След като го освободиха, той остана под наблюдение и се върна в Ориентъл. Работеше за Тък и чуваше как съгражданите му си шушукат зад гърба му, когато отскачаше до магазина за резервни части. Отдавна знаеше, че е бедняк, поредният изпаднал непрокопсаник от семейство Коул, но сега към това се прибави и фактът, че е убил зетя на Бенет, единствения лекар в града. Чувството за вина му идваше много. В такива моменти купуваше цветя в Ню Берн, а оттам — на гробището в Ориентъл при гроба на доктор Бонър. Оставяше ги или рано сутрин, или късно вечер, когато нямаше никого. Случваше се да остане близо час, мислеше за жена му и децата, които докторът бе оставил. През останалото време правеше всичко възможно да не се мярка пред очите на съгражданите си.

Семейството му обаче не искаше да скъса с него. Когато баща му дойде за поредната сума от сина си, доведе и Тед със себе си. Старецът носеше пистолет, Тед — бейзболна бухалка, но беше грешка, че не доведоха Аби. Досън им каза да напуснат и Тед пристъпи, но не достатъчно бързо. Четирите години тежък труд не бяха отишли напразно. Досън беше заякнал и напълно готов да им даде отпор — счупи носа и челюстта на Тед и отне оръжието на баща си. Едва не потроши и ребрата му. Докато двамата лежаха на земята, насочи пистолета към тях и ги предупреди да не стъпват повече в гаража. Виещ от болка, Тед се зарече да го пречука, а баща му само бърчеше чело. От тази вечер Досън спеше с пистолет до главата и гледаше да излиза възможно най-рядко. Знаеше, че те всеки момент може да дойдат отново, и то с подкрепление. Съдбата обаче обикновено предлага изненади. По-малко от седмица след сблъсъка Лудия Тед намушка с нож посетител в един бар и беше хвърлен в затвора. Неясно защо, баща му не се появи повече. Досън не се поинтересува за причината. Броеше дните до датата, когато щеше да има право да напусне Ориентъл. Щом дойде краят на пробацията му, той уви пистолета в намаслен парцал, прибра го в кутия и я зарови между корените на дъба до къщата на Тък. Приготви колата си, сбогува се с Тък и пое по магистралата към Шарлот. Там си намери работа като механик, а вечер посещаваше курс за заварчици в щатския колеж. Това прокара пътя му към Луизиана, където постъпи на работа в рафинериите, а оттам — на петролните платформи.

След освобождаването си от затвора той се научи да бъде незабележим и през повечето време живееше сам. Не ходеше у приятели, защото нямаше такива. Не беше излизал с жена след Аманда, защото не спираше да мисли за нея. Всяко сближаване неизменно щеше да доведе до споделяне, а оттам и до това другият да научи за миналото му. Той беше бивш затворник от семейство на престъпници и бе причинил смъртта на един добър човек. Бе излежал присъдата си, изкупваше вината си, но никога нямаше да си прости за случилото се.



Приближавайки града, Досън стигна мястото, където загина доктор Бонър. С периферното си зрение забеляза, че дърветата бяха заместени от ниска постройка с паркинг отпред. Продължи да следи пътя, за да не гледа мястото. След по-малко от минута бе в Ориентъл. Прекоси центъра, мина по моста, свързващ заливите Грийн Крийк и Смит Крийк. Като дете, за да се скрие от роднините си, обичаше да седи в подножието на моста и да наблюдава корабите, представяйки си далечните пристанища, от които идваха, и мечтаейки да отиде там.

Забави скоростта, привлечен от гледката, която винаги му беше харесвала. Пристанището бе оживено, хора се движеха около лодките, теглеха въжетата, с които ги привързаха към пристана. Ако съдеше по движението на клоните на близките дървета, лесно можеше да се досети, че вятърът е достатъчно силен, за да изпълни платната.

Скоро наближи пансиона, в който бе запазил легло за престоя си, но не се чувстваше още готов да спре. Паркира колата недалеч от моста и излезе, разкършвайки с облекчение гърба и краката си. Сети се за цветята, които бе поръчал в цветарския магазин, но реши, че няма защо да бърза. Скоро щеше да разбере дали са пристигнали. Пое към речния бряг, припомняйки си, че Нюс е най-широката река в страната в отрязъка си преди Пимлико Саунд, факт, известен на малцина. Доста басове бе спечелил с тази информация, докато беше на платформата. Повечето хора твърдяха, че е Мисисипи. Дори хората от Северна Каролина не го знаеха. Аманда бе първата, която го сподели с него.

Отново се замисли за нея: с какво ли се занимава, къде живее, как изглежда един неин ден. Без съмнение беше омъжена и той много пъти се бе опитвал да си представи какъв мъж беше избрала. Колкото и добре да я познаваше, не можеше или по-скоро не искаше да си представи как тя спи или се смее с друг мъж. Човек може да се спаси от миналото си само като се впусне в нещо по-добро, и той си представяше, че тя е сторила точно това. Това беше стъпка, която мнозина успяваха да направят. Всеки имаше своите колебания, всеки правеше грешки, но тази на Досън бе различна. Беше го дамгосала завинаги. Мисълта за доктор Бонър и съсипаното му семейство го връхлетя с нова сила.

