелува.

Явно лицето й беше издало мислите, защото Досън подхвърли:

— Да разбирам ли, че не си имала представа за плановете на Тък?

— Никаква.

Ято скорци излетя от близките дървета и Аманда ги проследи с поглед, докато се обръщаха и променяха посоката на летене, очертавайки странни фигури във въздуха. Когато извърна отново лице към Досън, го видя да седи облегнат на тезгяха със скрито в сянката лице. Тук, където те двамата имаха толкова много общи спомени, тя бе готова да се закълне, че в този момент седи младият Досън. Бързо си напомни, че сега те са напълно различни. По-скоро непознати.

— Мина много време — наруши той тишината.

— Така е.

— Мога да ти задам поне хиляда въпроса.

— Само толкова? — повдигна вежди тя.

Той се засмя и Аманда не можеше да не долови горчивата нотка в този смях.

— Аз също имам въпроси — продължи тя, — но преди това трябва да знаеш, че… Омъжена съм.

— Разбрах. Видях халката на пръста ти. — Досън пъхна палец в джоба на панталоните си и отново опря гръб в твърдата повърхност на тезгяха. — От колко години сте женени?