Загледан във водата под себе си, неочаквано съжали за решението да се върне в града. Знаеше, че Мерилин Бонър продължава да живее тук, но не искаше да я срещне, макар и случайно. Семейството му със сигурност щеше да разбере, че е пристигнал, а той и тях не искаше да вижда.

Нищо нямаше вече за него тук. От една страна, разбираше, защо Тък бе поръчал адвокатът да му се обади след неговата смърт, но защо бе пожелал той да пристигне в Ориентъл? Откакто получи съобщението, мислеше за това, но така и не намираше отговор. Старецът никога не го беше викал, защото по-добре от всички на света знаеше какво изпитва Досън към това място. Не прояви желание и да го посети в Луизиана. Досън редовно му пишеше, но Тък отговаряше рядко. Очевидно е имал причина, все едно каква, но засега тя оставаше напълно неясна.

Вече се канеше да си тръгне, когато някакво движение долу при лодките привлече вниманието му. Загледа се, но напразно, така и не видя нищо различно. За първи път от изваждането му от океана космите на тила му настръхнаха. Там имаше нещо, което не успяваше да разпознае. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха във водата и го заслепяваха. Той засенчи очи с длан и обиколи с поглед пристанището. Възрастен мъж теглеше с жена си лодка в хелинга, малко по-нататък гол до кръста човек бе навел глава над мотора на своя съд; двойка на средна възраст се суетеше около своята лодка, а група тийнейджъри изнасяше кашони и чанти след пътуване по реката. Към най-отдалечения край на пристана приближаваше, използвайки последните пориви на вятъра, за да акостира, друга яхта. С две думи, нищо необичайно. Вече се канеше да се обърне, когато забеляза тъмнокос мъж със синьо ветроустойчиво яке, и впи поглед в него. Онзи стоеше в началото на кея и също като него засенчваше с длан очите си. Досън бавно свали ръка — тъмнокосият направи същото. Досън бързо отстъпи крачка назад — непознатият също. Досън затаи дъх и сърцето му се заблъска в гърдите.

„Не е истина. Това не се случва с мен“.



Видяното разтърси Досън и той изпита желание да отиде час по-скоро в дома на Тък. Преди години това бе неговото убежище и той изведнъж си спомни усещането за спокойствие, което намираше там. Мисълта, че ще трябва да проведе някакъв, макар и неангажиращ разговор със собствениците на малкия хотел, където беше запазил стая, определено не му хареса. Искаше да е сам и да помисли за тъмнокосия мъж. Или сътресението беше много по-сериозно, отколкото лекарите предполагаха, или те бяха прави за стреса от преживяното. Докато предпазливо подбираше местата, където да стъпи, за да стигне отново на пътя, взе решение да се консултира и с лекари в Луизиана. Нищо чудно и те да му кажат същото.

Избута дълбоко в съзнанието си тревожните мисли и свали прозореца на колата. Пое с пълни гърди свежия въздух, наситен с аромат на бор и застояла вода. След няколко минути зави по отклонението, водещо към дома на Тък. Колата подскачаше по засъхналите коловози и изровените от дъждовете ями. След завоя пред къщата Досън с изненада видя беемве, паркирано пред входа. Сигурен беше, че не е на Тък. Първо, колата бе твърде чиста, за да е негова, и второ, Тък никога не би купил чуждестранна кола. Не защото се съмняваше в качеството, просто му липсваха измервателни уреди, без които не можеше да я ремонтира. Освен това той винаги бе предпочитал камиони, особено онези, произведени в началото на 60-те години. Трябва да бе ремонтирал поне половин дузина такива, караше ги известно време, след което ги продаваше, ако се появеше кандидат. Истината е, че го интересуваха не толкова парите, колкото самият ремонт.

Досън спря до беемвето и излезе навън, изненадан от това колко непроменена е къщата на стареца. Откакто я помнеше, тя си беше истинска съборетина, онази част, която трябваше да бъде ремонтирана още навремето, си стоеше все така порутена. Аманда бе купила сандъче с цветя, за да развесели малко жалката фасада, и то все още беше там, където тя го бе поставила, но естествено, от цветята не бе останала и следа. Помнеше колко се вълнуваше тя, докато го поднасяха на Тък, нищо че той така и не разбра какво да прави с него.

Досън се огледа, проследи катерицата, която бързо се скри със скокове между клоните на кучешкия дрян. Птица кардинал се обади и отново настъпи пълна тишина. Той мина зад къщата, където бе далеч по-сенчесто, и се отправи към работилницата. Когато излезе на огряно от слънцето място, забеляза вътре силуета на жена, която оглеждаше колата, вероятно последният класически автомобил, върху който бе работил Тък. Първата му мисъл беше, че е от офиса на адвоката, и тъкмо щеше да я поздрави, когато тя се обърна и Досън замря. Думите заседнаха в гърлото му.

Въпреки разстоянието, стори му се по-красива, отколкото я помнеше, и за един момент, който му се видя цяла вечност, той не успя да промълви нито дума. Реши, че отново му се привижда, но след като премигна няколко пъти, разбра, че не греши. Тя беше истинска и беше тук, в някогашното им убежище.